Ако не ти остава време за шах – питай дядо ти защо.

Ако старите ризи ти се струват малко умалели – погледни баща си.

Ако от майка си познаваш любовта – не си обичал!

ЕМАНАЦИЯ НА ЗАБРАВЯНЕТО

Забравя. Много дълго забравя. И в дългите нощи докато забравя открива едно собствено и непринудено Аз. Вече не помни кога е започнал, а ще свърши преди "Аз" да изтече в еманацията на забравянето. Изправен пред все по-жесток и по-труден за рисуване образ забравя.

Докато корабът на спомените навлиза във водите на Лу, неговата Лу – морето е в Лу, Лу с нейната ладия прекосява спомените му, навред само пяна от отминали бури, дървени отломки от гнилост; от срам не помни. Къде отиваш Лу? Върни се по пладне, когато слънцето още няма смелостта да изгори очите ми, искам да те видя окъпана в безбрежната синева на утрото, да прозра в теб, моя Лу, моя единствена Лу. Да те уловя в звоздопада, преди малките часове на денонощието да ограбят всичко с безмилостните си пипала, моя Лу – прашинка от безкрая в мен, не изтичай между пръстите ми като непонятна морска вода. Лу? Ти ли си Лу от избелелите снимки, от изгорените снимки, от снимките без Лу?

Въздухът се насити от въздишки, а Жоел продължаваше да забравя. По-празен от всякога спря. Беше преживял всичко без нея.

Да почувства че сърцето му никога не се е разтворило напълно беше непосилна тежест, до степен на пръсване усеща налягането в слепоочията си, прилошава му. И повръща.

Затова Жоел предпочита да забравя.

СЧУПЕНО

Как се пише счупено с думи?

Като празник без гости,

като пита без сол, като сън,

защото сънят винаги е наполовина завършен

и наполовина само под ясния шпалир на утрото.

Останалото от счупения образ на времето е в ръцете ни,

когато сме затрогнати

от цветовете на нощта,

и когато се дивим пред неподвластното утре.

Така пишем счупено.

Всичко друго е проза.

Някъде ще потече вода.

Бавна като косите ти вечер, непозната като недрата ти сутрин.

И ще остави спомен,

като бурите в които се къпеш напролет. 

Някъде много вода

косите заплита в шарено, мътно и сивостно, чак до недрата ти

нецедена любов:

и след бурята пареща.

Жоел взе сакото си и излезе. След разразилата се буря прекършени клони задръстваха тротоарите, небето сивееше надолу по улицата, а вятърът разстроено свиреше в ушите му; потръпна леко и продължи. Под сянката на дървото, непосредствено до входната и врата спря и се огледа. Бяха изминали няколко минути, в които вятърът помиташе всичко по пътя си. А Лу? Лу сигурно спеше на горния етаж,необезпокоявана в съня си. Провери вратата – бурята се разрази почти мигновено и тя едва ли бе имала време да заключи – внимателно натисна дръжката и влезе. Стана дори по-лесно отколкото очакваше. Притаи дъх и зачака.

Да говори за това винаги му се струваше трудно, непоносимо дори. Да си спомня как Лу излиза, оглежда се преди да пресече улицата и се отправя към близкия зоомагазин – това го караше да се усмихва. Преди. Обикновено купуваше храна за сиамския си котарак; но не той беше най-близкото и същество – един господин, усмихващ се до нея от снимките, които Жоел видя в албума, пристигна късно вечерта и остана при нея за през нощта. Сега Жоел тъгува.

Лу, както пишеше на пощенската и кутия, беше художничка, но на него най-много му се искаше тя да спре да рисува. И да започне да го обича.

Вазата с черупки от миди и рапани

се разби на парчета –

тъжна история за човек на средна възраст.

По-тъжното е, че не изпитах нищо.

Само дъщеря ми изпищя –

успокоявам я,

че ще съберем нови и по-красиви.

ПРЕТОПЯВАНЕ НА СТРАХА

Почти не мигна тази нощ. Когато пердетата започнаха да избеляват от светлината на настъпващото утро Жоел стана и я потърси с поглед. Беше там. Позвъни по телефона, за да се спаси, или да избяга, но мълча дълго долепил слушалката до ухото си. После затвори и продължи да я наблюдава. Затвори очи и помисли че ще заспи.

            Искаше да забрави. Или поне да спре да мисли за случилото се. "Невъзможна история за една любов без граници и възприятия, някак витаеща в облаците  – прочетох я наскоро на същата пейка в парка." ...предпочитам голите струни на младостта да кънтят в ушите ми, вместо това все бягам" – продължаваше да чете тя – "ще потъна, ако не отпусна платната, вятърът е силен, като предзнаменование" – каза.

Изведнъж се бяха озовали  толкова близо, а всичко наоколо се отдалечи, после я целува дълго, докато напълно забрави. Забрави кой е,  искаше да го отнесе този екстаз, но се събуди отрезвен – видя гладката и кожа, после бенките, които на дневна светлина изглеждаха още по-нежни. Заболя го от всичко това. Плака дълго. Когато най-после болката отмина вече бе късно да си тръгне. Остана там и завинаги влюбен.

Не помни откога лежи така, усеща тънки стрелички по кожата си, но не помръдва – вперил очи в нея, в недосегаемата и същност, има нещо което няма да разбере никога, и това е безусловно като слънчевия параван пред прозореца. Едно невидимо зайче препуска по чаршафите, докато Жоел продължава да стои все така застинал пред лицето и.  Толкова близо до дъха и, прилошава му от тази близост, от невъзможността и. Ако докосне устните и ще изтече в нея като пълноводен поток, ще прелива от порите и, ще окъпе тялото и в чистите води на порива – чак до петите изпълнен от неописуема болка, иска да изкрещи, но е задавен от страх че не може да понесе нито миг без да бъде до нея. От тогава не спи. Минават дни, отминават месеците. Обърнат на една страна, повтарящ извивките на тялото и, без да я докосва. Само да можеше да се махне от тази стая, да разбие слънчевия параван зад прозореца. Да се спаси от себе си. Да претопява страха си, докато попие в зениците и – все по-навътре и по- навътре в нея.

Лу потръпна в съня си, сякаш нещо я изпълни отвън-навътре, опъна кожата и; пръстите на ръцете и стиснаха чаршафа, а очите и примигнаха конвулсивно. В първия момент не видя нищо, после светлината помътня, предметите придобиха форма, и тогава си спомни. Жоел – като че ли  купчината дрехи на леглото до нея още пазеше топлината от тялото му – беше я усещала в съня си, знаеше че той е там, до нея, през цялото това време. Колко безмълвни нощи искаше да се отпусне, да издуе силно платната и да полети, но топлината я обгръщаше и отнасяше болката някъде надълбоко в зениците и.

Изведнъж се бяха озовали  толкова близо, но изгубени завинаги.

Не знаех че ще свърши с такава поза раменете под ъгъл с гърдите щрак!- и щрак- и дърветата затварят пространството зад теб няма мантра за оцеляване всичко е свършило от преди още един гроб в градината повече си мисли когато гледа розите- и червени и до кръв червени и жълтите и другите му напомнят вече толкова дълго обича по прозорците пише “ако само е смъртоносна фраза” но знаеш ли? лявата ръка на себе си прилича а дясната на друг защото е написана от друг.

РАЗХОДКА С КОЛЕЛО

трябва да е метафора ако поражда мисли за отчаяние но не е нищо повече от един летен ден с колелото на моята първокласничка

Ангелите бавно въздишат в недоловимото. Случва се някой от тях да припадне и тогава приличат повече на нас. Губят почва под себе си – пропадат, пропадат в нас.

Така започва всичко. С въздишки в недоловимото, пропадане в другостта, преоткриване. А как свършва? Когато ангелите изгубват себе си в нас, ние намираме в тях спасение.

уж е шумна
а ушита
от тишина
плахо
изрязва
тънки нишки
живот

ДЯДОВИТЕ КОЛОВЕ

В двора на дядовата къща Гаврил дочиташе последните редове от книгата. Научи се да чете рано – още шестгодишен, през онова същото лято когато се разболя и не можеше да остане при майка си. Набързо събраха най-важното и заминаха за село. Успя да мушне в сака и старата лупа на баща му, единствената вещ останала в апартамента им, след смъртта му. Всичко друго майка му изнесе в няколкото кашона, които Гаврил повече никога не видя.

Когато пристигнаха дядо Гаврил ги очакваше отвън, приседнал на дървената пейка до вратата.

-        Да заякне, пък наесен ще си го взема за училището – обясняваше майка му на белокосия старец – и да се научи да чете,  че е срамота! – не спираше тя, докато подаваше на дядо Гаврил чантата с нещата му.

-        Що се кахъриш толкова ма, Недо, нали ти казах че детето ще е добре при мен, я виж, всичко си имам, ти само не се притеснявай, че току виж пак си се свила на топка от оная мигрена – и я подканя да се качва в колата – Добре ще е, ще видиш!

Вечерта ядем от кокошката, която дядо специално опече  в чест на моето пристигане. Вкусно е , не съм ял с такъв апетит отдавна, дядо Гаврил маже кокошката с мед и билки, преди да я мушне във фурната. Коричката и е толкова хрупкава, че неволно се облизвам – майка ми щеше да ми се скара, а дядо Гаврил само леко се усмихва.

Още докато съм бил на две години баща ми се затрил с мотор, и оттогава неговият баща – дядо Гаврил заминал на село и повече не се върнал в града. Казва ми, че не понася миризмата на града.

-        Понякога е трудно да дишаш. – запушва носа си с два пръста за да ми покаже – А понякога от това ми се  гади и не мога да заспя. Затова си дойдох на село. Тук съм си у дома.

След вечеря измивам чиниите, а той събира трохите от масата.

-        А, хапчетата, много ли са важни?

-        Тя, мама, казва да си пия витамините, че нали все съм болен – бързо изстрелвам аз.

-        Значи, от утре ги спираме и да видиш ти, дядо ти Гаврил как ще те излекува от тая проклета кашлица, душицата ще и изпие.

Заспиваме рано, като преди това четем от една стара книга, дядо Гаврил специално я избра за мен – с големи букви и много дебели страници:

-        Такива книги сега не се правят, щото струват скъпо. Искам да ти я подаря, когато се научиш да четеш. – и започва – А сега слушай. – Забелязвам, че малко недовижда, но въпреки това чете много хубаво и с интонация – не помня кога съм заспал.

Събуждам се от миризмата на пържени филийки, която е навсякъде. Отивам към кухнята, няма го. В девет сутринта дядо ми се суети на двора – копае не много дълбоки дупки и слага в тях единия край на дървените колове, които предварително е струпал на купчина до него. После ги зарива с пръст и утъпква около всеки, все едно че ги сади.  Наблюдавам го през прозореца, не е висок, но е добре сложен и със здрави ръце. Прави всичко с такава лекота.

Изяждам филийките със сладко от боровинки и прясно мляко.

Навън слънцето вече препича. Дядо Гаврил е покрил главата си с кърпа и копае. Не забелязва когато се приближавам към него.

-        Искаш ли да ти помогна, мога да копая – започвам аз, но той ме прекъсва.

-        Защо да искам, нали до вчера все сам съм го правил – да си призная честно не очаквах такъв отговор, и затова малко се стъписвам.

-        Аз... – не знам как да продължа – наистина мога.

-        Че то кой не може да копае – гласът му е станал по-мек. – За теб имам други планове. Я по-добре първо тичай да си измиеш очите и после донеси книгата да почетем.

Не му противореча. Когато се връщам той вече е поседнал под асмата и е свалил кърпата от главата си. Четем от книгата, като дядо Гаврил бавно посочва думите с пръст, докато ги произнася – винаги прави така – сетне спира и ме пита:

-        Ти, разбра ли?

-        Какво да разбера?

-        Буквите... – започва той – едната щом зазвънти, след нея втората, третата и току-виж станало дума, после изречение – премества книгата върху моите крака. Искаш ли да опиташ? Никак не  е трудно.

Вече познавам повечето букви – сега просто трябва да ги съединя, изглежда лесно, но не ми се отдава съвсем. Успявам да прочета две-три думи, за което получавам окуражително потупване по гърба.

Спя на едно старо легло с продънена пружина, но сънят ми е здрав – не съм се будил нито веднъж, откакто пристигнах преди около седмица. Снощи дори сънувах – същите онези колове, дето приличат на посадени, но в съня ми са като живи – едни такива разлистени, нацъфтели, а дядо Гаврил свалил шапката си и ме вика: „Гавриле, тичай да видиш, дядовото, чудо”, докато зяпам втренчено в нацъфтелите колове си мисля че дядо наистина е вълшебник. Не му разказвам съня, но сутринта още щом отварям очи надничам през прозореца към градината, погледнати от тук коловете образуват дълга върволица, в разораната пръст, та чак до края на двора.

Към край на лятото вече чета сам по няколко изречения, почти без помощта на дядо Гаврил. Дори с очилата не вижда много – подарих му лупата на татко – взе я в ръце и дълго я гледа учудено. Ръцете му потрепват – от скоро е, иначе щях да забележа.

Вечерта е топла, говорим си, докато в жарта на огнището се пекат картофите за вечеря. Дядо ми сочи да видя една купчина тухли в единия край на двора – били останали от строежа на къщата, сам изкопал дупката и иззидал стените, трудно било, но той казва че сега е по-трудно.

-        Посаден съм в тази земя, така да знаеш. Около мен отъпкаха тревата, но аз още стърча. – тази вечер дядо изглежда някак развълнуван – Без мен този огън ще угасне.

-        Дядо, кой огън?. – питам неразбиращо.

Усещам миризмата от печените картофи, докато дядо Гаврил ги бели, разчупва с пръсти и ги поставя в чинията.

Същото онова лято когато се разболях и заминах на село, прекарах там около три месеца, изпълнени с какви ли не ухания – на пръст, на приятно сготвена храна, на тор. Научих се да чета и да слушам – още чувам в тишината на двора дядовият глас, пресипнал, но твърд като канара как бръсне въздуха, като със нож. Запомних и коловете, посадени и цъфнали в черната пръст, като кръстовете в старото гробище, понякога тревата е отъпкана, но дядовия кръст още стърчи. Прави всичко с такава лекота.

НИТО СЛЪНЧЕВО НИТО МРАЧНО

Не съм нито слънчево, нито мрачно дете – все още наричам себе си дете, защото е по-удобно, скрит зад ръста ми – само метър и двайсет и шест, да наблюдавам околните. Правя го отдавна – сврян до прозореца, където светлината е по-силна, откривам човешкия си облик: по-скоро съм грозноват, но майка ми казва че това е повърхностен поглед, защото съм бил душевно извисен – последното много не го разбирам, но сутринта когато се събудих имах странното усещане че нещо ще се промени,нещо ще ме издаде, както мократа сянка на непознат, скрит зад ъгъла.

Така започна всичко: както винаги потърсих опора за да се изправя, в редки случай за целта използвам патерици, но по-често предпочитам собственото си тяло – някак смачкано и немощно, но достатъчно силно да влачи след себе си неподвижните ми крака; подпрях  се до стената, отворих широко прозореца и зачаках. Минаха часове, или поне така си мислех наблюдавайки преминаващи по отсрещния тротоар хора. Светло е, а пък не различавам добре лицата им, това е нещо което ме притеснява – виждам когато се усмихват, или докато подсмърчат, но само това, къде е онази искра в очите която преследвам, и защо не виждам по-навътре от тази досадна фасада зад която се крият всички. Всичко е объркано. Колко време изгубих в преследване на нещо, което сега се оказва непостижимо: когато бях все още малък за да се изправям сам, в изолираната стая на моето детство, не притежавах нищо освен мъждукащата светлина – единствената която очите ми не отхвърляха,  и после изведнъж същата тази светлина нахлуваща на талази, помня как притисках до болка парещите си очи, когато за първи път различих очертанията на предметите в стаята. И разбих собствените си представи.

Излязоха облаци, след малко ще завали, а аз още се взирам в тълпата. Моментът ми се изплъзва. Мисля си че съм го открил, когато представата ми за него помътнява, и вече не съм толкова сигурен. Пак се взирам – нищо. Само силуети, и монотонния шум на отекващи по плочките стъпки. Почти не виждам, прекалено дълго съм се напрягал за да различа лицата им, но продължавам. Толкова е силна убедеността ми, или по-скоро усещам присъствието му – някъде там, зад ъгъла, приближава, всеки момент ще се появи в полезрението ми, и тогава нещото ще се случи.

Не се появява никой, но убедеността ми не изчезва. Докато си мисля, че ще изгрее слънце, се появява дъга, която осветява лицата им, върволицата от хора намалява, но не спира. Точно такива запомних лицата им, изплуващи изпод белезникавата плът, която допреди малко виждах: самотни лица, празни отвътре лица, лица на болни. Всичките самотни лица. Всички те.

дядо ми който белеше ябълката с нож и ми подаваше парченцата забодени казваше че само смелите момчета носят в сърцата си нещо тъжно и тежко им ако не го намерят

Станал съм прекалено меланхоличен за прозата която ми харесва…
Това е поезия?

от прекалено меланхоличен станах прекалено риторичен

Прозата няма нищо общо с поезията но ако си чел поезия си изгубен за прозата романтик.

CocoRosie - By your side

Този ден жестоко стиснал врата си - не дишаше, помисли че ще остане завинаги така - сам сред другите продължи да се забавлява по съсухрените клони на дърветата

и когато написа на стената в училище ”обичам” - Стана герой.
Но не и в очите на момчетата.

После забрави. Често питаше къде отиват, без да търси отговор, чу да си говорят за вятъра и полетя за да им покаже че може.

Така и не стана отново герой - докато се разделяше никой не питаше защо.

Често пъти сам пресича, не се оглеждаше, и когато една сутрин се събуди горд баща - не му оставаше нищо друго освен да се усмихне - толкова топло изгряваше слънцето, че чак си завидя.

Дали не порасна така.
http://kozmoza.blogspot.com/2010/07/blog-post_19.html