Ако тогава можех да ти кажа, щеше да е друго. В онзи момент, сякаш се озовах на върха на гигантска пирамида, от чийто връх не виждах нищо. Отварях уста да започна; поемах въздух и усещах как в дробовете ми драскат десетки миниатюрни крачета – все едно стоножки бяха заседнали в гърлото ми, преглъщах и опитвах отново. Примесени със слюнка песъчинки полепваха по езика ми – гъста и безвкусна каша, която изпълваше устата ми. Не ти казах и докато облаци прах закриваха следобедното слънце. Съвсем леко привела глава да защитиш лицето си от бръснещия вятър, притиснала ръце до гърдите си, в опит да защитиш крехкото си тяло от настъпващата буря, разбра че има нещо неизказано, нещо което оставя отвъд думите място за една празнота, която тогава не познавах.

Заспивах с мисълта че времето ще заобли едрите камъни заседнали по плиткото съзнание на сънищата: сънувах буен поток който ме отнася към теб, но изведнъж водата изтичаше с непозната ми ловкост между двата бряга. Щях да ти кажа, но се будех в мокрите си чаршафи – като корабокрушенец изхвърлен от прилива.