Не е лъжа че тя е всичко което искам да имам. Усещам с тялото
си малкия свят който ме обгръща когато съм до нея, всъщност няма причина да се
страхува, защото докато усещам дъха и знам че всичко ще отмине.
–
Какво ще правим? – слага си грим, но не прекалено,
после сплита косите си на плитка. – Нима ще я оставим сама?
С думи може
да се изкаже всичко но най-трудно се изказва това което имаш. Ако имаш
безкрайните нощи с любимия човек и топлината с която те дарява, както
пролетното слънце преброява последните мигове на северните склонове, то ти вече
си успял да сътвориш най-прекрасния момент – по-красив от всички които могат да
се почувстват, и по-вдъхновяващ от всички които могат да се напишат. Никой не е
живял в твоята кожа, не е носил твоите страхове, и не е потрепвал всеки път
когато тя се усмихва, така сякаш че светът всеки момент ще спре, за да се
огледа до къде си стигнал. И желанието да опознаеш себе си и тези които обичаш
е излишно само по себе си, защото истинската любов е от материя някак въздушна:
храни се от лекото почукване на капките дъжд по стъклото, попива в тишина
когато е тъмно и не говорим – чувам сърцето и как бие – усещам го дори когато
думите се появяват безплътни от сухата плът на телефона, хладнокръвно, като
котка която се прибира след среднощно бягство – и умира всеки път по-малко, щом
заговорим за нашето малкото момиче.
Преди да ми
отговори бавно връзва края на плитката си, поглежда ме и сега виждам колко е
уморена – страда без да обвинява никой, понякога я чувам в съня си как плаче, и
разбирам че онова малко същество което
все още се храни от чужди ръце в болницата е нашето плацебо.
–
А имаме ли избор? – гласът ми изстива по-бързо от кафето, което пием преди
закуска. Докато слагам филийките да се изпекат обсъждаме подробностите, но
всъщност тя е взела решението отдавна. – Ще си я вземем. Още днес.
Мълчим.
Струва ми се че
ще избухне в плач, но по-лошото е че не знам какво ще правя ако това се случи.
Подписваме
всички документи които изискват от нас, единственото което има значение в
момента е да я прегърнем и да я отведем от там. И го правим с решителността на
родители пред единствения избор който има значение.
Сутринта
е ветровита но по обяд когато се връщаме топло слънце огрява стаята с малкото
креватче.
–
Сега съм добре. – първа проговаря тя докато оправя
завивката на леглото. – Виж, тя се усмихва! Сякаш усеща че е на сигурно място. Ще
я гушнеш ли? – и ми я подава.
–
Слънчевото момиче на татко!
– Ааа?
А на мама? – усмихваме се докато малкото ни момиче изучава стаята с поглед и
тогава изведнъж виждам как личицето и се разкривява в гримаса която не е нищо
друго освен първи опит да се усмихне, и го прави, смее се с глас, всички се
смеем. И неусетно в стаята се настанява едно вселенско спокойствие – шумовете
отвън постепенно утихват, всичко става някак въздушно, усещам малкото сърчице
което бие до гърдите ми, и сега вече гласът и не е безплътен а като мощна вълна
която ме залива.
–
Това е чудо. Тя се смее с глас! Толкова много се
страхувах, но сега съм сигурна. Това е най-хубавия подарък за рождения ти ден,
нали?
