СЛЪНЦЕТО В МЕН

Ограбиха всички! Така си мислеше докато навиваше ръкавите на ризата си готов да се озъби на всеки застанал на пътя му. Взеха всичко от всички нас. Дори и от онези от които нямаше какво да се вземе, защото не притежаваха повече от един комплект прибори за хранене; после ни казаха че сме свободни. Свободни да се шляем по улиците – гладни и обезверени. Неколцина умряха още първите няколко дни от глад, или от мъка по дома и всичко което притежаваха преди: изконното равенство между човешките същества беше постигнато за една нощ, нощ в която силните и слабите посрещнаха утрото еднакво боси – само цветът на кожата им издаваше отрудения от този който до вчера гордо надничаше изпод скъпата си кола. Имаше такива които претендираха че са еди-кои си, че са работили еди-къде си, но никой не вярваше на никой, защото доказателствата за това бяха унищожени, всичко бе превърнато в една безлична маса бродеща по улиците. Никой не работеше, както и никой не разполагаше с пари, единствения шанс да притежаваш бе да ограбиш това което беше останало, а то бе пренебрежимо малко дори за тези които не бяха имали почти нищо и в предишния си живот. Ако надникнеш зад стените на старото гробище, където дори мъртвите вече си нямаха нищо ще видиш че някой бе отнел надгробните им плочи – и сега обезумели, като животни в клетка, хора тъпчеха неизвестни гробове търсейки утеха, заравяйки главите си в пръстта като обезумели след нещо смъртно и непростимо.

     Докато крачеше съвсем сам Белгун се озърташе за място където да поспре. Всъщност търсеше друго. Дори можеше да се каже че не той а другостта го привличаше по-силно от всичко. Спря за да се облекчи. Почувства в ноздрите си изпаренията от собствената си урина и потръпна при мисълта че може да му се наложи в най-скоро време да пие от нея, предвид факта че водата беше умишлено замърсена и съвсем негодна за пиене. Докато мислеше за последните си дни прекарани в търсене на храна и вода последните капки урина избиха през панталоните му. Не му пукаше особено много, защото така или иначе имаше само тях, а бельото си не бе сменял повече от две седмици, което си беше своеобразен рекорд за него – единствено в казармата беше носил бельото си повече но тогава обстоятелствата бяха други. А сега! Обстоятелствата сега са други! – чу собствения си глас като ехо.

Напоследък умишлено избягваше контакт с други оцелели, сред огромния експеримент в който се намираха, беше сам повече от всякога – озъбен срещу вятъра и с поглед отхвърлящ всякакви въпроси относно самоличността му. Просто Белгун. Като разкъсаните черва на всички които срещна в понеделник, като миризмата на загнило по втечнените им очни отверстия под парещото слънце във вторник; кръв по пръстите и лицето му, облизва се и продължава, когато е вече късно за покаяние в сряда, в четвъртък и петък страх. Днес е събота и за да се нахрани ще трябва да... не иска да си го помисли, защото Белгун не е...всъщност той..., да си спомня за себе си от преди е толкова непоносимо, колкото непоносимо е да среща всеки ден все нови и нови мъртъвци по пътя към своя дом под окапалата шума на едно самотно издигащо се дърво в края на града. Толкова далеч от себе си и от всичко което го заобикаля, разбира че има нещо в сивото оперение на птиците които кръжат наоколо, нещо в начина по който прелитат над погромния неделен следобед, окъпан в заревото на мъртвешка тишина настъпила с писъка на уплашени птици. Намръщени облаци, все едно откога посинели от чакане се блъскат на тумби, затулват и без това почернялото небе. По-надолу широки поля покрити със сняг и едно самотно цвете, до което той спира. Докато го откъсва небето повръща сняг, навежда се да направи заслон с тялото си, да запази за себе си това парченце живот. Мислите му като чужди стъпки върху снега препускат глухо в розовите отблясъци на гаснещото небе, свечерява се, когато дочува в тишината шепот от притаен разговор, някъде зад близките дървета. Оглежда се, но освен него, докъдето му стига поглед – дори на запад където и последните светлини вече изчезват – границата между земя и небе се е свила до безкрайност от която те побиват тръпки. Усеща самотата дори през дрехите. И тези цветове – от пурпурно синьо до мокро лилаво, а на места по стволовете на дърветата охра; кръв и разкъсана животинска плът зад дърветата, точно там откъдето се чуваше неясен шепот – съвсем топла, докато се оглежда за място където да поспре и да потърси начин да запали огън, да се постопли, вижда парата от кръвта как потъва в сянката на дърветата и нечии подгонени стъпки в мрака. Тъмно е и страхът може почти да се докосне с ръка, също както цветето.

    Белгун страда затова че в пристъпите на отчаяние, които го застигат върши неща за които после съжалява. Само да можеше да заспи под сянката на онова дърво, необезпокояван от освирепели животни, и хора безсилни пред срама от нечовешките си постъпки. Защото да ядеш... не може така, това не е причастие, всичко е осквернено и пропито от кръв по иконите, остатъци от човешки... човешки съдби – като нацъфтели макови поля, притиснати от преяли облачни хоризонти и онази противна миризма на застояло, която те кара да повръщаш по няколко пъти на ден; вчера Белгун видя собствените си очи да се затварят, помисли си ще умре, прободен от нечия непозната ръка, но далечния вой на кучета зад долината, там където все още живееха неколцина оцелели, го извади от унеса, трябваше да е нащрек, защото с настъпването на нощта идваха сенките на умрелите, всички онези невинни души бродещи по скъсаните поля от покрайнините на града. Идваха с мрака, превръщаха всичко в мрак и изчезваха отново там откъдето бяха дошли.

    "Няма да има промяна!" – така звучи онази песен на Воев "летен леден ден", също като тази неотминаваща болка в стомаха, от няколко дни спря да яде: последно сдъвка няколко непознати му треви, имаха вкуса на пръстта, вкуса на потъпкани гробове, на свършване, на... цветовете на мъртво лято, само охра от окапалата шума. Поне да имаше вода, защото с кората на полуизсъхналата върба от двора на детството му само накваси устни. По-добре да умра. Само някак по-бързо, раз! – и хоп, дядо Петър с мандалото, не, това е само прах в очите, не вижда по-далеч от кървавото море на маковите поля, в което Белгун не веднъж e потъвал, но вече не иска това, иска смърт лека като полъха на вятъра и дъхава като представата му за отвъдното.

И докато тишината на отминаваща вечер се преплита с къркоренето на червата му в една напевност унасяща ритъма на сърцето му сам пресича улицата, носи дрехите които вчера носеше един негов брат по съдба, и тъгата толкова много му прилича. Пасва му като шапка, като болен зъб боли... – ето че се понася над глухите клони на дървото от края на града, прелита над маковите поля, които отгоре още повече приличат на кърваво море; гладуването го е направило лек и безтегловен, докосва крилете на птиците, докато те се скупчват около тялото му, кълват очите му и дърпат месата му... – и се събужда в прегръдката на нощта, врата му се схванал от студената земя, наоколо е тихо и почти може да различи далечните разговори – някои от оцелелите живеят на групи, защото така е по-лесно да се прехранват, виждал е как нападат самотници като него, разкъсват дрехите им, насилват телата им а после ги... само да можеше да не мисли за това, "в ледове потъва слънцето в мен", отново и отново, докато се претъркулят небесните тела и угаснат всички луни които вещаят страх.

След дните които прекара без никаква храна му се струва че все по-лесно се издига нагоре, а е просто скрит под накапалата шума – едно потръпващо тяло на грешник, което погледнато отгоре все повече изгубва човешкото в себе си и добива формата на гроб.

Има ли свършване? Или всичко е ограбено, захвърлено на бунището, и препикано?

Белгун, за последно видя тънката струйка която постепенно попиваше в шумата, достигна кожата му, потъна в порите му и изстина при допира със сърцето му в гаснещите светлини над умиращия град.