Честите пререкания със загнездилото се предчувствие, че нещо се е променило, опровергават самото предчувствие. Появява се лека топлина, като пред изпотяване - стотици малки нервни окончания, които оформят общото неразположение.

- Да не колабираш? – отсреща някой се блещи в лицето ти – Да не колабираш, а?

- Нещо пулсира в слепоочието ми – не мислиш за болката, а за това което може да се случи след нея – Мислиш ли, че ще отмине?

- Досега винаги е ставало така...

Когато болката отминава, вече почти различава лицата на хората около себе си. Иска да бъде по-малко гледан и повече сам.

Да изпитваш върховна наслада от близостта с някой, да преобръщаш хоризонта до клепачите си и да плюеш срещу вятъра се оказва най-подходящия начин да се изправиш срещу себе си.

- Обичам точно този един лист от себе си, по който мога да се разпозная, когато се изгубя някъде..., а аз се губя често?

- Защо просто не довършиш "линка" към мен с един честен отговор!? И какво е да си на един "линк" разстояние, пък било то и празен?

Как се живее без този лабиринт!

P.S. Четирилистните детелини са малко скучни с препарираното си излъчване.

Свои мощи изложи пред публика

една случайно приземена

звезда.

Замръчканите афиши прозираха облещените очи

на господин със средна длан и високи рамене

който учтиво поздравяваше

всички.

Окачените на широко платна

шумно вдишваха

и издишваха

срещу напиращите погледи

тъжно-бели стрели.

Притиснати натясно

критици и зяпачи

разочаровани напускаха

с прободени сърца.

Не пееха песни.

И не дърпаха косите си.

Най- сетне господинът

с нарисувания страх в очите

затвори очи

и започна да рисува

силния вятър

подплашил гостите.

Нарисува и нарциси

с имена на отминали сенки

от края на вечерта

в началото на зимата

и подписа с Нов