Забравя. Много дълго забравя. И в дългите нощи докато забравя открива едно собствено и непринудено Аз. Вече не помни кога е започнал, а ще свърши преди "Аз" да изтече в еманацията на забравянето. Изправен пред все по-жесток и по-труден за рисуване образ забравя.
Докато корабът на спомените навлиза във водите на Лу, неговата Лу – морето е в Лу, Лу с нейната ладия прекосява спомените му, навред само пяна от отминали бури, дървени отломки от гнилост; от срам не помни. Къде отиваш Лу? Върни се по пладне, когато слънцето още няма смелостта да изгори очите ми, искам да те видя окъпана в безбрежната синева на утрото, да прозра в теб, моя Лу, моя единствена Лу. Да те уловя в звоздопада, преди малките часове на денонощието да ограбят всичко с безмилостните си пипала, моя Лу – прашинка от безкрая в мен, не изтичай между пръстите ми като непонятна морска вода. Лу? Ти ли си Лу от избелелите снимки, от изгорените снимки, от снимките без Лу?
Въздухът се насити от въздишки, а Жоел продължаваше да забравя. По-празен от всякога спря. Беше преживял всичко без нея.
Да почувства че сърцето му никога не се е разтворило напълно беше непосилна тежест, до степен на пръсване усеща налягането в слепоочията си, прилошава му. И повръща.
Затова Жоел предпочита да забравя.
No comments:
Post a Comment