От известно време съзерцаваше
в нищото, привидно спокоен, за това което го очакваше, само гласовете от съседната стая – при затворена врата потъващи в уединение. Не
издържа и излезе.
-
Да отложа ли
срещата ви за един часа? – секретарката го настигна по коридора – Бих могла
да...
-
Измисли нещо!
– Каквото и да е.
Навън подухваше. Миризмата на запушени комини
подразни носа му, опита се да не диша, и когато отново пое въздух, цигарен дим изпълни
ноздрите му. Оглеждаше се за кошче, за да изгаси фаса си, когато камбанарията
на часовника удари девет – бяха изминали трийсетина минути, откакто излезе.
За първи път осъзна че може да излъже всеки,
толкова бързо и лесно се подреждаха обяснения за закъсали тролеи, задръствания,
катастрофи в еднопосочното на „Цариградско”,
полицейски коли, които препречват пътя на автомобилите. Лъжеше сутрин, докато
поздравяваше съседите си по стълбите – нещо
дребно, а вечер – дълги и разточителни
лъжи в които оплиташе жена си.
Докато напредваше по стъпалата, до най-високата
част на парка – уединено място с много цветя и алеи от
декоративни плочки, си припомни
нещо: За какъв се мислиш?! - с едната
ръка Горàн стискаше врата му, а с другата си оправяше ризата. Беше получил два -три
удара в лицето, когато поредната му лъжа се срина пред погледа на съучениците
му. Не изпитваше срам – погледът на съученика му потъмня, после просветна,
утихна, и тогава изведнъж с адска сила юмрукът
му се стовари за последно.
Когато излезе от унеса, който го беше обхванал, проведе
няколко телефонни разговора. Безсмислени.
От няколко часа се
движеше на изток, и сега зад дърветата изгряваше червено слънце, което започна
да дразни очите му. Потърси очилата си, като опипа джобовете на якето
захвърлено на съседната седалка, погледна отзад, и след като се убеди че ги
няма реши да отбие и да изпуши една цигара.
Пътят изчезна зад поредния завой - колата леко
занесе, после бавно навлезе в банкета. Спря. От продължителното съзерцаване в
разделителната ивица на пътя очите го боляха. Протегна ръце зад врата си – схващането започваше
някъде зад тила и по цялата дължина на гръбначния му стълб. Замижа. Представи
си че изгубва контрол над колата и се преобръща по склона. Беше проспал
последните няколко минути преди внезапното спиране и сега единственото което
имаше желание да направи бе да освежи размътеното си съзнание. Излезе да се
поразходи – смрачаваше се, беше излязъл вятър, всичко изглеждаше
по-непримамливо, отколкото сутринта. Нямаше и помен от червеното слънце, което
блестеше в очите му, и го заслепяваше. Отново запали мотора на колата, погледна
през огледалото за задно виждане, и го видя – мъж около трийсетте, слаб, с
потъмняла от носене шапка на главата, подпрял едната си ръка върху задния капак
на колата. Мигът на вцепенение премина в страх. Погледна
през рамото си, може би за да е сигурен, че не му се привижда. Нямаше как да
сгреши собственото си лице. За момент затвори очи, пак ги отвори – образът
изчезна. Излезе навън, измина няколкото крачки до задния капак. Оглеждаше се на
всички посоки, като че търсеше нещо, накрая подпря тялото си на предната
врата и запали нова цигара. За кратко се почувства по-добре.
На вратата, пред къщата им в Пловдив, го посрещна
дъщеря му, подскачаше и крещеше „По-да- рък”,
по-да-рък!”, късаше цветната хартия, която скриваше подаръка,
и се смееше.
Сутринта след рождения и ден Виктор пиеше първото
си кафе и се наслаждаваше на нахлуващото през прозореца слънце - приседнал до
прозореца в кухнята, прехвърляше спомените си от вчерашното изтощително каране,
когато босата му дъщеря нахлу в
помещението.
-
Подаръкът ми
не става за нищо – каза тя.
-
Как така не
става за нищо?
-
Ти, да не си сляп?
Или искаш да кажеш, че пеещото без глава магаренце е по-готино?
-
Просто исках
да кажа, че ще го поправим, още преди мама да го е видяла – каза той, докато се
опитваше да върне главата на старото и място.
-
Знаеш ли,
защо стана така? Имам предвид – главата му, тя сама се отскубна – очевидно Неда
си измисляше оправдание. - Искаше да отгризне опашката си... – изражението и се
промени, когато видя поправеното си магаренце, дръпна го от ръцете му, и избяга
нагоре по стълбите. Докато отпиваше от кафето си помисли, че никога не е бил
толкова близък с нея.
За първи път му се прииска да върви към
себе си, въпреки че досега винаги беше вървял напосоки. И понеже не помнеше в
кой момент животът му заприлича на филм, започна да си припомня отделните
кадри, който сглобиха сюжета - в съзнанието му изплува първата усмивка на Неда,
спомни си и денят в който преяде и трябваше да повръща в банята, докато малката
му дъщеря се заливаше от смях зад вратата; колкото и да се опитваше да си
построи спасителна кула, в която да се скрие разбираше че от подобна кула
окончателно ще изхвърли с главата надолу всичко, което все още пазеше
непокътнато. Но гласовете този път бяха по-искрени от друг път, и по-човешки. Затова
ги послуша.
Обратният път му се стори почти непознат, кратък, а
въздухът който навлизаше в дробовете му така свеж.
