Трябва да е било някъде в края на лятото, когато сенките под асмата натежаваха като узрели круши, а от високия дувар зад къщата на дядо котките започваха да надничат огладнели след дългата следобедна дрямка. Точно в часа, когато слънцето слиза почти до керемидите на къщите от другия край на селото, през рамката на прозореца видях как прашния път се оглася от бързо приближаващата се тълпа селяни, понесли лопати и кирки по посока на дома на стария учител.

    Открай време кръстът си беше там, построен може би от неговия дядо някъде в началото на миналия век, когато хората все още благославяха един господ и една вяра. Старият учител спря близо до него и се огледа: от върха на високия повече от дузина човешки боя кръст полетя стремглаво надолу лешояд и направи няколко кръга над тълпата преди да изчезне към скалите. Много скоро всичко щеше да свърши. Преди всички идваха тук, коленичеха, или просто смирено стояха в основата му, а сега тълпата щеше да подкопае основата му, да разхвърля каменното му тяло по склона надолу, и да си отиде.  Заедно с вярата.