Жоел взе сакото си и излезе. След разразилата се буря прекършени клони задръстваха тротоарите, небето сивееше надолу по улицата, а вятърът разстроено свиреше в ушите му; потръпна леко и продължи. Под сянката на дървото, непосредствено до входната и врата спря и се огледа. Бяха изминали няколко минути, в които вятърът помиташе всичко по пътя си. А Лу? Лу сигурно спеше на горния етаж,необезпокоявана в съня си. Провери вратата – бурята се разрази почти мигновено и тя едва ли бе имала време да заключи – внимателно натисна дръжката и влезе. Стана дори по-лесно отколкото очакваше. Притаи дъх и зачака.
Да говори за това винаги му се струваше трудно, непоносимо дори. Да си спомня как Лу излиза, оглежда се преди да пресече улицата и се отправя към близкия зоомагазин – това го караше да се усмихва. Преди. Обикновено купуваше храна за сиамския си котарак; но не той беше най-близкото и същество – един господин, усмихващ се до нея от снимките, които Жоел видя в албума, пристигна късно вечерта и остана при нея за през нощта. Сега Жоел тъгува.
Лу, както пишеше на пощенската и кутия, беше художничка, но на него най-много му се искаше тя да спре да рисува. И да започне да го обича.
