КОНТРАСТИ

Намръщени облаци, все едно откога посинели от чакане се блъскат на тумби, затулват и без това почернялото небе. По-надолу широки поля покрити със сняг и едно самотно цвете, до което той спира. Докато го откъсва небето повръща сняг, навежда се да направи заслон с тялото си, да запази за себе си това парченце живот. Мислите му като чужди стъпки върху снега препускат глухо в розовите отблясъци на гаснещото небе, около пет часа е, когато дочува в тишината шепот от притаен разговор, някъде зад близките дървета. Оглежда се, но освен него, докъдето му стига поглед – дори на запад където и последните светлини вече изчезват – границата между земя и небе се е свила до безкрайност от която те побиват тръпки. Усеща самотата дори през дрехите. И тези цветове – от пурпурно синьо до мокро лилаво, а на места по стволовете на дърветата охра; кръв и разкъсана животинска плът зад дърветата, точно там откъдето се чуваше неясен шепот – съвсем топла, докато се оглежда за място където да поспре и да потърси начин да запали огън, да се постопли,  вижда парата от кръвта как потъва в сянката на дърветата  и нечии подгонени стъпки в мрака. Тъмно е и страхът  може почти да се докосне с ръка, също както цветето.

Ококорено слънце, морската вода пари по повърхността като тиган, няма бряг и по напуканите му устни последните капки вода изгарят като на клада. Отдавна не е виждал нещо по-различно от вода, солена вода, и пяна която ако имаше черпак би изгребал и изхвърлил, никому ненужна – вчера докато се взираше в нея реши да я опита, но вкусът и го накара да съжалява за дълго. Вече дори не се опитва да крещи към слънцето и болката която му причиняват мехурите по кожата, само му помагат да запази самообладание докато парещото слънце отслабне – единствено парче месо в тенджерата с пресолена супа

Самотникът сам пресича улицата, носи дрехите които вчера носеше един негов  брат по съдба, и тъгата толкова много му прилича. Пасва му като шапка, като болен зъб боли.