ТАТКО

Оставих две банкноти от по петдесет лева между прилежно сгънатите и дрехи – всеки път си тръгва по едно и също време, някъде по обяд когато вече сме пили кафе, говорили сме, и сега е време да си кажем нещо на тръгване. Този път не изпитвам същите чувства както преди: само едно кълбо което започва да се намотава в стомаха ми, придърпва, скубе,  докато отиваме към колата изваждам хапче от вътрешния си джоб и го гълтам без вода. Исках да я поканя да остане за по-дълго, но дори не я попитах. После, когато вероятно вече е пристигнала и звъня – не вдига. Помня когато беше малка, с майка и често я водехме на цирк – много се забавляваше и все повтаряше, че иска да я запознаем с клоуна, веднъж преди още да е свършило представлението слизам долу при сцената, един сценичен работник ме пита къде отивам, казвам му истината – усмихва се съзаклятнически, като дете на което си позволил да разхвърля стаята си веднъж седмично, показва ми една завеса и ме потупва по рамото. Не се бавя защото представлението всеки момент ще свърши и дъщеря ми ще ме потърси – излязох с намерението да се изпикая някъде отвън, и тя ще очаква да се върна преди тълпата да запуши единствения изход от купола. Докато говоря с клоуна – мъж на средна възраст, почти с побеляла коса – осъзнавам, че не се различава по нищо от всеки друг мъж на тази възраст, а винаги съм смятал че да разсмиваш е дарба, която облагородява. Забелязвам че бръчките му са някак леко извити, като запетайки покрай устата, напомнят ми лицето на моя дядо, дядо Иван, докато ми подаваше парченцата ябълка казваше че порасналите момчета са вечно малко тъжни и горко им ако не го разберат – мисля че чак сега докато уговарям клоуна за срещата с дъщеря ми разбирам какво е имал предвид той.  Тази среща е моята спасителна лодка. Припомням си я винаги, когато тя ми липсва. Толкова малко неща съм правил за нея, ей така, като тогава зад завесата с клоуна; какво се случи ли? – нищо по-различно от това което се случва във всяко семейство, когато някой си отиде завинаги. Неприкосновени празни пространства за всеки от нас след смъртта на майка и, празни стаи в които всеки шум усилва до болка необяснима ярост към заобикалящия свят – накратко, това е. Отчуждение. С времето тя намери единствения път за спасение, а именно бягството, а аз единственият път за съзидание – приковаване на болезнените остатъци от миналото към вече и без това прогнилата си лодка, все едно се подготвях за пътешествие по течението на ежедневните си нужди: странно как се озовавам на едно място в гора, която не познавам, тя е там, говорим, нямам страх че това ще се случи, и че тя отново ще ми напомни че не съм бил в онзи момент на гроба и, че съм избягал. Вината е нещо което разкъсва сухожилията ти, прави на пихтия мускулите, обездвижва те, но последното и най-жестоко нещо което прави с теб е да те накара да останеш без думи, крадейки бавно и безпощадно всеки ден по една единствена думичка от теб, за нея, докато самотата те превземе изцяло. Самотата е за силните – тези които разбиват  живота на парчета. А аз не съм такъв. Всъщност постоянно връщам годините назад, обичам я и няма как да променя и частица от това, отново се срещаме с тази разлика че днес срещата ни е имагинерна, понеже изгубих възможността да говоря, просто мълча и съзерцавам в нея – никога не е била по-красива, със сплетени на рибена кост коси нежно падащи от едната и страна, казва: - Татко, тук съм, отвори очи! – аз не съм спирал да я наблюдавам, откакто пристигна снощи – татко – все по-провлачено потъват думите и в нещо като сън за море, вече я няма и лодката. – Татко!