НОЩНА ЛАМПА

Изключвам телевизора. Настава тишина като в дъното на коридор. Ако отворя прозореца ще чуя шепота на разлистващи се листа, но не и този път. Само дъха ù който потъва в  нищото като първо причастие. За кратко съм там, после дълго я наблюдавам от височината на нощната лампа, скрит зад сянката на купчината книги, чета. Почти не помръдвам в леглото, защото не искам нещо да наруши крехката симбиоза на покоя настъпил в стаята. Прочитам страницата, която съм започнал без да помръдна, а вече усещам леко изтръпване в единия си крак. Оставям книгата - тя все така спи прегърнала края на завивката. Има ли място на което мога да бъда винаги с нея? Където тънката нишка на съня е просто метафора, а не болезнена реалност?

     Откакто не спя по-добре разбирам тишината. Или тя мен. Естествената причина, поради която изпаднах в това положение е проста. Обичам я и с времето това чувство се превърна в невъзможност да заспя, когато тя е до мен. Затварям очи, пренасям мислите си надалеч, запокитвам ги там и чакам: появява се лека топлина, изпотяване, като от камък който разкъсва платната – кратък момент в който унесът ме поема на ръце, но ме изпуска почти на сантиметри от старт линията. Като едно никога незапочващо съзтезание с часовете след като тя заспи, с тишината, с напрегнатото  очакване това да се случи. И с болката че не може да ме отведе с нея.

     Какво искам? Как стигнах до тук? Вероятно е болест. Но тя не трябва да разбира – толкова е красива, когато спи до мен, предпочитам това безвремие пред сепнатото утро, чашата с кафе, която неизменно пие преди да излезе. Отнесените нотки в гласа и отекват в главата ми дълго след като тя затвори вратата, а аз остана сам в очакване на завръщането и. Дали е възможно да съществувам така? Паралелно. Почти отделен от нея и същевременно съвсем близко в обятията и – след миг ще завали и вероятно ще бъде първата от многото дълги седмици в които няма да престане – тя ще идва и ще си отива сякаш аз не съществувам и този наш дом е от обратната страна на съня, който толкова дълго сънувам. Дали не заспивам?, нощ ли е?,  или съм буден от прекалено дълго?, това ли е онази фаза на съня в която човек може да прекрачи или напълно очистен от чувствата си, или напълно объркан от тях, и ако съм там как да се върна после? 

     Старая се да не мисля за всичко това – изглежда ми лесно, докато просто чакам да отмине поредната нощ. Някъде след четири сутринта метаморфозата в мен е пълна – свободен съм да движа крайниците си без да нарушавам покоя в стаята, мога да се разхождам покрай леглото, да присядам до нея, съвсем безмълвно и отчетливо чувам как навън котките се усмихват срещу вятъра, който едва-едва поклаща мустаците им, вече им махам през терасата, а те ми разказват истории на които се смея с глас, или плача, или просто съм заспал и сънувам. Ще вдигна единия си крак високо и ако това е сън ще се събудя!, ами ако събудя и нея? Ами ако никога вече няма да мога да различавам състоянията си, ако тя ме напусне и остана сам?

Това е лудост! Обичам я като коридора в болницата, в която се събудих сутринта. Той е един такъв тъмен и когато сестрите преминават през него сякаш той ги поглъща в обятията си. Може би по този начин си представям че ще изчезна в нея. И в  същото време ще остана завинаги там – близо до нея, на височината на лампата от която и сега я наблюдавам, защото вече не съм там, а това е само спомен от топлината по чаршафите, като изпотяване от камък наслуки изпъващ платната.