ПОРТРЕТ

Още преди да погледне натам разбра, че е сгрешил като не си е взел дебелото яке. Небето тъмнееше изподрано като котешко килимче, а въздухът вече наситен от мокри капки всеки момент щеше да се пръсне на хиляди малки парчета мокър и студен дъжд. И щеше да вали може би по-дълго отколкото Жоел очакваше.

    Ускори крачка с мисълта че скоро ще намери място където да се скрие, поне докато отмине бурята. Докато вървеше задуха и вятър. Ноемврийски – отнасящ последните листа от дърветата в неизвестна посока. И Жоел. В неизвестна посока. Спря, осъзнавайки че се е изгубил, сви се под едно дърво силно притискащ коленете си към гърдите в отчаян опит да съхрани още малко топлина за себе си.

    Защото да си сам е неизменно право на всеки. Но никой, никога, не е готов за това. Малко странно е да мислиш за себе си като за самоубиец, но помага. Усети как кръвта му достига до най-отдалечените места по тялото му, носейки му временно облекчение, нищо повече. Заспа: вятърът продължаваше да брули и да навява мокра шума около свитото на топка тяло на Жоел, по някое време един счупен клон тупна досами него, оформяйки заслон за носените от бурята листа, скоро заприлича по-скоро на причудлива форма под короната на древно дърво, отколкото на човешко тяло – Жоел не спеше: предлагаше странен прочит на една притча за време и обстоятелство за място, без клишета с каквито е пълно в истинския живот, и мечтаеше. Мечтаеше. Имаше на разположение себе си, тялото си, и всичкото време, което иначе все не му достигаше. Искаше да проговори на непознат му език, в който думите са повече от всичко, разхождат се одушевени сред нас, влюбват се и умират в потока на съзнанието, също като нас, но малко по-истински, и много повече думи. защото думите са вселенско чувство за свобода, думите убиват, мачкат или изтезават, възнасят или пропадат, но винаги говорят. И живеят собствен неподправен живот.
    Ако някой погледнеше отгоре, щеше да ги види: малки и подредени, подскачащи но по-често тъжни думи за хора без дух, черни или почти избеляващи на слънчева светлина, понякога шумни, друг път смирени като в църква, тристишия, поток на съзнанието или; въздушни повеи от дъното на душата до божествените царства на ума.

    Какво остана от Жоел ли? Едно платно,което да пътува във времето, няколко бездомни котки драскащи срещу вятъра, и.
    Когато един случаен пътник мина оттам след много време, откри странен портрет на мъж написан с думи.