Напиканото утро

с лице срещу слънцето увисва

по прането на вдовиците

препълват със сапунена вода

очите

при всеки проснат шум

изцеждат…

И щом препирането е с ръце-

за цял живот отвара е,

по пяна-

за всяка стара дама.

ПЪРВИ ПЕТЛИ

Не всеки ден му е все едно, понякога, все едно оплита честните си мрежи за пред всички, друг път те го обгръщат, припряни в топлите си прегръдки – още пази пуловери от вълна, и студентски квартири без парно, подарък от майка му по Коледа. А отдавна няма причина да го прави. Защото отдавна са му омалели, и защото отдавна не е сам.

Не се отдава на спомени, погребения, сватби, по-често дори пренебрегва всички, и всичко, за да запази себе си. И защото страда от неизлечима «болест», непозната за близки и роднини, продължава да разказва своите истории, сам, пред монитора, и разбира, че е невъзможно да напише, дори само ред, без студеното му присъствие.

Преди много години разбра, че болката е като ехо от нещо отминало, нещо пропуснато или просто мелодия, която дълго опъва струни в главата ти, преди безвъзвратно да потъне в забвение, като старите магнетофони. Странно е, че още мисли така. Дори сега, когато разглежда стари снимки му се иска да ги изхвърли, да даде път на новото, да отприщи чувствата си, да говори.

Трябва да е било, преди зазоряване, преди светлината да заподскача по щорите в спалнята, когато въздуха е още наситен със сънища – понякога му се иска да вярва, че сънищата му живеят до първи петли, но знае, че не е така – натоварени като селски каруци подгонват новия ден по старите улички на града; сигурно е забравил да заключи входната врата, чува свистенето на въздуха, когато се промъква през тънкия процеп, застанал като гостенин на прага, нещо малко, подхвърлено, прилича на откъснат лист от бележник, надраскано набързо послание, напомнящо онзи сън, който винаги се връща: смърт – колебание, остатъци от нечий живот, който обезмисля себе си, редовете които описват кратко и безчувствено всичко. Час на настъпване: 06:33.

Поглежда часовника: 06:30 – сънят му застрашително заграбва първите минути от настъпващия ден. Знае какво го очаква, но не иска да повярва, че ще се случи. 06:32 – още миг и в стаята ще отекнат виковете му за помощ.

Не всеки ден му е все едно, но сега е различно: наблюдава всичко през призмата на съня, и му е някак тревожно да очаква да го открият, да го оплачат, да положат ръцете му, скръстени, върху гърдите, да идват и да си отиват, да плачат или да говорят, да докосват изстиналите му пръсти, за последно, после просветва, измежду угасвъщото пламъче на свеща...един спомен – страдание, тишина, честолюбие; каква глупост е да вярваш, че ще останеш повече от някой друг!

Първи петли.