Да можеше да укротиш тази болест от която на тласъци утихваш.
И в облаци се криеш.
И мълчиш.
И в краката и оголен като нерв умираш.

Да искаше да се опазиш от страха че няма разум в похотта ти
ушита в тиха нишка като сън.

море което ще потъне в пясък и този път когато завали.

МУЗИКАТА НА БАРИКО И САЛЪТ НА ЖЕЛАНИЯТА

Тишината пише по свой начин в телата ни.

Идва с почерка на масов убиец

гладко обръснал всички косми по тялото си,

откъм късата страна на нощта,

когато писъка на улична котка

ще заглуши задушения стон на жертвата.

Страх вместо сънища носи. и …

и море от пясъци. Музиката на Барико

и салът на желанията срещу книжния вятър.

НОЩНА ЛАМПА

Изключвам телевизора. Настава тишина като в дъното на коридор. Ако отворя прозореца ще чуя шепота на разлистващи се листа, но не и този път. Само дъха ù който потъва в  нищото като първо причастие. За кратко съм там, после дълго я наблюдавам от височината на нощната лампа, скрит зад сянката на купчината книги, чета. Почти не помръдвам в леглото, защото не искам нещо да наруши крехката симбиоза на покоя настъпил в стаята. Прочитам страницата, която съм започнал без да помръдна, а вече усещам леко изтръпване в единия си крак. Оставям книгата - тя все така спи прегърнала края на завивката. Има ли място на което мога да бъда винаги с нея? Където тънката нишка на съня е просто метафора, а не болезнена реалност?

     Откакто не спя по-добре разбирам тишината. Или тя мен. Естествената причина, поради която изпаднах в това положение е проста. Обичам я и с времето това чувство се превърна в невъзможност да заспя, когато тя е до мен. Затварям очи, пренасям мислите си надалеч, запокитвам ги там и чакам: появява се лека топлина, изпотяване, като от камък който разкъсва платната – кратък момент в който унесът ме поема на ръце, но ме изпуска почти на сантиметри от старт линията. Като едно никога незапочващо съзтезание с часовете след като тя заспи, с тишината, с напрегнатото  очакване това да се случи. И с болката че не може да ме отведе с нея.

     Какво искам? Как стигнах до тук? Вероятно е болест. Но тя не трябва да разбира – толкова е красива, когато спи до мен, предпочитам това безвремие пред сепнатото утро, чашата с кафе, която неизменно пие преди да излезе. Отнесените нотки в гласа и отекват в главата ми дълго след като тя затвори вратата, а аз остана сам в очакване на завръщането и. Дали е възможно да съществувам така? Паралелно. Почти отделен от нея и същевременно съвсем близко в обятията и – след миг ще завали и вероятно ще бъде първата от многото дълги седмици в които няма да престане – тя ще идва и ще си отива сякаш аз не съществувам и този наш дом е от обратната страна на съня, който толкова дълго сънувам. Дали не заспивам?, нощ ли е?,  или съм буден от прекалено дълго?, това ли е онази фаза на съня в която човек може да прекрачи или напълно очистен от чувствата си, или напълно объркан от тях, и ако съм там как да се върна после? 

     Старая се да не мисля за всичко това – изглежда ми лесно, докато просто чакам да отмине поредната нощ. Някъде след четири сутринта метаморфозата в мен е пълна – свободен съм да движа крайниците си без да нарушавам покоя в стаята, мога да се разхождам покрай леглото, да присядам до нея, съвсем безмълвно и отчетливо чувам как навън котките се усмихват срещу вятъра, който едва-едва поклаща мустаците им, вече им махам през терасата, а те ми разказват истории на които се смея с глас, или плача, или просто съм заспал и сънувам. Ще вдигна единия си крак високо и ако това е сън ще се събудя!, ами ако събудя и нея? Ами ако никога вече няма да мога да различавам състоянията си, ако тя ме напусне и остана сам?

Това е лудост! Обичам я като коридора в болницата, в която се събудих сутринта. Той е един такъв тъмен и когато сестрите преминават през него сякаш той ги поглъща в обятията си. Може би по този начин си представям че ще изчезна в нея. И в  същото време ще остана завинаги там – близо до нея, на височината на лампата от която и сега я наблюдавам, защото вече не съм там, а това е само спомен от топлината по чаршафите, като изпотяване от камък наслуки изпъващ платната.

ТАТКО

Оставих две банкноти от по петдесет лева между прилежно сгънатите и дрехи – всеки път си тръгва по едно и също време, някъде по обяд когато вече сме пили кафе, говорили сме, и сега е време да си кажем нещо на тръгване. Този път не изпитвам същите чувства както преди: само едно кълбо което започва да се намотава в стомаха ми, придърпва, скубе,  докато отиваме към колата изваждам хапче от вътрешния си джоб и го гълтам без вода. Исках да я поканя да остане за по-дълго, но дори не я попитах. После, когато вероятно вече е пристигнала и звъня – не вдига. Помня когато беше малка, с майка и често я водехме на цирк – много се забавляваше и все повтаряше, че иска да я запознаем с клоуна, веднъж преди още да е свършило представлението слизам долу при сцената, един сценичен работник ме пита къде отивам, казвам му истината – усмихва се съзаклятнически, като дете на което си позволил да разхвърля стаята си веднъж седмично, показва ми една завеса и ме потупва по рамото. Не се бавя защото представлението всеки момент ще свърши и дъщеря ми ще ме потърси – излязох с намерението да се изпикая някъде отвън, и тя ще очаква да се върна преди тълпата да запуши единствения изход от купола. Докато говоря с клоуна – мъж на средна възраст, почти с побеляла коса – осъзнавам, че не се различава по нищо от всеки друг мъж на тази възраст, а винаги съм смятал че да разсмиваш е дарба, която облагородява. Забелязвам че бръчките му са някак леко извити, като запетайки покрай устата, напомнят ми лицето на моя дядо, дядо Иван, докато ми подаваше парченцата ябълка казваше че порасналите момчета са вечно малко тъжни и горко им ако не го разберат – мисля че чак сега докато уговарям клоуна за срещата с дъщеря ми разбирам какво е имал предвид той.  Тази среща е моята спасителна лодка. Припомням си я винаги, когато тя ми липсва. Толкова малко неща съм правил за нея, ей така, като тогава зад завесата с клоуна; какво се случи ли? – нищо по-различно от това което се случва във всяко семейство, когато някой си отиде завинаги. Неприкосновени празни пространства за всеки от нас след смъртта на майка и, празни стаи в които всеки шум усилва до болка необяснима ярост към заобикалящия свят – накратко, това е. Отчуждение. С времето тя намери единствения път за спасение, а именно бягството, а аз единственият път за съзидание – приковаване на болезнените остатъци от миналото към вече и без това прогнилата си лодка, все едно се подготвях за пътешествие по течението на ежедневните си нужди: странно как се озовавам на едно място в гора, която не познавам, тя е там, говорим, нямам страх че това ще се случи, и че тя отново ще ми напомни че не съм бил в онзи момент на гроба и, че съм избягал. Вината е нещо което разкъсва сухожилията ти, прави на пихтия мускулите, обездвижва те, но последното и най-жестоко нещо което прави с теб е да те накара да останеш без думи, крадейки бавно и безпощадно всеки ден по една единствена думичка от теб, за нея, докато самотата те превземе изцяло. Самотата е за силните – тези които разбиват  живота на парчета. А аз не съм такъв. Всъщност постоянно връщам годините назад, обичам я и няма как да променя и частица от това, отново се срещаме с тази разлика че днес срещата ни е имагинерна, понеже изгубих възможността да говоря, просто мълча и съзерцавам в нея – никога не е била по-красива, със сплетени на рибена кост коси нежно падащи от едната и страна, казва: - Татко, тук съм, отвори очи! – аз не съм спирал да я наблюдавам, откакто пристигна снощи – татко – все по-провлачено потъват думите и в нещо като сън за море, вече я няма и лодката. – Татко!

Той се учеше по неподражаем начин

Той се учеше по неподражаем начин да отвежда спомените си на едно друго място далече от семейния си живот, място където те вече не служеха само като стожери на паметта му а заживяваха одухотворени от фантазните му мисли. Спря да говори за това какво е било още щом осъзна възможностите си, почувства ги като вълна която помита всичко по брега, за да остави оглозганите останки от хищния си обяд. Останки които говореха сами, донаписваха собствените му преживявания, мълчаха когато той искаше да крещи или пък смирени си подаваха от ръка на ръка нещо малко и безформено, нещо ненаписано като детски плач и непрогледно като представата му за него. Имаше дни в които заспиваше вечер и се събуждаше след няколко дни прекарани без храна и вода, изкривен върху старото си легло. Отслабна а косата му се заплете на възли и дори и когато я миеше те оставаха. Заживя сам, далече от семейството си, на място където не беше необходимо да плаща ток или вода, като почти не излизаше. Когато пристъпваше в онова пространство, защото той навлизаше все по навътре и навътре по местата на които е бил много отдавна, отново срещаше и обичаше но сега любовта му беше безплътна. Докосваше същите любими лица, обладаваше същите прекрасни тела, но сам – все едно обладава себе си в огледалото. С прекомерната възбуда на човек стъпил върху въже опънато над две бездни всяка от които отвеждаше до същото антично местоположение на дъното на което се събуждаше всеки път след няколкодневния поход в себе си разбра че животът му е една миниатюра зад затворените очи на иначе будното му съзнание. И заспа. И се събуди и пак заспа и сънищата вече не бяха толкова кошмарни, а събуждането толкова реално. На няколко пъти осъзна как времето преобръща хода си, прекараните месеци в изолация го превърнаха в скитник, а скитниците нямаха дом, затова един ден просто излезе навън оставяйки след себе си всичко което имаше, говорейки трескаво с един носов непознат но негов глас, не изпита срам когато изхвърли дрехите си защото те оставаха връзката му с онзи свят който толкова ненавиждаше; последно изхвърли и най-величественото бреме което представляваше тялото на един уличен магьосник който приживе умело жонглираше между останките от два свята.

НЕЧОВЕШКИ ОРГАНИ

Няма да има друг път нито на запад където потъват всички удавени слънца нито на изток в корема на майките на първородните синове на един изгубен отдавна божествен пример, има само един път в нас нещо от друг и по нещо от друго нещо което не сме поискали.има и думи много думи непомислени ненаписани и неразказани. откраднати думи. щом ги подгоня по каменистите урви на съзнанието виждам отворени врати разкъсани транспаранти  и ми се струва че има парче от нас което е изконно и понякога в мрачните подземия в които крием неизказаното се крие и това малко съвсем малко човешко. но не като човешки орган по-скоро като усещане или като нещо непредвидено детско и щуро в което отдавна не вярваме; искам да вярвам че ни има и че това не е една магическа реалност за нас.

Възможно ли е миризмата ти да причинява ерекция

Възможно ли е миризмата ти залепнала по пръстите ми да причинява ерекция ако се страхувам от това преживяване от този катарзис в ума няма как да мисля за нощта като за празник на тъмно говорим за Воев после за Воев преди и след като сме пропили чаршафите с потта от телата ни едно похотливо свършване в теб върху теб и навсякъде тази миризма която ме опиянява и побърква дали не се влюбвам докато така лежиш до мен и тези очи-бездни в тъмното които не разбирам или на тъмно прегърнати завинаги в спомен ще останем.

никога не бе слизал по-дълбоко и по-отвесни и хлъзгави стените само в кошмарите му бяха...

Щастливец

Веднъж докторът който го прегледа установи една от онези срамни болести, за които никой не говори, смяташе я за красива  или поне за привлекателна, на няколко пъти дори вечеряха заедно в ресторант – тогава забеляза погледите на мъжете от съседните маси, представи се че я обладава насред всичко и пред всички, предлагаше им да я докосват, докато свършваше дузина мъже я притежаваха безизразно; оттогава бе сам.

Понякога искаше повече.

Плащаше и получаваше.

Подбираше момичетата според нюанса на синьото в очите им – от метежно лилаво, през земно кафяво изкристализирало в обозримия спектър до бяло. Без причина.

Посрещаше ги гол.

После си тръгваха.

В спомените му се боричкаха две представи за жена – едната почти дете, а другата надхвърляше представите му за извратена. Първата опозна за кратко, но соковете и още горчаха в устата му, а последната нямаше нищо против да остане завинаги незадоволена до него.

Смяташе себе си за щастлив, защото това което бе имал му се струваше достатъчно за да продължи да живее сам.

НА СВЕТЛО

Това е хълм. 
по-точно хълмът съм аз. представям си че ще го покоря а всъщност трябва да се изправям вътре в себе си. докато вървя похапвам малки сипкави плодове не ги познавам но вкусът им е някак блудкав – все едно получавам ерекция на светло пред роднините. и това не е чудно предвид обърканата ми идея за този хълм. по-важното е че не понасям миризмата на загнило по мократа трева допреди малко валя.

Това е хълм.

Пренощували в един кух дънер насред нищото

Все едно я познавал от преди. Докато спокойните води на Велека отнасяли всичко по пътя си неусетно му се присънила тя. Било мрачно, чак птиците не искали да излязат от сухите си вертепи – ръмяло леко и почти неусетно коритото се препълнило от  придошлите води. Не ставало за разходка, но той вървял покрай брега на реката, когато видял лодката и безпомощното и тяло изкривено неестествено над единия и кил. Викал, крещял към нея, докато в гърлото му запарило, а по врата му преминала вледеняваща болка – едва по-късно разбрал че един клон бил разкъсал ризата на гърба му. Докато сушели подгизналите си дрехи поприказвали и неусетно ръцете им се докоснали, а малко след това я опознал – преди да навърши шестнайсет вече бил докосвал зърната и; бил искрен и тя разбрала това.  Когато свалила дрехите си в онази нощ и се опитала да му обясни неудобството си, той нежно се сгушил до нея и останали така за дълго. 

Не е лесно да се опише появяването и. Както и всичко последвало след това. Докато нагазвал в студените води изминали няколко минути в които бурята ескалирала, вече не се виждало нищо – дънери, бучаща вода и пръски в очите му пречили да навлезе по надълбоко. Дълго чакал да се проясни – когато водната завеса се вдигнала спокойното и лице издавало неувереност – на места прояснявало, а тъмните петна по небето добили синкави оттенъци – сега вече валяло спокойно. Лодката почти се била препълнила с вода, когато той я издърпал във водата и сигурно заплувал към брега. Преди да изгрее слънцето и птиците да закръжат отново лодката потънала напълно. Вече не спял, нито бил буден, само присъствието и до него му се струвало открай време.

Пренощували в един кух дънер насред нищото, само двамата.

СИНИ ПЕПЕРУДИ

Беше отдавна когато срещна един господин с джапанки посред ширналото се слънце не правеше впечатление той а по-скоро вратовръзката му на сини пеперуди заедно с широкополата шапка идваше лятото тогава си каза това е поличба заваляха пясъци и морето се препълни а водата не стигаше за да поеме нарастващата пустиня насред нищото.Докато господинът спокойно се разхождаше морето изстена няколко пъти под напора на настъпващата пустош и умря. Безброй умиращи твари на дъното му видяха как той свали шапката си извади нещо от там отключи вратата която можеше да спаси само неколцина постоя още миг преди да прекрачи отвъд; усети лекият повей на вятър забърза крачка провикна срещу му но маранята размазваше образите до неузнаваемост прилоша и. Нямаше да успее в едно от последните движения на света около нея имаше толкова символика помисли си че щом вратата се затваря значи всичко ще свърши скоро; господинът свали вратовръзката си и я закачи на дръжката на вратата като предсмъртно писмо на самоубиец. Когато стигна там вратата зееше широко отворена а от другата страна пустинята още по-жестоко поглъщаше всичко наоколо постоя така колкото да прецени възможностите си взе вратовръзката беше още потна от допира с тялото му затова я нахлузи бързо завърза другия и край през касата и увисна под тежестта си.

Високото чело на един минувач

и разплакано хайку на изпроводяк.

Ако тогава можех да ти кажа, щеше да е друго. В онзи момент, сякаш се озовах на върха на гигантска пирамида, от чийто връх не виждах нищо. Отварях уста да започна; поемах въздух и усещах как в дробовете ми драскат десетки миниатюрни крачета – все едно стоножки бяха заседнали в гърлото ми, преглъщах и опитвах отново. Примесени със слюнка песъчинки полепваха по езика ми – гъста и безвкусна каша, която изпълваше устата ми. Не ти казах и докато облаци прах закриваха следобедното слънце. Съвсем леко привела глава да защитиш лицето си от бръснещия вятър, притиснала ръце до гърдите си, в опит да защитиш крехкото си тяло от настъпващата буря, разбра че има нещо неизказано, нещо което оставя отвъд думите място за една празнота, която тогава не познавах.

Заспивах с мисълта че времето ще заобли едрите камъни заседнали по плиткото съзнание на сънищата: сънувах буен поток който ме отнася към теб, но изведнъж водата изтичаше с непозната ми ловкост между двата бряга. Щях да ти кажа, но се будех в мокрите си чаршафи – като корабокрушенец изхвърлен от прилива.

Това са белези от нахапано време, оглозгано до бяло в спомените ми, което изгубих отдавна. Захвърлена срещу отлива възможност да бъда друг. Преди време обичах с костите си и това съвсем не е алегория на страстните похождения на разгоненото псе, което бях. Истината е че спях до теб като куче, душех те като куче, и почти като куче обладавах самотата ти. С всеки ден разбирах все по-малко от болката която ти причинявах, но това ме пазеше от неминуемото оглозгване на остатъците от едно милосърдие далеч по-непознато от самата теб. Когато ти подавах ръка знаех че тя отдавна е изстинала, но вършех това със сигурността на акробат балансиращ върху тънко въже. Немеех пред голото ти тяло, а после изпомпвах и последните капки кръв  от сърцето си в друго легло. Плачех и мастурбирах. Потях се и изстивах при мисълта че не съм там – на простора,  до белите ти пликчета – обесил огромната си ерекция, като знак, че съм преминал от другата страна на твоите картини, безсрамно гол пред отрязъка от нахапано време.

за тази вечер пълният хороскоп е висящ и предвижда ласови безредици

разговаряхме за топлината която често ни липсва и неусетно бяхме станали по-близки, вероятно и по-добри за тази възраст  - погледнати отгоре, както сме долепили носовете си в леглото. светлината вече прелива от стените, пропада, после рязко се въздига до леглото на малката ни дъщеря и преди да отворя прозореца изпитвам желания да я оставя в бездната на детските и кошмари – малко е налудничаво, но тази близост скоро ще изтече безусловно. докато спи все още е дете, но когато отвори очи виждам че е пораснала.

Един ден намериха разхвърлян багажа му на улица

Кра- Крa...

Един от всички зяпачи имаше нещо против

да остане така китайският лилав костюм,

полегнал гърбом на земята

китайските му вази отразиха слънцето по начин,

който стресна минувачите

 

Ако не ти остава време за шах – питай дядо ти защо.

Ако старите ризи ти се струват малко умалели – погледни баща си.

Ако от майка си познаваш любовта – не си обичал!

ЕМАНАЦИЯ НА ЗАБРАВЯНЕТО

Забравя. Много дълго забравя. И в дългите нощи докато забравя открива едно собствено и непринудено Аз. Вече не помни кога е започнал, а ще свърши преди "Аз" да изтече в еманацията на забравянето. Изправен пред все по-жесток и по-труден за рисуване образ забравя.

Докато корабът на спомените навлиза във водите на Лу, неговата Лу – морето е в Лу, Лу с нейната ладия прекосява спомените му, навред само пяна от отминали бури, дървени отломки от гнилост; от срам не помни. Къде отиваш Лу? Върни се по пладне, когато слънцето още няма смелостта да изгори очите ми, искам да те видя окъпана в безбрежната синева на утрото, да прозра в теб, моя Лу, моя единствена Лу. Да те уловя в звоздопада, преди малките часове на денонощието да ограбят всичко с безмилостните си пипала, моя Лу – прашинка от безкрая в мен, не изтичай между пръстите ми като непонятна морска вода. Лу? Ти ли си Лу от избелелите снимки, от изгорените снимки, от снимките без Лу?

Въздухът се насити от въздишки, а Жоел продължаваше да забравя. По-празен от всякога спря. Беше преживял всичко без нея.

Да почувства че сърцето му никога не се е разтворило напълно беше непосилна тежест, до степен на пръсване усеща налягането в слепоочията си, прилошава му. И повръща.

Затова Жоел предпочита да забравя.