НАЙ-ХУБАВИЯ ПОДАРЪК

Не е лъжа че тя е всичко което искам да имам. Усещам с тялото си малкия свят който ме обгръща когато съм до нея, всъщност няма причина да се страхува, защото докато усещам дъха и знам че всичко ще отмине.

–       Какво ще правим? – слага си грим, но не прекалено, после сплита косите си на плитка. – Нима ще я оставим сама?

            С думи може да се изкаже всичко но най-трудно се изказва това което имаш. Ако имаш безкрайните нощи с любимия човек и топлината с която те дарява, както пролетното слънце преброява последните мигове на северните склонове, то ти вече си успял да сътвориш най-прекрасния момент – по-красив от всички които могат да се почувстват, и по-вдъхновяващ от всички които могат да се напишат. Никой не е живял в твоята кожа, не е носил твоите страхове, и не е потрепвал всеки път когато тя се усмихва, така сякаш че светът всеки момент ще спре, за да се огледа до къде си стигнал. И желанието да опознаеш себе си и тези които обичаш е излишно само по себе си, защото истинската любов е от материя някак въздушна: храни се от лекото почукване на капките дъжд по стъклото, попива в тишина когато е тъмно и не говорим – чувам сърцето и как бие – усещам го дори когато думите се появяват безплътни от сухата плът на телефона, хладнокръвно, като котка която се прибира след среднощно бягство – и умира всеки път по-малко, щом заговорим за нашето малкото момиче.

            Преди да ми отговори бавно връзва края на плитката си, поглежда ме и сега виждам колко е уморена – страда без да обвинява никой, понякога я чувам в съня си как плаче, и разбирам че онова малко същество което все още се храни от чужди ръце в болницата е нашето плацебо.

–       А имаме ли избор? – гласът ми изстива по-бързо от кафето, което пием преди закуска. Докато слагам филийките да се изпекат обсъждаме подробностите, но всъщност тя е взела решението отдавна. – Ще си я вземем. Още днес.

            Мълчим.

Струва ми се че ще избухне в плач, но по-лошото е че не знам какво ще правя ако това се случи.

Подписваме всички документи които изискват от нас, единственото което има значение в момента е да я прегърнем и да я отведем от там. И го правим с решителността на родители пред единствения избор който има значение.

Сутринта е ветровита но по обяд когато се връщаме топло слънце огрява стаята с малкото креватче.

–       Сега съм добре. – първа проговаря тя докато оправя завивката на леглото. – Виж, тя се усмихва! Сякаш усеща че е на сигурно място. Ще я гушнеш ли? – и ми я подава.

–       Слънчевото момиче на татко!

–       Ааа? А на мама? – усмихваме се докато малкото ни момиче изучава стаята с поглед и тогава изведнъж виждам как личицето и се разкривява в гримаса която не е нищо друго освен първи опит да се усмихне, и го прави, смее се с глас, всички се смеем. И неусетно в стаята се настанява едно вселенско спокойствие – шумовете отвън постепенно утихват, всичко става някак въздушно, усещам малкото сърчице което бие до гърдите ми, и сега вече гласът и не е безплътен а като мощна вълна която ме залива.

–       Това е чудо. Тя се смее с глас! Толкова много се страхувах, но сега съм сигурна. Това е най-хубавия подарък за рождения ти ден, нали?

БЕЛЬОТО КОЕТО ВИНАГИ НОСИ

      Усещането беше като от ухапване, само че по кожата се появиха малки, лилави отоци – все още топли и някак меки на допир още носеха сладостта на устните които го бяха целували.

     Вечерта докато мислеше за случилото заспа спокойно представяйки си момичето което срещна в автобуса: няколко часа по-рано я наблюдаваше (излъчваше непокорност и невинност едновременно, сякаш хванати за ръка две малки момичета прекосяваха наслуки оживено кръстовище) докато очакваше филма да започне – и после когато излизаше от киното повървя зад нея известно време, в автобуса отново я разпозна сред пътниците и както преди това се почувства като човек на когото вятърът шеговито е отнел шапката пред погледа на всички и той с неумели движения се опитва да я догони. Все пак си каза че ако слезе на неговата спирка то това ще бъде недвусмислен знак. И си обеща да я заговори – тихо, както се отваря врата зад която очакваш да срещнеш непознат.

      Отговорите и бяха премерени и кокетни като лятна рокля захвърлена небрежно на пода. Очите и описваха светове, говореха от името на други светове - за желанието на тялото, за предразсъдъците и необходимостта от сваляне на карнавалните маски, за играта на която се учим от деца и постепенно свикваме с нейните капризи, защото няма обратна страна на една и съща монета захвърлена по посока на неизбежното – и неусетно разбрах че съм успял, догонил съм шапката. Бяха минали часове, през което време бяхме пили кафе, бяхме говорили за какво ли не от разстояние от което усещах дъха и, и се унасях от мисълта че съм част от един безтегловен миг на опиянение, който не исках да свършва.

      Станалото прилича на метафора, а всъщност е платно изпод пръстите на художник, и доколкото аз съм пратеник, когато тя подрежда картите постоянно излиза едно вале, като предвестник на бурята, която ще изхвърли горди останките на мъжкото ми сластолюбие. Останалото е като допир по настръхналите косъмчета на корема и. Често се питам има ли забрава в мислите, дали цветовете избледняват или пурпурни реки отнасят всичко отречено и простено? И какъв е цветът на тишината когато тя е до мен – имаше дни в които не излизахме от стаята, потен и с подути устни отварях прозореца да се убедя че животът не е спрял, че ние не сме остров от който потичат сладки води в океана на желанията. И осъзнавах че сме захвърлени в неизвестност която ни караше да прекосяваме улиците на града без да се докосваме, защото около нас витаеше усещането че нещо сме получили като подарък, и че всеки момент пясъчният замък ще погребе в основите си скрити тайните, които ни заобикаляха.

      Минаха няколко месеца от онзи първи ден, а аз все още съм подвластен на тишината, която се е стоварила върху мен като студена кофа с вода (когато се усмихва от ъгълчетата на устните и струи светлина, бяла като бельото което винаги носи), искам да си поема дъх и го правя когато тя проговаря срещу мен. Устните и леко потрепват защото току-що е научила от мен че не смятам да бъда с нея повече отколкото тялото ми желае.

Привидно приела ситуацията ме люби със сълзи на очи, докато аз се разкъсвам от неподозирани емоции: въздухът е станал някак по-гъст и когато се опитвам да проговоря неизказаното прозира, като кожата на новородено, успявам да се овладея, тя се е свила на отсрещния ъгъл на леглото – притиска чаршафа към гърдите си и ме пита защо съм го направил. Пропадам. Защото усещането е като пропадане. Със скоростта с която се смалявам до една единствена точка върху платното, все още виждам бельото и провесено на простора, и все още усещам по кожата си сенките да се разтеглят до картина на импресионист.

      Вече не ми говори, чукам на вратата и очаквам тя да се появи.

      Не се появява.

      Усещането е като от ухапване, само че по кожата няма отоци.

    Бавен, защото години наред те застига като лавина, отхапва половината ти тяло и го запокитва в нищото, е спомена за нея. Не прилича на другите, нито се държи като тях. Когато я срещам отново ми се иска да я догоня и да и кажа цялата истина. Не говори. Вероятно си е прехапала устните, защото една издайническа капка се стече по брадичката и и остави кървава следа, като след порязано. Да я целуна би означавало че съм преминал отвъд. Тя го прави. И докато стоим прави и бавно сваляме дрехите си жадно търся онези места които съм притежавал. Очаквам да го зърна – тишината която ме обгръща е бяла и контрастира с цвета на бельото и.

ЧОРАПИ ОТ СИВА КОПРИНА

  

    

     Стомахът и се сви при полъхa който идваше откъм прозореца. Докато запалените свещи  в храма гаснеха с божествено провидение тя трудно си проправяше път през сгъстения въздух. Чу как бучките пръст приглушено удрят по ковчега – делеше ги само една стена, и от столa на който се подпря унесена като в някакъв полусън можеше спокойно да наблюдава погребението на свещеника. Не можеше да присъства, защото мъжете подушваха разпиляните и фусти и онзи гъдел бе по натрапчив от  пролетна хрема: сутринта когато излезе си сложи чорапите подарени и от покойния вече свещеник по времето когато нощите им бяха изпълнени с нежна страст, когато чуждите погледи не означаваха поредния нещастник наситил се на благоверната си жена – желаещ похотливо да свършва върху все още гладката и кожа.

            Слабата светлина процеждаща се през пролуките на каменния параклис рисуваше причудливи образи по цветната мозайка на пода, когато тя прекоси помещението и се отправи към вратата. Страхуваше се да не я усетят и затова събу сандалите си и продължи боса докато сенките ту се уголемяваха до призрачни повеи, ту се смаляваха и почти изчезваха в най-тъмния ъгъл – тогава я обземаше чувството че сърцето и тупти толкова силно, че дори гробарите ще спрат работа и ще се ослушат. Но това не се случи. Необезпокоявана излезе през задния вход, там откъдето беше влязла и сутринта – още по тъмно, когато черната пръст в която сега поставиха тялото на свещеника все още зееше като паст. Не плака, докато беше скрита зад сенките на прозореца, но сега когато чистият въздух докосна лицето и изведнъж си спомни за чорапите от сива коприна, затова ускори крачка.

            После затвори себе си и пусна всички гадинки, които до вчера кротко съскаха с езичета зад стените на къщата, и дори слабите почуквания по входната врата късно вечер не можеха да я извадят от унеса който я обземаше, заприлича на хляб – изсъхнал хляб и гадинките обхождаха всички пролуки в тялото и, докато един ден купчината се срути на пода и те се разбягаха на всички страни; недокоснати останаха само чорапите от сива коприна в средата на стаята, по-искрящи от светлината която нахлуваше отвън, и потъваща в безвремие вътре в стаята. 

            Погребението на свещеника като невидима утеха я обгърна и сега нощите и не започваха с почукване на входната врата, нито свършваха в банята. Когато ставаше сутрин отваряше широко прозореца и всички можеха да видят как полива цветята на перваза – толкова красива, колкото бе и на сватбата им отпреди трийсет години, с онези маслинени очи и абаносова кожа, та чак минувачите се споглеждаха и неразбиращо питаха – Как така, та тя изглежда като на осемнайсет! – не вярваха на очите си и затова много скоро отново се връщаха с пазарските чанти, за да се убедят че е тя, а не някакъв мираж. Така отминаха седмици и от върволицата мъже които всяка вечер се редяха пред портите и не остана и помен, неизвестен полъх откъм помещението в което иначе тя приемаше посетителите си, понесъл същото онова божествено провидение разпръскваше тълпата, докато накрая ситен прах покри перилата на стълбището, а малкото звънче закачено до вратата замлъкна и само тишината от пробягващи сенки се осмеляваше да стъпва по стъпалата.

            С прашните августовски месеци се появиха и студените мъртви птици върху гроба на свещеника и вече никой не се осмеляваше да отива там. С времето купчината с тленните останки на птиците започна да расте и скоро най-малките деца, които бяха по любопитни от родителите си, забелязаха че по купчината прибягват сенките на починали вече хора и побягнаха като подплашено стадо към площада, за да съобщят новината. Тогава дойде тя и приседна до гроба. От дъха и се разлетяха на стотици посоки понесени на ангелски крила спомените и, прекосиха града надлъж и нашир, и се върнаха очистени от болката и любовта по един човек потънал в пръстта като корен. И запя. Запя за бедния и мъж, непознал тялото и както онези несретници които идваха преди – песента и се вряза като нож в купчината пера, освободи се, и престана да съществува като такава.

            Когато премина през града никой не проговори. Зад един стар потънал в ръжда камион разбра че закъснява. Времето безусловно отвеждаше хода си към нея и тя знаеше това. Беше събула чорапите си от сива коприна, и бе сигурна че това ще я пренесе през времевия колапс който предстоеше, – сега когато нуждата от тях не изглеждаше толкова непоносима като бреме, тя разпери крила и полетя, после рязко се стрелна надолу като бримка по чорап, и потъна в него завинаги.

ЕДНО ХЛАДНОКРЪВНО УБИЙСТВО В ЖЪЛТО

Нарисуваното издава несигурност. Това личи от недовършените детайли по шапката на господина – иначе с такава лекота  голото му тяло посяга към масата, където е поставен нож, от който нож, капките кръв незнайно защо в ярко жълто, като "разпорени водни плъхове", може би твар подобна на гъсеница, но явно с по-големи размери току-що е била разпорена с премерен удар, след което ножът вече не е необходим повече. Изпълнил е своята хармонична последователност – като нежен танц посред нощните писъци на подгонени птици, и не просто заучени движения. Това е танц на вдъхновението!

Останалото е някак в сянка. Рисунъкът е по детски точен и същевременно невинен. Липсва плътност, а контурите сигурно повтарят един единствен образ – голото тяло на господина и недовършената шапка. Какво е работил, защо е гол, и какво го е накарало да убие това имагинерно същество, което дори  не присъства в картината? Просто нахлува в мислите ми, докато наблюдавам картината окачена във фоайето на този иначе просторен и осеян с множество примери за изкусно майсторство апартамент в центъра на града. Безброй икони – коя от коя по стари и навярно немислимо скъпи, няколко изящни скулптури, и измежду тях тази рисунка – подписана и поставена в проядена от молци рамка, която някак съзаклятнически допълва интериора на къщата. Ако бях следовател може би щях да си помисля, че се е случило нещо което е останало скрито в спомените на едно дете  с известни заложби в рисуването, и после е изгряло в това капещо жълто в краката на убиеца.

И още нещо. Погледът е предаден изразително и не оставя съмнение за ясните подбуди на извършителя. Едно хладнокръвно убийство което още витае във въздуха.

    Трябва да е било някъде в края на лятото, когато сенките под асмата натежаваха като узрели круши, а от високия дувар зад къщата на дядо котките започваха да надничат огладнели след дългата следобедна дрямка. Точно в часа, когато слънцето слиза почти до керемидите на къщите от другия край на селото, през рамката на прозореца видях как прашния път се оглася от бързо приближаващата се тълпа селяни, понесли лопати и кирки по посока на дома на стария учител.

    Открай време кръстът си беше там, построен може би от неговия дядо някъде в началото на миналия век, когато хората все още благославяха един господ и една вяра. Старият учител спря близо до него и се огледа: от върха на високия повече от дузина човешки боя кръст полетя стремглаво надолу лешояд и направи няколко кръга над тълпата преди да изчезне към скалите. Много скоро всичко щеше да свърши. Преди всички идваха тук, коленичеха, или просто смирено стояха в основата му, а сега тълпата щеше да подкопае основата му, да разхвърля каменното му тяло по склона надолу, и да си отиде.  Заедно с вярата.

....изтръгване е този бухал
дето все не буха
само нощите издуха от очите

БУРКАН С МУХИ

        

  

      Не плача. Изминали са няколко минути откакто майка ми се обади и съобщи за смъртта на леля ми, а аз още продължавам да стискам трепачката за мухи в очакване да кацнат, за да ги убия. От край времe дядо ми дава за всяка убита муха по една стотинка – така или иначе го правя за да убивам времето, защо да не изкарам и пари за един сладолед? Баба ми нещо се суети, чувам я да говори с дядо, докато глади ризата му за погребението – не изглеждат тъжни, само малко по-кротки от обикновено. Същата нощ докато заспивам все още не знам дали ме е страх или не. Не сънувам.

            По прашния път към гарата се разминаваме с дузина крави които отиват на паша, не искам да срещна погледа на бика, защото знам че това ще го разяри. Когато отминаваме достатъчно се обръщам назад и под изгарящата мараня на слънцето стадото по-скоро ми прилича на огромно лайно полазено от рояк мухи. За миг ми се приисква да споделя с някой, но нещо ми подсказва да замълча, петък е, и съм само на тринайсет.

            Има моменти в които се опитвам да си представя леля ми мъртва, без да знам какво да очаквам. Почти стигнахме – кооперацията е от онези старите, на три-четири етажа с голям заден двор, където тълпата вече изпълва сенките под дърветата. Колкото повече приближаваме, толкова повече ме е страх – виждам познатите лица на възрастните от квартала, някои плачат смутени пред погледите на децата, други като баща ми пушат. Изкачваме се по стълбите и с приближаването на вратата дочувам писъци и рев, от които стомахът ми се свива още преди да съм влязъл. Може би точно в този момент се разплаквам. После идва усещането да си положен сред купища цветя и свещи, когато докосвам челото и – плътта е толкова студена и отблъскваща че сега вече плача неудържимо, затова ме извеждат навън, където смъртта витае само във въздуха.    

            Погребението е по обяд а това означава че ще изминат още няколко часа преди автобусът с опечалените да тръгне към гробището. Дотогава съзнанието ми ще изхвърли на брега, като изгубени детски играчки, спомени за шепи пълни със слънчоглед по пътя към вкъщи: слънчогледа е във фунийка от стар вестник, има и захаросани ябълки – купуваме ги от "леляка" – не помня кой измисли този прякор, но ако не бяха двадесетте стотинки които леля Капка прибираше за всяко едно захарно петле или ябълка, сигурно отдавна да ни беше изказала на родителите ни. На сутринта под прозореца на баба Полизана шлюпките са толкова много и тя не спира да мърмори как щяла да ни даде метлата да изметем цялата улица, докато ние се заливаме от смях, в крайна сметка ни се разминава, защото обещаваме следващия път да ги събираме във фунийка. Може би съм затворил очи и картините от детството са нахлули необезпокоявани, като боси хлапета на реката миг преди да скочат в бистрите води; станало е обяд, току-що някой каза че всеки момент ще изнесат ковчега.

            В онзи ден имаше много мухи. Мухите лазеха навсякъде, някои от възрастните се опитваха да ги прогонят други посягаха да ги убият и току, някоя от тях падаше в ковчега измежду цветята; и защото бях малък и смъртта ме спохождаше нощем когато се опитвах да заспя баба ми даваше прясно мляко и ми разказваше  как по зелените поля където зайците притичват подплашени от вятъра сенките на смъртта избледняват и стават розови като коремчетата на малките прасенца в задния двор на къщата.

             Пръстта е суха и корава като гръбчетата на бръмбарите които ловим на село. Но не толкова черна като сълзите на баба. Тя плаче до гроба и проклина съдбата си. Става и лошо и затова я издърпват настрани, докато гробарите завиват тялото и поставят капака. Мисля си всичко свърши и посягам да уловя една нахална муха която се опитва да полази по челото ми, и в този момент сълзите отново потичат по бузите ми, надявам се да не изглеждам много уплашен, докато си представям няколко заблудени мухи заклещени в ковчега.

            Денят почти преваля. Зад изгорелите поля слънцето гали с последните си лъчи закъснелите работнички, а във въздуха все още се носи мирисът на окосена трева и конски изпражнения. Когато се прибираме на село в антрето забравено до прозореца от вчера виждам бурканчето с мухи, пълно до половината – вероятно ще има за повече от един сладолед. Без да видят баба и дядо го отнасям до порутената ограда в южния край на двора, където расте старата круша полегнала на една страна – когато узреят плодовете и е много лесно да се покачиш и без стълба, изсипвам ги върху пръстта и хвърлям няколко шепи отгоре – за бог да прости.

И СЛЪНЦЕТО НЕ ИЗГРЯ

     Сряда е и тази сутрин слънцето не изгря. Стори ми се че понечи да се покаже оттатък морето, където свършваше нощта, но после отново потъна в дълбоките води. Можех да си го представя, защото го бях виждал стотици пъти от прозореца на моята стая – понякога наметнало пурпурния си халат плахо надничаше, а друг път изсветляло по ъглите бавно потегляше на запад. Толкова пъти до днес. Вместо него в светлината на все още трудно пробиващото си път утро различих очертанията на нещо, донесено от вълните кой знае откъде, което отчаяно приличаше на мъртвец - приведен над тялото му различих привързано за крака му въже, което свършваше в проядения от морските твари край, за който приживе най-вероятно самия той бе завързал камък или нещо достатъчно тежко, за да отнесе тялото му на дъното. И от това което видях тогава знам, че беше успял.

      Не извиках, нито се уплаших. Това което ми се стори че остана незабелязано дори от мен, бе начина по който бавно избутах удавника обратно там откъдето бе дошъл, нагазвайки почти до кръста в студената вода. Това се повтори и на другия ден, и на по-следващия, и още много дни след онова свъсено утро, в което слънцето не изгря: общо взето сутрин ставах по едно и също време, знаейки че прибоя ще изхвърли мъртвеца отново на брега, и че аз ще трябва пак да го върна в мътните води, и го правех с такава убеденост, че дори когато тялото започна да се разпада продължих да го правя, използвайки въжето, което устояваше на морето по-добре отколкото тленните останки - последните дни това в което се превърна тялото ми причиняваше ужасно главоболие в по-късните часове на деня, когато допивах чая си.

      Имаше нещо в слънцето което не изгря онзи ден, нещо в пурпурното наметало с което беше загърнато, в очакването на изгрева потънал в косите сенки на единственото дърво привело стъблото си към водите, което ме накара да го направя. Бях убеден в това дори когато отделни кости с остатъци от плът по тях изплуваха на плажа и аз не смогвах да ги събирам, и да ги връщам в преизподнята на морето, знаех че това е моето изпитание, моята голгота, кръстния венец на главата ми, с който щях да посрещна отново слънцето, в деня в който нямаше да има съмнение че Той е потънал необратимо.

      Странната ми убеденост че съм постъпил правилно онзи ден, и че това ще върне слънцето, ме накара да се замисля над това как ще изглежда всичко това в очите на другите. Но това ще съдържаше условието някой да ме е видял, което ако беше така – днес, месец след онази сряда от средата на септември не бих се разхождал спокойно по брега: навън се кани да завали, но въздухът е все още топъл, малко непривично за края на октомври но по тези места лятото винаги си тръгва късно. Опитвам да не мисля за случилото се, но то се завръща с прибоя, и когато съм напълно подгизнал и поуспокоен се прибирам – по пътя ще събера малко дърва за огъня, защото нощта се очертава студена, излезе и вятър, а тук това със сигурност означава че облаците ще се появят съвсем скоро; после дълго стоя приведен до печката, светлината която идва от нея се отразява в прозореца и не виждам какво се случва навън, но знам че ей сега ще загърми и ще имам време да допиша историята.

      Останалото върша почти като на сън – събличам дрехите си и нагазвам във водата стараейки се да не поглеждам към лицето на удавника, въпреки че успях да го зърна за миг. Просто забутвам въпросите до онова прохладно място в съзнанието, където мръсно-зелените ми мисли играят шах загърнати с непромокаеми плащове, наблюдавам ги отдалече – съвсем леко помръдват приведените си гърбове и в сумрака ми приличат на гергьовски агнета в торба; изглежда са минали доста дни преди въжето да поддаде и тялото да се озове там където го намерих, защото кожата е подпухнала и неприятна на допир. Водата е по-студена отколкото очаквах, но това само ми помага да се отърва по-бързо от тялото. Когато приключвам се оглеждам на всички страни, нищо не се е променило, сам съм.

      Не помня кога за последно говорих с човек, но не съм отшелник: построих си тази къщичка с парите от пенсията, защото обичам да съм далеч от хората. Веднъж прочетох, че живеещите сами по-трудно се справяли със старостта, а при мен е обратното – морето и онова слънце с пурпурното наметало, от дните преди да изчезне с останките на този нещастник, са всичко за мен. В протяжните сутрини когато небосвода започва да изсветлява и очакването е по-силно забелязвам че вече никой не идва тук, не че преди имаше много хора, но сега просто всичко наоколо сякаш умря – стотици риби изплуваха по корем и обсипаха брега, а водата сякаш стана по-студена и мътна, като че казана на Св. Петър с всичката помия на милиони грехове е изсипана тук. Мирише. Докато се разхождам придържам една стара кърпа към лицето си. Бързам. Да се прибера и да се опитам да попреча на тази миризма да влезе и зад прозорците. Уплътнявам ги с тиксо, което намерих в едно чекмедже, захвърлено неотдавна там. Ще се опитам да поспя, защото всичко друго ми се струва непосилно.

      Вероятно това съм аз – или се рея ниско над водата където пръските от вълните гъделичкат кожата ми, или сънувам че го правя, но усещането е като истинско, все едно се опитвам да се гмурна надълбоко и когато почти докосвам повърхността на водата нещо ме спира, само за момент съм отгоре, но краката ми все повече натежават... ококорено слънце, морската вода пари по повърхността като тиган, няма бряг и по напуканите му устни капките вода изгарят като на клада... вече дори не се опитва да крещи към слънцето..., само болка от опитите да запази самообладание докато парещото слънце отслабне... вече е сигурен че ще умре, още миг и устата му ще се препълни и носоглътката му ще захрипа конвулсивно. По-надълбоко звуците утихват като преди изгрев.

      И тази сутрин слънцето не изгря. Вместо това едри капки дъжд, като камбанки проглушиха стаята с песента си. Подплашени гларуси разбиха единствения прозорец който ме делеше от морето и то нахлу при мен с всичките си гадинки и се настани върху леглото ми, повдигна масата и от стола на който вечер присядах за да се нахраня видях помията която се изля, по-точно погълна стаята като огромен кит, в който изчезва изгубена рибарска лодка. Просто едно движение преди всичко да потъне в тъмнина, изпразнено от подплашените сенки на смъртници, и непознато като вдовицата на брат ти, като смърт без цветя, некролози от пурпурно наметало, и слънце което не изгрява никога.

СЛЪНЦЕТО В МЕН

Ограбиха всички! Така си мислеше докато навиваше ръкавите на ризата си готов да се озъби на всеки застанал на пътя му. Взеха всичко от всички нас. Дори и от онези от които нямаше какво да се вземе, защото не притежаваха повече от един комплект прибори за хранене; после ни казаха че сме свободни. Свободни да се шляем по улиците – гладни и обезверени. Неколцина умряха още първите няколко дни от глад, или от мъка по дома и всичко което притежаваха преди: изконното равенство между човешките същества беше постигнато за една нощ, нощ в която силните и слабите посрещнаха утрото еднакво боси – само цветът на кожата им издаваше отрудения от този който до вчера гордо надничаше изпод скъпата си кола. Имаше такива които претендираха че са еди-кои си, че са работили еди-къде си, но никой не вярваше на никой, защото доказателствата за това бяха унищожени, всичко бе превърнато в една безлична маса бродеща по улиците. Никой не работеше, както и никой не разполагаше с пари, единствения шанс да притежаваш бе да ограбиш това което беше останало, а то бе пренебрежимо малко дори за тези които не бяха имали почти нищо и в предишния си живот. Ако надникнеш зад стените на старото гробище, където дори мъртвите вече си нямаха нищо ще видиш че някой бе отнел надгробните им плочи – и сега обезумели, като животни в клетка, хора тъпчеха неизвестни гробове търсейки утеха, заравяйки главите си в пръстта като обезумели след нещо смъртно и непростимо.

     Докато крачеше съвсем сам Белгун се озърташе за място където да поспре. Всъщност търсеше друго. Дори можеше да се каже че не той а другостта го привличаше по-силно от всичко. Спря за да се облекчи. Почувства в ноздрите си изпаренията от собствената си урина и потръпна при мисълта че може да му се наложи в най-скоро време да пие от нея, предвид факта че водата беше умишлено замърсена и съвсем негодна за пиене. Докато мислеше за последните си дни прекарани в търсене на храна и вода последните капки урина избиха през панталоните му. Не му пукаше особено много, защото така или иначе имаше само тях, а бельото си не бе сменял повече от две седмици, което си беше своеобразен рекорд за него – единствено в казармата беше носил бельото си повече но тогава обстоятелствата бяха други. А сега! Обстоятелствата сега са други! – чу собствения си глас като ехо.

Напоследък умишлено избягваше контакт с други оцелели, сред огромния експеримент в който се намираха, беше сам повече от всякога – озъбен срещу вятъра и с поглед отхвърлящ всякакви въпроси относно самоличността му. Просто Белгун. Като разкъсаните черва на всички които срещна в понеделник, като миризмата на загнило по втечнените им очни отверстия под парещото слънце във вторник; кръв по пръстите и лицето му, облизва се и продължава, когато е вече късно за покаяние в сряда, в четвъртък и петък страх. Днес е събота и за да се нахрани ще трябва да... не иска да си го помисли, защото Белгун не е...всъщност той..., да си спомня за себе си от преди е толкова непоносимо, колкото непоносимо е да среща всеки ден все нови и нови мъртъвци по пътя към своя дом под окапалата шума на едно самотно издигащо се дърво в края на града. Толкова далеч от себе си и от всичко което го заобикаля, разбира че има нещо в сивото оперение на птиците които кръжат наоколо, нещо в начина по който прелитат над погромния неделен следобед, окъпан в заревото на мъртвешка тишина настъпила с писъка на уплашени птици. Намръщени облаци, все едно откога посинели от чакане се блъскат на тумби, затулват и без това почернялото небе. По-надолу широки поля покрити със сняг и едно самотно цвете, до което той спира. Докато го откъсва небето повръща сняг, навежда се да направи заслон с тялото си, да запази за себе си това парченце живот. Мислите му като чужди стъпки върху снега препускат глухо в розовите отблясъци на гаснещото небе, свечерява се, когато дочува в тишината шепот от притаен разговор, някъде зад близките дървета. Оглежда се, но освен него, докъдето му стига поглед – дори на запад където и последните светлини вече изчезват – границата между земя и небе се е свила до безкрайност от която те побиват тръпки. Усеща самотата дори през дрехите. И тези цветове – от пурпурно синьо до мокро лилаво, а на места по стволовете на дърветата охра; кръв и разкъсана животинска плът зад дърветата, точно там откъдето се чуваше неясен шепот – съвсем топла, докато се оглежда за място където да поспре и да потърси начин да запали огън, да се постопли, вижда парата от кръвта как потъва в сянката на дърветата и нечии подгонени стъпки в мрака. Тъмно е и страхът може почти да се докосне с ръка, също както цветето.

    Белгун страда затова че в пристъпите на отчаяние, които го застигат върши неща за които после съжалява. Само да можеше да заспи под сянката на онова дърво, необезпокояван от освирепели животни, и хора безсилни пред срама от нечовешките си постъпки. Защото да ядеш... не може така, това не е причастие, всичко е осквернено и пропито от кръв по иконите, остатъци от човешки... човешки съдби – като нацъфтели макови поля, притиснати от преяли облачни хоризонти и онази противна миризма на застояло, която те кара да повръщаш по няколко пъти на ден; вчера Белгун видя собствените си очи да се затварят, помисли си ще умре, прободен от нечия непозната ръка, но далечния вой на кучета зад долината, там където все още живееха неколцина оцелели, го извади от унеса, трябваше да е нащрек, защото с настъпването на нощта идваха сенките на умрелите, всички онези невинни души бродещи по скъсаните поля от покрайнините на града. Идваха с мрака, превръщаха всичко в мрак и изчезваха отново там откъдето бяха дошли.

    "Няма да има промяна!" – така звучи онази песен на Воев "летен леден ден", също като тази неотминаваща болка в стомаха, от няколко дни спря да яде: последно сдъвка няколко непознати му треви, имаха вкуса на пръстта, вкуса на потъпкани гробове, на свършване, на... цветовете на мъртво лято, само охра от окапалата шума. Поне да имаше вода, защото с кората на полуизсъхналата върба от двора на детството му само накваси устни. По-добре да умра. Само някак по-бързо, раз! – и хоп, дядо Петър с мандалото, не, това е само прах в очите, не вижда по-далеч от кървавото море на маковите поля, в което Белгун не веднъж e потъвал, но вече не иска това, иска смърт лека като полъха на вятъра и дъхава като представата му за отвъдното.

И докато тишината на отминаваща вечер се преплита с къркоренето на червата му в една напевност унасяща ритъма на сърцето му сам пресича улицата, носи дрехите които вчера носеше един негов брат по съдба, и тъгата толкова много му прилича. Пасва му като шапка, като болен зъб боли... – ето че се понася над глухите клони на дървото от края на града, прелита над маковите поля, които отгоре още повече приличат на кърваво море; гладуването го е направило лек и безтегловен, докосва крилете на птиците, докато те се скупчват около тялото му, кълват очите му и дърпат месата му... – и се събужда в прегръдката на нощта, врата му се схванал от студената земя, наоколо е тихо и почти може да различи далечните разговори – някои от оцелелите живеят на групи, защото така е по-лесно да се прехранват, виждал е как нападат самотници като него, разкъсват дрехите им, насилват телата им а после ги... само да можеше да не мисли за това, "в ледове потъва слънцето в мен", отново и отново, докато се претъркулят небесните тела и угаснат всички луни които вещаят страх.

След дните които прекара без никаква храна му се струва че все по-лесно се издига нагоре, а е просто скрит под накапалата шума – едно потръпващо тяло на грешник, което погледнато отгоре все повече изгубва човешкото в себе си и добива формата на гроб.

Има ли свършване? Или всичко е ограбено, захвърлено на бунището, и препикано?

Белгун, за последно видя тънката струйка която постепенно попиваше в шумата, достигна кожата му, потъна в порите му и изстина при допира със сърцето му в гаснещите светлини над умиращия град.

КОНТРАСТИ

Намръщени облаци, все едно откога посинели от чакане се блъскат на тумби, затулват и без това почернялото небе. По-надолу широки поля покрити със сняг и едно самотно цвете, до което той спира. Докато го откъсва небето повръща сняг, навежда се да направи заслон с тялото си, да запази за себе си това парченце живот. Мислите му като чужди стъпки върху снега препускат глухо в розовите отблясъци на гаснещото небе, около пет часа е, когато дочува в тишината шепот от притаен разговор, някъде зад близките дървета. Оглежда се, но освен него, докъдето му стига поглед – дори на запад където и последните светлини вече изчезват – границата между земя и небе се е свила до безкрайност от която те побиват тръпки. Усеща самотата дори през дрехите. И тези цветове – от пурпурно синьо до мокро лилаво, а на места по стволовете на дърветата охра; кръв и разкъсана животинска плът зад дърветата, точно там откъдето се чуваше неясен шепот – съвсем топла, докато се оглежда за място където да поспре и да потърси начин да запали огън, да се постопли,  вижда парата от кръвта как потъва в сянката на дърветата  и нечии подгонени стъпки в мрака. Тъмно е и страхът  може почти да се докосне с ръка, също както цветето.

Ококорено слънце, морската вода пари по повърхността като тиган, няма бряг и по напуканите му устни последните капки вода изгарят като на клада. Отдавна не е виждал нещо по-различно от вода, солена вода, и пяна която ако имаше черпак би изгребал и изхвърлил, никому ненужна – вчера докато се взираше в нея реши да я опита, но вкусът и го накара да съжалява за дълго. Вече дори не се опитва да крещи към слънцето и болката която му причиняват мехурите по кожата, само му помагат да запази самообладание докато парещото слънце отслабне – единствено парче месо в тенджерата с пресолена супа

Самотникът сам пресича улицата, носи дрехите които вчера носеше един негов  брат по съдба, и тъгата толкова много му прилича. Пасва му като шапка, като болен зъб боли.   

ГОСПОДИНЪТ С ЛИЛАВИЯ КОСТЮМ

Той имаше високо чело и лилав костюм, но това нямаше значение сега. Имаше достатъчно време да обясни това за което беше дошъл, и нямаше никакво време да премисля положението си.

Когато влезе очилата му се изпотиха и той трудно можеше да различи предметите в стаята, не позна и директора, който стоеше леко вляво от входната врата. Когато нервно свали очилата си и започна да ги бърше, заговори почти негласно, сякаш на себе си, като оставяше малко по-големи паузи между думите, така че директорът остана с впечатлението че влезлият току-що господин говори неразбираемо или не така добре, дори за секунди не слушаше какво говори а просто го наблюдаваше.

Мигът на вцепенение настъпи веднага след като успя да види разположението в стаята на директора – самият той беше застанал встрани от бюрото и както изглежда първите няколко минути беше говорил не към него, а към някаква закачалка поставена до вратата. Почувства се неловко, но продължи. След като се прокашля нервно гласът му прозвуча малко по-уверено и сега директорът можеше ясно да разбера думите му. Първоначално, поведението на човека влязъл при него, му се стори малко непривично, но когато господинът с лилавия костюм набра скорост и заговори все по-убедително и почти увлекателно, го отдаде на притеснението му. Само за да успокои себе си че разполага с достатъчно време за да изслуша монолога му, погледна към часовника поставен на стената до прозореца – беше убеден че е почти обяд, но се оказа че има на разположение повече от час и половина до почивката му – надяваше се да го прекъсне много скоро, но все още не знаеше че това няма да се случи в близките часове.

Така започна срещата им, и вероятно щеше да свърши когато небето навън добиеше размерите на море, а морето се препълнеше от пясък и прелееше през прозорците на стаята.

После минутите запрепускаха. При първия опит да го прекъсне, директорът установи че гласът му модулира около едно дрезгаво хриптене, което не само че не достигаше до господина с лилавия костюм, но и му причиняваше пареща болка в гърлото. Сякаш невидима ръка го стискаше за врата но не толкова силно та да не може да си поеме въздух. Може би малко вода щеше да му помогне да потуши паренето в гърлото, но когато опита да се протегне към чашата с вода установи че е невъзможно да се помръдне. Вероятно за неловкото му положение беше виновен именно току-що влезлия господин, но как, сам не разбираше. Когато отново погледна към него една изгубена птица кацна на перваза от външната страна на прозореца и шумно запляска по стъклото все едно се опитваше да влезе. За миг господинът спря да говори, после бавно доближи прозореца и с нежен жест като че ли погали птицата през запотеното стъкло. После направи две крачки назад леко променяйки предишното си положение – сега стоеше на не повече от метър, метър и половина, вперил поглед в директора. Заговори. И думите му този път не звучаха накъсани. Нежното им барабанене почти успиваше въздуха и ако някой в този момент влезеше щеше да си помисли, че вероятно не е проветрявано от дълго, или че вътре е влязла самата тишина.

В този момент часовникът удари дванайсет и директорът с недоумение установи че е изминал цял час откакто беше влязъл господина, и през този период от време той беше стоял неподвижен, прикован за стола си от някаква необяснима сила, която явно методично се настаняваше в стаята му. Забеляза че откъм прозореца вече го наблюдаваха няколко чифта очи – накацали по перваза десетки птици стояха почти безшумно, неясно откога. Господинът се огледа. По челото му бяха избили едва забележими капчици пот, но едва ли можеше да се каже че са от притеснение.

Не можеше да се каже точно колко време измина, когато навън трамваят издрънча по посока на вятъра, и подбутван от него полека закриви към центъра. Заедно с усилващите се улични шумове и ударът на часовника, който ознаменува пет часа. Директорът се прозя. От дългото стоене в една и съща поза го болеше гърба, очите му се затваряха, но знаеше че същата тази сила която караше птиците да идват на перваза и да остават там контролира и него. Струваше му се че започва да разбира ситуацията в която се намираше, но само част от него наистина осъзнаваше окаяното си положение. Все още.

Господинът с лилавия костюм говори дълго и когато спря и се огледа наоколо, стаята беше започнала да променя очертанията си. Сивкави сенки пропълзяваха по ъглите с размерите на подгонени плъхове, и страх.

Още една крачка и ще прокара ръка по хладната повърхност на бюрото, ще обърне ръката си с дланта нагоре и ще покаже праха по пръстите си. Това ще уплаши директора, една сълза издайнически ще прокара бразда по лицето му, оставяйки пареща диря по грозното му лице и ще падне точно в средата на бюрото потопена в настъпващата празнота. Погледнато през очите на директора това означаваше че нещо е започнало отпреди и ще свърши, когато птиците отлетят и господинът освободи стаята. Като че ли запокитваше времето и пространството като ненужни вещи, обръщаше мислите и ги правеше някак меки и податливи, и директорът все по-ясно осъзнаваше вината си.

Очите му премигнаха още няколко пъти и умряха. По стените се заразхождаха пипалата на хиляди малки паячета, които усърдно оплитаха мрежите си навсякъде, стана по-тъмно и след тъмното в светлината на утрото се отразиха настъпилите промени в стаята. Вече нямаше нужда нито господинът с лилавия костюм да говори, нито директорът да слуша прикован към стола си. Спокоен, господинът бавно излезе през отворения прозорец.

ПОРТРЕТ

Още преди да погледне натам разбра, че е сгрешил като не си е взел дебелото яке. Небето тъмнееше изподрано като котешко килимче, а въздухът вече наситен от мокри капки всеки момент щеше да се пръсне на хиляди малки парчета мокър и студен дъжд. И щеше да вали може би по-дълго отколкото Жоел очакваше.

    Ускори крачка с мисълта че скоро ще намери място където да се скрие, поне докато отмине бурята. Докато вървеше задуха и вятър. Ноемврийски – отнасящ последните листа от дърветата в неизвестна посока. И Жоел. В неизвестна посока. Спря, осъзнавайки че се е изгубил, сви се под едно дърво силно притискащ коленете си към гърдите в отчаян опит да съхрани още малко топлина за себе си.

    Защото да си сам е неизменно право на всеки. Но никой, никога, не е готов за това. Малко странно е да мислиш за себе си като за самоубиец, но помага. Усети как кръвта му достига до най-отдалечените места по тялото му, носейки му временно облекчение, нищо повече. Заспа: вятърът продължаваше да брули и да навява мокра шума около свитото на топка тяло на Жоел, по някое време един счупен клон тупна досами него, оформяйки заслон за носените от бурята листа, скоро заприлича по-скоро на причудлива форма под короната на древно дърво, отколкото на човешко тяло – Жоел не спеше: предлагаше странен прочит на една притча за време и обстоятелство за място, без клишета с каквито е пълно в истинския живот, и мечтаеше. Мечтаеше. Имаше на разположение себе си, тялото си, и всичкото време, което иначе все не му достигаше. Искаше да проговори на непознат му език, в който думите са повече от всичко, разхождат се одушевени сред нас, влюбват се и умират в потока на съзнанието, също като нас, но малко по-истински, и много повече думи. защото думите са вселенско чувство за свобода, думите убиват, мачкат или изтезават, възнасят или пропадат, но винаги говорят. И живеят собствен неподправен живот.
    Ако някой погледнеше отгоре, щеше да ги види: малки и подредени, подскачащи но по-често тъжни думи за хора без дух, черни или почти избеляващи на слънчева светлина, понякога шумни, друг път смирени като в църква, тристишия, поток на съзнанието или; въздушни повеи от дъното на душата до божествените царства на ума.

    Какво остана от Жоел ли? Едно платно,което да пътува във времето, няколко бездомни котки драскащи срещу вятъра, и.
    Когато един случаен пътник мина оттам след много време, откри странен портрет на мъж написан с думи. 

СВЪРШВАНЕ

Кратки възможности, отстояване в крайности, когато няма начин платното да се насити с цветове преди да си пожелал това. И когато е нужно да се носиш по-лек от птица. Така се чувствам. Не я разбирам, когато ми казва, че все още има какво да споделим. Ние отдавна сме спрели да споделяме и просто живеем заедно, едва-едва долавям миризмата на печена риба откъм кея, ивицата е дълга, осеяна с редици чадъри, а ние сме единствените в този край, лежим на пясъка и гледаме към вълните, не говорим – всеки по своему зареян в мислите си, и този пробой на брега който само усилва безпокойството; какво е да си на четиридесет - сам, колкото повече мисля, толкова повече се обърквам: дали морето, безкрайно като времето, което не се интересува от нас повече отколкото ние от ноктите на краката си знае отговорите – една нокторезачка оправдава присъствието им, така както ти оправдаваш моето. Това не е игра от която се излиза победител – игрите с победител обикновено отправят укор към този който е загубил, че не е бил достатъчно добър или ловък, все едно, в крайна сметка когато един печели за останалите остава разочарование или недоумение, и това винаги ще остане неизменно.

По нататък покрай скалите изневиделица нещо се размърда, шепа хора скупчени говорят високо, размахват ръце, суетят се – вече и двамата сме излезли от унеса си; докато се понадигам да видя какво се случва забелязвам че тя е без горнище, колко естествени са гърдите и – спокойно се навежда за да вдигне шапката си и в този момент вече съжалявам за това което и наприказвах току-що, иска ми се да се сгуша до нея и да докосвам всяка извивка от тялото и, правил съм го толкова пъти, но сега желанието ми е като на петнайсетгодишен. От далечния край до скалите хората вече ни викат към тях – не смея да се изправя с неуместната си ерекция, спомням си веднъж, докато чаках на гарата се случи същото: съвсем естествено беше да изтичам бързо до влака, но останах така почти свит, докато влакът изчака и последните пътници да се отдалечат достатъчно, после бавно пое, а аз, аз свърших почти едновременно със свирката на заминаващия влак. Това беше отдавна, бях все още хлапе, но сега е друго – едно момиче несмутено стои пред мен без горнище и ме подканва да тръгвам, не я обичам отдавна, но я искам; има удавник – това е една друга истина която лежи на пясъка – минават ми странни мисли през главата: нали казват че човек се изпуска преди последния си миг, та си мисля за това, когато тя ме изкарва от унеса – дърпа ме почти силно с крехкото си тяло и се смее на това което се опитвам да скрия с ръцете си. Почти инстинктивно грабвам една тениска и я държа отпред докато приближаваме до групата с хора. Всичко е свършило още преди да се появим ние. Мъж е, и първото което виждам е не лицето му, а нещо потрепващо там долу при слабините – на всички ни е ясно какво е това, но мълчим като на погребение. Има и деца – майките им се опитват да скрият очите им, отвръщат главите им настрани, споглеждаме се – погледът и е някак спокоен, даже ми се струва че ще се разсмее отново.

Искам я. Не и казах това, въпреки че тя сигурно знае. Казах и че сме глупави задето не правим секс на плажа, че сме свободни и телата ни го желаят повече от всичко друго, но тя се държи като обидена ученичка. След случката разговорът ни неусетно тръгва по-леко и докато се прибираме към къщата, която наехме тази сутрин тя ми разказва за първия път, когато правила секс – слушал съм тази история, но сега по някакъв необясним начин си представям, че аз съм този задъхан младеж от спомените и. Свършвам върху сепнатото и тяло почти мигновено, после лежим голи и се опитваме да се държим като възрастни – пушим. Тя казва че след това дълго пили чай загърнати с одеялото, но аз не и вярвам. Дали ако можеше да се отърве от невинността си отново би опитала с друг – по-опитен от нея? И дали ако се бяхме срещнали тогава, щеше да има сега? Никога не задавайте този въпрос, докато сте с момиче в леглото.

Докато вървим не ме поглежда, не знам за какво си мисли – веднъж, в началото на нашата връзка ми каза че не обича да ме гледа, когато свършвам – приличал съм на тресящо се животно.

Вечерта е топла – вечеряме на верандата, докато слънцето свършва зад същите онези скали зад които се крие и плажа. Съвсем леко, почти мелодично, шумът от вълните разрежда разговора ни – не остават неизказани неща – защо се получава така, когато една връзка е изтъняла толкова, че вече можеш да я скъсаш само с един жест, точно тогава си позволяваме да кажем всичко, дори невъзможното до скоро. Има някаква причина която ни влече натам, където освен секса и тези безкрайни разговори, преди него, няма нищо друго. Разказвам и същата история с влака и моята ерекция – изглежда се забавлява – хваща ме за ръката и неволно отново я усещам близка.

Не искам да се събудя и тя отново да е до мен. Само как звучи от устата ми. Получих това което толкова исках вчера и сега не изпитвам нещо повече от желание да си събера багажа и да изчезна преди да се е събудила: усещането че си господар понякога така те стисва за гърлото – безкраен избор и свършване по имената, все едно си там, а те няма  – само очи от които се плаша щом погледна в огледалото. Не мога да я наранявам вечно – поисках да се разделим и въпреки това правих най-невероятния секс с нея, сега ухае толкова невинно и така опияняващо, става ми докато си мисля за снощи – връщам се в леглото и нежно докосвам дупето и – не помръдва, само леко ускори дишането си, значи няма да ме отблъсне, продължавам да играя без да съм сигурен дали имам право на това; за какво се обвинявам всъщност: затова че не контролирам сексуалните си желания, затова че обичам това тяло, но не мога да го взема завинаги със себе си – същия безкраен избор и свършване по имената.

Тя не живее, защото аз съм и отнел правото да избира. Или греша? Искам и получавам. Невинна е и така изглежда, докато се облича ми казва че съм лош и ме целува по устните толкова страстно, че съм готов отново да я върна в леглото.

-      Ще се разходим ли, или тръгваш след закуска? – ме пита. Рибарския кораб който вчера акостира се готви да отплава в открито море – виждам суетнята през широкия прозорец, зяпам натам когато отново ме пита: – Докога ще се държиш така с мен? С какво заслужих извратената ти емоционалност, и докога смяташ че ще ти позволявам да го правиш? – усещам че днес определено ще избухне: хубавия секс не винаги носи удовлетворение, по-разумно е да се извиня отново, но точно сега не искам да правя опити за фалшиви извинения.

-      Остави ме! – малко пресилено грубо хвърлям нещата си в куфара, но тя ме спира, гледа ме право в очите, моля е да бъде силна, да има всичките мъже които някога е искала, защото ги заслужава, защото е красива и още, и още.

               Този ден мълчим повече, морето е бурно, забелязвам как се опитва да каже нещо, но все още изчаква момента, една вълна намокри полата и почти до кръста и сега платът залепна по дупето и, старая се да не гледам натам, но го правя и тя забелязва това: идва втора вълна, понечвам да я дръпна, но тя ме отблъсква, разхождаме се така от доста време, никой не говори, не я притискам с въпроси защото знам че когато е готова ще започне. Прави го чак вечерта след като правихме безмълвен и почти трогателен секс, не изпитах същата емоция като вчера, но все пак това е тя, същите прекрасни гърди, които този път нежно докосвах с крайчеца на пръстите си.

-      Не си само ти. Аз имам друга любов. – не го очаквах и сега от сутрешната ми арогантност не остава и помен. Все пак я гледам дръзко. – От много отдавна. И аз те лъжа. – в краткостта на тези няколко изречения е скрила толкова дълбока истина за нашите отношения и докато продължава да ми разказва и най-малките подробности мълча, и почти не слушам; откъм морето се чу писък на дете, поглеждам натам и вече знам че свършването е започнало отдавна, че сме прекрачили границата, дори не сме оставили по нещо за което да се връщаме отново и отново, навън се смрачава; тя не спира да говори, никога не е говорила толкова дълго, докато аз си оправям нещата и мълчаливо напускам стаята олекнал като птица.

Понякога го питат кое е най-важното

и той отговаря като дъщеря му

която още не знае че всеки въпрос крие по няколко отговора.

и

вероятно

затова по-често пропада

и се оглежда непознат в себе си –

Той.

Всъщност е камък. вода.

и още много кал

подводни течения

приливиотливи

потънали кораби

в пясъчни царства

отнесени от времето.

и няколко тъй нужни отговора

Да можеше да укротиш тази болест от която на тласъци утихваш.
И в облаци се криеш.
И мълчиш.
И в краката и оголен като нерв умираш.

Да искаше да се опазиш от страха че няма разум в похотта ти
ушита в тиха нишка като сън.

море което ще потъне в пясък и този път когато завали.

МУЗИКАТА НА БАРИКО И САЛЪТ НА ЖЕЛАНИЯТА

Тишината пише по свой начин в телата ни.

Идва с почерка на масов убиец

гладко обръснал всички косми по тялото си,

откъм късата страна на нощта,

когато писъка на улична котка

ще заглуши задушения стон на жертвата.

Страх вместо сънища носи. и …

и море от пясъци. Музиката на Барико

и салът на желанията срещу книжния вятър.

НОЩНА ЛАМПА

Изключвам телевизора. Настава тишина като в дъното на коридор. Ако отворя прозореца ще чуя шепота на разлистващи се листа, но не и този път. Само дъха ù който потъва в  нищото като първо причастие. За кратко съм там, после дълго я наблюдавам от височината на нощната лампа, скрит зад сянката на купчината книги, чета. Почти не помръдвам в леглото, защото не искам нещо да наруши крехката симбиоза на покоя настъпил в стаята. Прочитам страницата, която съм започнал без да помръдна, а вече усещам леко изтръпване в единия си крак. Оставям книгата - тя все така спи прегърнала края на завивката. Има ли място на което мога да бъда винаги с нея? Където тънката нишка на съня е просто метафора, а не болезнена реалност?

     Откакто не спя по-добре разбирам тишината. Или тя мен. Естествената причина, поради която изпаднах в това положение е проста. Обичам я и с времето това чувство се превърна в невъзможност да заспя, когато тя е до мен. Затварям очи, пренасям мислите си надалеч, запокитвам ги там и чакам: появява се лека топлина, изпотяване, като от камък който разкъсва платната – кратък момент в който унесът ме поема на ръце, но ме изпуска почти на сантиметри от старт линията. Като едно никога незапочващо съзтезание с часовете след като тя заспи, с тишината, с напрегнатото  очакване това да се случи. И с болката че не може да ме отведе с нея.

     Какво искам? Как стигнах до тук? Вероятно е болест. Но тя не трябва да разбира – толкова е красива, когато спи до мен, предпочитам това безвремие пред сепнатото утро, чашата с кафе, която неизменно пие преди да излезе. Отнесените нотки в гласа и отекват в главата ми дълго след като тя затвори вратата, а аз остана сам в очакване на завръщането и. Дали е възможно да съществувам така? Паралелно. Почти отделен от нея и същевременно съвсем близко в обятията и – след миг ще завали и вероятно ще бъде първата от многото дълги седмици в които няма да престане – тя ще идва и ще си отива сякаш аз не съществувам и този наш дом е от обратната страна на съня, който толкова дълго сънувам. Дали не заспивам?, нощ ли е?,  или съм буден от прекалено дълго?, това ли е онази фаза на съня в която човек може да прекрачи или напълно очистен от чувствата си, или напълно объркан от тях, и ако съм там как да се върна после? 

     Старая се да не мисля за всичко това – изглежда ми лесно, докато просто чакам да отмине поредната нощ. Някъде след четири сутринта метаморфозата в мен е пълна – свободен съм да движа крайниците си без да нарушавам покоя в стаята, мога да се разхождам покрай леглото, да присядам до нея, съвсем безмълвно и отчетливо чувам как навън котките се усмихват срещу вятъра, който едва-едва поклаща мустаците им, вече им махам през терасата, а те ми разказват истории на които се смея с глас, или плача, или просто съм заспал и сънувам. Ще вдигна единия си крак високо и ако това е сън ще се събудя!, ами ако събудя и нея? Ами ако никога вече няма да мога да различавам състоянията си, ако тя ме напусне и остана сам?

Това е лудост! Обичам я като коридора в болницата, в която се събудих сутринта. Той е един такъв тъмен и когато сестрите преминават през него сякаш той ги поглъща в обятията си. Може би по този начин си представям че ще изчезна в нея. И в  същото време ще остана завинаги там – близо до нея, на височината на лампата от която и сега я наблюдавам, защото вече не съм там, а това е само спомен от топлината по чаршафите, като изпотяване от камък наслуки изпъващ платната.

ТАТКО

Оставих две банкноти от по петдесет лева между прилежно сгънатите и дрехи – всеки път си тръгва по едно и също време, някъде по обяд когато вече сме пили кафе, говорили сме, и сега е време да си кажем нещо на тръгване. Този път не изпитвам същите чувства както преди: само едно кълбо което започва да се намотава в стомаха ми, придърпва, скубе,  докато отиваме към колата изваждам хапче от вътрешния си джоб и го гълтам без вода. Исках да я поканя да остане за по-дълго, но дори не я попитах. После, когато вероятно вече е пристигнала и звъня – не вдига. Помня когато беше малка, с майка и често я водехме на цирк – много се забавляваше и все повтаряше, че иска да я запознаем с клоуна, веднъж преди още да е свършило представлението слизам долу при сцената, един сценичен работник ме пита къде отивам, казвам му истината – усмихва се съзаклятнически, като дете на което си позволил да разхвърля стаята си веднъж седмично, показва ми една завеса и ме потупва по рамото. Не се бавя защото представлението всеки момент ще свърши и дъщеря ми ще ме потърси – излязох с намерението да се изпикая някъде отвън, и тя ще очаква да се върна преди тълпата да запуши единствения изход от купола. Докато говоря с клоуна – мъж на средна възраст, почти с побеляла коса – осъзнавам, че не се различава по нищо от всеки друг мъж на тази възраст, а винаги съм смятал че да разсмиваш е дарба, която облагородява. Забелязвам че бръчките му са някак леко извити, като запетайки покрай устата, напомнят ми лицето на моя дядо, дядо Иван, докато ми подаваше парченцата ябълка казваше че порасналите момчета са вечно малко тъжни и горко им ако не го разберат – мисля че чак сега докато уговарям клоуна за срещата с дъщеря ми разбирам какво е имал предвид той.  Тази среща е моята спасителна лодка. Припомням си я винаги, когато тя ми липсва. Толкова малко неща съм правил за нея, ей така, като тогава зад завесата с клоуна; какво се случи ли? – нищо по-различно от това което се случва във всяко семейство, когато някой си отиде завинаги. Неприкосновени празни пространства за всеки от нас след смъртта на майка и, празни стаи в които всеки шум усилва до болка необяснима ярост към заобикалящия свят – накратко, това е. Отчуждение. С времето тя намери единствения път за спасение, а именно бягството, а аз единственият път за съзидание – приковаване на болезнените остатъци от миналото към вече и без това прогнилата си лодка, все едно се подготвях за пътешествие по течението на ежедневните си нужди: странно как се озовавам на едно място в гора, която не познавам, тя е там, говорим, нямам страх че това ще се случи, и че тя отново ще ми напомни че не съм бил в онзи момент на гроба и, че съм избягал. Вината е нещо което разкъсва сухожилията ти, прави на пихтия мускулите, обездвижва те, но последното и най-жестоко нещо което прави с теб е да те накара да останеш без думи, крадейки бавно и безпощадно всеки ден по една единствена думичка от теб, за нея, докато самотата те превземе изцяло. Самотата е за силните – тези които разбиват  живота на парчета. А аз не съм такъв. Всъщност постоянно връщам годините назад, обичам я и няма как да променя и частица от това, отново се срещаме с тази разлика че днес срещата ни е имагинерна, понеже изгубих възможността да говоря, просто мълча и съзерцавам в нея – никога не е била по-красива, със сплетени на рибена кост коси нежно падащи от едната и страна, казва: - Татко, тук съм, отвори очи! – аз не съм спирал да я наблюдавам, откакто пристигна снощи – татко – все по-провлачено потъват думите и в нещо като сън за море, вече я няма и лодката. – Татко!