БЕЛЬОТО КОЕТО ВИНАГИ НОСИ

      Усещането беше като от ухапване, само че по кожата се появиха малки, лилави отоци – все още топли и някак меки на допир още носеха сладостта на устните които го бяха целували.

     Вечерта докато мислеше за случилото заспа спокойно представяйки си момичето което срещна в автобуса: няколко часа по-рано я наблюдаваше (излъчваше непокорност и невинност едновременно, сякаш хванати за ръка две малки момичета прекосяваха наслуки оживено кръстовище) докато очакваше филма да започне – и после когато излизаше от киното повървя зад нея известно време, в автобуса отново я разпозна сред пътниците и както преди това се почувства като човек на когото вятърът шеговито е отнел шапката пред погледа на всички и той с неумели движения се опитва да я догони. Все пак си каза че ако слезе на неговата спирка то това ще бъде недвусмислен знак. И си обеща да я заговори – тихо, както се отваря врата зад която очакваш да срещнеш непознат.

      Отговорите и бяха премерени и кокетни като лятна рокля захвърлена небрежно на пода. Очите и описваха светове, говореха от името на други светове - за желанието на тялото, за предразсъдъците и необходимостта от сваляне на карнавалните маски, за играта на която се учим от деца и постепенно свикваме с нейните капризи, защото няма обратна страна на една и съща монета захвърлена по посока на неизбежното – и неусетно разбрах че съм успял, догонил съм шапката. Бяха минали часове, през което време бяхме пили кафе, бяхме говорили за какво ли не от разстояние от което усещах дъха и, и се унасях от мисълта че съм част от един безтегловен миг на опиянение, който не исках да свършва.

      Станалото прилича на метафора, а всъщност е платно изпод пръстите на художник, и доколкото аз съм пратеник, когато тя подрежда картите постоянно излиза едно вале, като предвестник на бурята, която ще изхвърли горди останките на мъжкото ми сластолюбие. Останалото е като допир по настръхналите косъмчета на корема и. Често се питам има ли забрава в мислите, дали цветовете избледняват или пурпурни реки отнасят всичко отречено и простено? И какъв е цветът на тишината когато тя е до мен – имаше дни в които не излизахме от стаята, потен и с подути устни отварях прозореца да се убедя че животът не е спрял, че ние не сме остров от който потичат сладки води в океана на желанията. И осъзнавах че сме захвърлени в неизвестност която ни караше да прекосяваме улиците на града без да се докосваме, защото около нас витаеше усещането че нещо сме получили като подарък, и че всеки момент пясъчният замък ще погребе в основите си скрити тайните, които ни заобикаляха.

      Минаха няколко месеца от онзи първи ден, а аз все още съм подвластен на тишината, която се е стоварила върху мен като студена кофа с вода (когато се усмихва от ъгълчетата на устните и струи светлина, бяла като бельото което винаги носи), искам да си поема дъх и го правя когато тя проговаря срещу мен. Устните и леко потрепват защото току-що е научила от мен че не смятам да бъда с нея повече отколкото тялото ми желае.

Привидно приела ситуацията ме люби със сълзи на очи, докато аз се разкъсвам от неподозирани емоции: въздухът е станал някак по-гъст и когато се опитвам да проговоря неизказаното прозира, като кожата на новородено, успявам да се овладея, тя се е свила на отсрещния ъгъл на леглото – притиска чаршафа към гърдите си и ме пита защо съм го направил. Пропадам. Защото усещането е като пропадане. Със скоростта с която се смалявам до една единствена точка върху платното, все още виждам бельото и провесено на простора, и все още усещам по кожата си сенките да се разтеглят до картина на импресионист.

      Вече не ми говори, чукам на вратата и очаквам тя да се появи.

      Не се появява.

      Усещането е като от ухапване, само че по кожата няма отоци.

    Бавен, защото години наред те застига като лавина, отхапва половината ти тяло и го запокитва в нищото, е спомена за нея. Не прилича на другите, нито се държи като тях. Когато я срещам отново ми се иска да я догоня и да и кажа цялата истина. Не говори. Вероятно си е прехапала устните, защото една издайническа капка се стече по брадичката и и остави кървава следа, като след порязано. Да я целуна би означавало че съм преминал отвъд. Тя го прави. И докато стоим прави и бавно сваляме дрехите си жадно търся онези места които съм притежавал. Очаквам да го зърна – тишината която ме обгръща е бяла и контрастира с цвета на бельото и.