Стомахът и се сви при
полъхa който идваше откъм прозореца.
Докато запалените свещи в храма гаснеха с божествено провидение тя трудно си
проправяше път през сгъстения въздух. Чу как бучките пръст
приглушено удрят по ковчега – делеше ги само една стена, и от столa на който се подпря унесена като в някакъв полусън
можеше спокойно да наблюдава погребението на свещеника. Не можеше да присъства,
защото мъжете подушваха разпиляните и фусти и онзи гъдел бе по натрапчив
от пролетна хрема: сутринта когато
излезе си сложи чорапите подарени и от покойния вече свещеник по времето когато
нощите им бяха изпълнени с нежна страст, когато чуждите погледи не означаваха
поредния нещастник наситил се на благоверната си жена – желаещ похотливо да свършва върху все още гладката
и кожа.
Слабата светлина процеждаща се през пролуките на каменния
параклис рисуваше причудливи образи по цветната мозайка на пода, когато тя
прекоси помещението и се отправи към вратата. Страхуваше се да не я усетят и
затова събу сандалите си и продължи боса докато сенките ту се уголемяваха до
призрачни повеи, ту се смаляваха и почти изчезваха в най-тъмния ъгъл – тогава я
обземаше чувството че сърцето и тупти толкова силно, че дори гробарите ще спрат
работа и ще се ослушат. Но това не се случи. Необезпокоявана излезе през задния
вход, там откъдето беше влязла и сутринта – още по тъмно, когато черната пръст
в която сега поставиха тялото на свещеника все още зееше като паст. Не плака,
докато беше скрита зад сенките на прозореца, но сега когато чистият въздух
докосна лицето и изведнъж си спомни за чорапите от сива коприна, затова ускори
крачка.
После затвори себе си и пусна всички гадинки, които до
вчера кротко съскаха с езичета зад стените на къщата, и дори слабите почуквания
по входната врата късно вечер не можеха да я извадят от унеса който я обземаше,
заприлича на хляб – изсъхнал хляб и гадинките обхождаха всички пролуки в тялото
и, докато един ден купчината се срути на пода и те се разбягаха на всички
страни; недокоснати останаха само чорапите от сива коприна в средата на стаята,
по-искрящи от светлината която нахлуваше отвън, и потъваща в безвремие вътре в
стаята.
Погребението на свещеника като невидима утеха я обгърна и
сега нощите и не започваха с почукване на входната врата, нито свършваха в
банята. Когато ставаше сутрин отваряше широко прозореца и всички можеха да
видят как полива цветята на перваза – толкова красива, колкото бе и на сватбата
им отпреди трийсет години, с онези маслинени очи и абаносова кожа, та чак
минувачите се споглеждаха и неразбиращо питаха – Как така, та тя изглежда като
на осемнайсет! – не вярваха на очите си и затова много скоро отново се връщаха
с пазарските чанти, за да се убедят че е тя, а не някакъв мираж. Така отминаха
седмици и от върволицата мъже които всяка вечер се редяха пред портите и не
остана и помен, неизвестен полъх откъм помещението в което иначе тя приемаше
посетителите си, понесъл същото онова божествено провидение разпръскваше
тълпата, докато накрая ситен прах покри перилата на стълбището, а малкото
звънче закачено до вратата замлъкна и само тишината от пробягващи сенки се
осмеляваше да стъпва по стъпалата.
С прашните августовски месеци се появиха и студените
мъртви птици върху гроба на свещеника и вече никой не се осмеляваше да отива
там. С времето купчината с тленните останки на птиците започна да расте и скоро
най-малките деца, които бяха по любопитни от родителите си, забелязаха че по
купчината прибягват сенките на починали вече хора и побягнаха като подплашено
стадо към площада, за да съобщят новината. Тогава дойде тя и приседна до гроба.
От дъха и се разлетяха на стотици посоки понесени на ангелски крила спомените
и, прекосиха града надлъж и нашир, и се върнаха очистени от болката и любовта
по един човек потънал в пръстта като корен. И запя. Запя за бедния и мъж,
непознал тялото и както онези несретници които идваха преди – песента и се
вряза като нож в купчината пера, освободи се, и престана да съществува като
такава.
Когато премина през града никой не проговори. Зад един
стар потънал в ръжда камион разбра че закъснява. Времето безусловно отвеждаше
хода си към нея и тя знаеше това. Беше събула чорапите си от сива коприна, и бе
сигурна че това ще я пренесе през времевия колапс който предстоеше, – сега
когато нуждата от тях не изглеждаше толкова непоносима като бреме, тя разпери
крила и полетя, после рязко се стрелна надолу като бримка по чорап, и потъна в
него завинаги.
No comments:
Post a Comment