ЧОРАПИ ОТ СИВА КОПРИНА

  

    

     Стомахът и се сви при полъхa който идваше откъм прозореца. Докато запалените свещи  в храма гаснеха с божествено провидение тя трудно си проправяше път през сгъстения въздух. Чу как бучките пръст приглушено удрят по ковчега – делеше ги само една стена, и от столa на който се подпря унесена като в някакъв полусън можеше спокойно да наблюдава погребението на свещеника. Не можеше да присъства, защото мъжете подушваха разпиляните и фусти и онзи гъдел бе по натрапчив от  пролетна хрема: сутринта когато излезе си сложи чорапите подарени и от покойния вече свещеник по времето когато нощите им бяха изпълнени с нежна страст, когато чуждите погледи не означаваха поредния нещастник наситил се на благоверната си жена – желаещ похотливо да свършва върху все още гладката и кожа.

            Слабата светлина процеждаща се през пролуките на каменния параклис рисуваше причудливи образи по цветната мозайка на пода, когато тя прекоси помещението и се отправи към вратата. Страхуваше се да не я усетят и затова събу сандалите си и продължи боса докато сенките ту се уголемяваха до призрачни повеи, ту се смаляваха и почти изчезваха в най-тъмния ъгъл – тогава я обземаше чувството че сърцето и тупти толкова силно, че дори гробарите ще спрат работа и ще се ослушат. Но това не се случи. Необезпокоявана излезе през задния вход, там откъдето беше влязла и сутринта – още по тъмно, когато черната пръст в която сега поставиха тялото на свещеника все още зееше като паст. Не плака, докато беше скрита зад сенките на прозореца, но сега когато чистият въздух докосна лицето и изведнъж си спомни за чорапите от сива коприна, затова ускори крачка.

            После затвори себе си и пусна всички гадинки, които до вчера кротко съскаха с езичета зад стените на къщата, и дори слабите почуквания по входната врата късно вечер не можеха да я извадят от унеса който я обземаше, заприлича на хляб – изсъхнал хляб и гадинките обхождаха всички пролуки в тялото и, докато един ден купчината се срути на пода и те се разбягаха на всички страни; недокоснати останаха само чорапите от сива коприна в средата на стаята, по-искрящи от светлината която нахлуваше отвън, и потъваща в безвремие вътре в стаята. 

            Погребението на свещеника като невидима утеха я обгърна и сега нощите и не започваха с почукване на входната врата, нито свършваха в банята. Когато ставаше сутрин отваряше широко прозореца и всички можеха да видят как полива цветята на перваза – толкова красива, колкото бе и на сватбата им отпреди трийсет години, с онези маслинени очи и абаносова кожа, та чак минувачите се споглеждаха и неразбиращо питаха – Как така, та тя изглежда като на осемнайсет! – не вярваха на очите си и затова много скоро отново се връщаха с пазарските чанти, за да се убедят че е тя, а не някакъв мираж. Така отминаха седмици и от върволицата мъже които всяка вечер се редяха пред портите и не остана и помен, неизвестен полъх откъм помещението в което иначе тя приемаше посетителите си, понесъл същото онова божествено провидение разпръскваше тълпата, докато накрая ситен прах покри перилата на стълбището, а малкото звънче закачено до вратата замлъкна и само тишината от пробягващи сенки се осмеляваше да стъпва по стъпалата.

            С прашните августовски месеци се появиха и студените мъртви птици върху гроба на свещеника и вече никой не се осмеляваше да отива там. С времето купчината с тленните останки на птиците започна да расте и скоро най-малките деца, които бяха по любопитни от родителите си, забелязаха че по купчината прибягват сенките на починали вече хора и побягнаха като подплашено стадо към площада, за да съобщят новината. Тогава дойде тя и приседна до гроба. От дъха и се разлетяха на стотици посоки понесени на ангелски крила спомените и, прекосиха града надлъж и нашир, и се върнаха очистени от болката и любовта по един човек потънал в пръстта като корен. И запя. Запя за бедния и мъж, непознал тялото и както онези несретници които идваха преди – песента и се вряза като нож в купчината пера, освободи се, и престана да съществува като такава.

            Когато премина през града никой не проговори. Зад един стар потънал в ръжда камион разбра че закъснява. Времето безусловно отвеждаше хода си към нея и тя знаеше това. Беше събула чорапите си от сива коприна, и бе сигурна че това ще я пренесе през времевия колапс който предстоеше, – сега когато нуждата от тях не изглеждаше толкова непоносима като бреме, тя разпери крила и полетя, после рязко се стрелна надолу като бримка по чорап, и потъна в него завинаги.

ЕДНО ХЛАДНОКРЪВНО УБИЙСТВО В ЖЪЛТО

Нарисуваното издава несигурност. Това личи от недовършените детайли по шапката на господина – иначе с такава лекота  голото му тяло посяга към масата, където е поставен нож, от който нож, капките кръв незнайно защо в ярко жълто, като "разпорени водни плъхове", може би твар подобна на гъсеница, но явно с по-големи размери току-що е била разпорена с премерен удар, след което ножът вече не е необходим повече. Изпълнил е своята хармонична последователност – като нежен танц посред нощните писъци на подгонени птици, и не просто заучени движения. Това е танц на вдъхновението!

Останалото е някак в сянка. Рисунъкът е по детски точен и същевременно невинен. Липсва плътност, а контурите сигурно повтарят един единствен образ – голото тяло на господина и недовършената шапка. Какво е работил, защо е гол, и какво го е накарало да убие това имагинерно същество, което дори  не присъства в картината? Просто нахлува в мислите ми, докато наблюдавам картината окачена във фоайето на този иначе просторен и осеян с множество примери за изкусно майсторство апартамент в центъра на града. Безброй икони – коя от коя по стари и навярно немислимо скъпи, няколко изящни скулптури, и измежду тях тази рисунка – подписана и поставена в проядена от молци рамка, която някак съзаклятнически допълва интериора на къщата. Ако бях следовател може би щях да си помисля, че се е случило нещо което е останало скрито в спомените на едно дете  с известни заложби в рисуването, и после е изгряло в това капещо жълто в краката на убиеца.

И още нещо. Погледът е предаден изразително и не оставя съмнение за ясните подбуди на извършителя. Едно хладнокръвно убийство което още витае във въздуха.