Той
имаше високо
чело и лилав костюм, но това нямаше
значение сега. Имаше достатъчно време
да обясни това за което беше дошъл, и
нямаше никакво време да премисля
положението си.
Когато
влезе очилата му се изпотиха и той трудно
можеше да различи предметите в стаята,
не позна и директора, който стоеше леко
вляво от входната врата. Когато нервно
свали очилата си и започна да ги бърше,
заговори почти негласно, сякаш на себе
си, като оставяше малко по-големи паузи
между думите, така че директорът остана
с впечатлението че влезлият току-що
господин говори неразбираемо или не
така добре, дори за секунди не слушаше
какво говори а просто го наблюдаваше.
Мигът
на вцепенение настъпи веднага след като
успя да види разположението в стаята
на директора
– самият той
беше застанал встрани от бюрото и както
изглежда първите няколко минути беше
говорил не към него, а към някаква
закачалка поставена до вратата. Почувства
се неловко, но продължи. След като се
прокашля нервно гласът му прозвуча
малко по-уверено и сега директорът
можеше ясно да разбера думите му.
Първоначално, поведението на човека
влязъл при него, му се стори малко
непривично, но когато господинът с
лилавия костюм набра скорост и заговори
все по-убедително и почти увлекателно,
го отдаде на притеснението му. Само за
да успокои себе си че разполага с
достатъчно време за да изслуша монолога
му, погледна към часовника поставен на
стената до прозореца – беше убеден че
е почти обяд, но се оказа че има на
разположение повече от час и половина
до почивката му – надяваше се да го
прекъсне много скоро, но все още не
знаеше че това няма да се случи в близките
часове.
Така
започна срещата им, и вероятно щеше да
свърши когато небето навън добиеше
размерите на море, а морето се препълнеше
от пясък и прелееше през прозорците на
стаята.
После
минутите запрепускаха. При първия опит
да го прекъсне, директорът установи че
гласът му модулира около едно дрезгаво
хриптене, което не само че не достигаше
до господина с лилавия костюм, но и му
причиняваше пареща болка в гърлото.
Сякаш невидима ръка го стискаше за врата
но не толкова силно та да не може да си
поеме въздух.
Може би малко
вода щеше да му помогне да потуши паренето
в гърлото, но когато опита да се протегне
към чашата с вода установи че е невъзможно
да се помръдне. Вероятно за неловкото
му положение беше виновен именно току-що
влезлия господин, но как, сам не разбираше.
Когато отново погледна към него една
изгубена птица кацна на перваза от
външната страна на прозореца и шумно
запляска по стъклото все едно се опитваше
да влезе. За миг господинът спря да
говори, после бавно доближи прозореца
и с нежен жест като че ли погали птицата
през запотеното стъкло. После направи
две крачки назад леко променяйки
предишното си положение – сега стоеше
на не повече от метър, метър и половина,
вперил поглед в директора. Заговори. И
думите му този път не звучаха накъсани.
Нежното им барабанене почти успиваше
въздуха и ако някой в този момент влезеше
щеше да си помисли, че вероятно не е
проветрявано от дълго, или че вътре е
влязла самата тишина.
В
този момент часовникът удари дванайсет
и директорът с недоумение установи че
е изминал цял час откакто беше влязъл
господина, и през този период от време
той беше стоял неподвижен, прикован за
стола си от някаква необяснима сила,
която явно методично се настаняваше в
стаята му. Забеляза че откъм прозореца
вече го наблюдаваха няколко чифта очи
– накацали по перваза десетки птици
стояха почти безшумно, неясно откога.
Господинът се огледа. По челото му бяха
избили едва забележими капчици пот, но
едва ли можеше да се каже че са от
притеснение.
Не
можеше да се каже точно колко време
измина, когато навън трамваят издрънча
по посока на вятъра, и подбутван от него
полека закриви към центъра. Заедно с
усилващите се улични шумове и ударът
на часовника, който ознаменува пет часа.
Директорът се прозя. От дългото стоене
в една и съща поза го болеше гърба, очите
му се затваряха, но знаеше че същата
тази сила която караше птиците да идват
на перваза и да остават там контролира
и него. Струваше му се че започва да
разбира ситуацията в която се намираше,
но само част от него наистина осъзнаваше
окаяното си положение. Все още.
Господинът
с лилавия костюм говори дълго и когато
спря и се огледа наоколо, стаята беше
започнала да променя очертанията си.
Сивкави сенки пропълзяваха по ъглите
с размерите на подгонени плъхове, и
страх.
Още
една крачка и ще прокара ръка по хладната
повърхност на бюрото, ще обърне ръката
си с дланта нагоре и ще покаже праха по
пръстите си. Това ще уплаши директора,
една сълза издайнически ще прокара
бразда по лицето му, оставяйки пареща
диря по грозното му лице и ще падне точно
в средата на бюрото потопена в настъпващата
празнота. Погледнато през очите на
директора това означаваше че нещо е
започнало отпреди и ще свърши, когато
птиците отлетят и господинът освободи
стаята. Като че ли запокитваше времето
и пространството като ненужни вещи,
обръщаше мислите и ги правеше някак
меки и податливи, и директорът все
по-ясно осъзнаваше вината си.
Очите
му премигнаха още няколко пъти и умряха.
По стените се заразхождаха пипалата на
хиляди малки паячета, които усърдно
оплитаха мрежите си навсякъде, стана
по-тъмно и след тъмното в светлината на
утрото се отразиха настъпилите промени
в стаята. Вече нямаше нужда нито господинът
с лилавия костюм да говори, нито директорът
да слуша прикован към стола си. Спокоен,
господинът бавно излезе през отворения
прозорец.
