Не плача. Изминали са
няколко минути откакто майка ми се обади и съобщи за смъртта на леля ми, а аз още
продължавам да стискам трепачката за мухи в очакване да кацнат, за да ги убия. От
край времe дядо ми дава за всяка убита
муха по една стотинка – така или иначе го правя за да убивам времето, защо да
не изкарам и пари за един сладолед? Баба ми нещо се суети, чувам я да говори с
дядо, докато глади ризата му за погребението – не изглеждат тъжни, само малко
по-кротки от обикновено. Същата нощ докато заспивам все още не знам дали ме е
страх или не. Не сънувам.
По прашния път към гарата се разминаваме с дузина крави
които отиват на паша, не искам да срещна погледа на бика, защото знам че това
ще го разяри. Когато отминаваме достатъчно се обръщам назад и под изгарящата
мараня на слънцето стадото по-скоро ми прилича на огромно лайно полазено от рояк
мухи. За миг ми се приисква да споделя с някой, но нещо ми подсказва да
замълча, петък е, и съм само на тринайсет.
Има моменти в които се опитвам да си представя леля ми
мъртва, без да знам какво да очаквам. Почти стигнахме – кооперацията е от онези
старите, на три-четири етажа с голям заден двор, където тълпата вече изпълва
сенките под дърветата. Колкото повече приближаваме, толкова повече ме е страх –
виждам познатите лица на възрастните от квартала, някои плачат смутени пред
погледите на децата, други като баща ми пушат. Изкачваме се по стълбите и с
приближаването на вратата дочувам писъци и рев, от които стомахът ми се свива
още преди да съм влязъл. Може би точно в този момент се разплаквам. После идва
усещането да си положен сред купища цветя и свещи, когато докосвам челото и – плътта е толкова студена и отблъскваща че сега
вече плача неудържимо, затова ме извеждат навън, където смъртта витае само във
въздуха.
Погребението е по обяд а това означава че ще изминат още
няколко часа преди автобусът с опечалените да тръгне към гробището. Дотогава
съзнанието ми ще изхвърли на брега, като изгубени детски играчки, спомени за
шепи пълни със слънчоглед по пътя към вкъщи: слънчогледа е във фунийка от стар вестник, има и захаросани ябълки – купуваме ги от "леляка" – не помня кой
измисли този прякор, но ако не бяха двадесетте стотинки които леля Капка прибираше
за всяко едно захарно петле или ябълка, сигурно отдавна да ни беше изказала на
родителите ни. На сутринта под прозореца на баба Полизана шлюпките са толкова
много и тя не спира да мърмори как щяла да ни даде метлата да изметем цялата
улица, докато ние се заливаме от смях, в крайна сметка ни се разминава, защото
обещаваме следващия път да ги събираме във фунийка. Може би съм затворил очи и
картините от детството са нахлули необезпокоявани, като боси хлапета на реката
миг преди да скочат в бистрите води; станало е обяд, току-що някой каза че
всеки момент ще изнесат ковчега.
В онзи ден имаше много мухи. Мухите лазеха навсякъде,
някои от възрастните се опитваха да ги прогонят други посягаха да ги убият и
току, някоя от тях падаше в ковчега измежду цветята; и защото бях малък и
смъртта ме спохождаше нощем когато се опитвах да заспя баба ми даваше прясно
мляко и ми разказваше как по зелените
поля където зайците притичват подплашени от вятъра сенките на смъртта
избледняват и стават розови като коремчетата на малките прасенца в задния двор
на къщата.
Пръстта е суха и
корава като гръбчетата на бръмбарите които ловим на село. Но не толкова черна като сълзите на баба. Тя плаче до гроба и проклина съдбата си. Става и
лошо и затова я издърпват настрани, докато гробарите завиват тялото и поставят капака.
Мисля си всичко свърши и посягам да уловя една нахална муха която се опитва да
полази по челото ми, и в този момент сълзите отново потичат по бузите ми, надявам
се да не изглеждам много уплашен, докато си представям няколко заблудени мухи
заклещени в ковчега.
Денят почти преваля. Зад изгорелите поля слънцето гали с
последните си лъчи закъснелите работнички, а във въздуха все още се носи
мирисът на окосена трева и конски изпражнения. Когато се прибираме на село в
антрето забравено до прозореца от вчера виждам бурканчето с мухи, пълно до
половината – вероятно ще има за повече от един сладолед. Без да
видят баба и дядо го отнасям до порутената ограда в южния край на двора, където
расте старата круша полегнала на една страна – когато узреят плодовете и е
много лесно да се покачиш и без стълба, изсипвам ги върху пръстта и хвърлям
няколко шепи отгоре – за бог да прости.
No comments:
Post a Comment