СНИМКИ НА ДЕЦА И НАР

най-тихо е сутрин. по-тихо дори и от смълчаните вечери, когато прозорецът не пропуска светлина повече отколкото процепа на вратата при изгасена лампа. толкова тихо, че чувам скърцането на прозореца – къщата е съвсем малка, почти схлупена на една страна, погледната от пътя криволичещ до нея оставаш с впечатлението че ей сега ще падне, а когато си вътре всичко е някак на място: леглото на което лежа в момента – точно под прозореца, дървения скрин до вратата, в който молците са повече от бельото, останалото е една маса покрита с мушамата, която баба ми купи преди да умре, стол, мивка. нищо не се е променило – всичко е както е запечатано в спомените ми, в слънчеви дни лъчите огряват стената до скрина и мога да различа неспирния танц на прашинките, само да протегна ръка към тях и ще се разбягат без посока. след снощната буря сега въздухът който влиза през открехнатия прозорец изпълва дробовете ми със свежест, носи ми усещането за пробуждане след дълъг и мъчителен сън, от който бързаш да се отърсиш, искам да стана и да си направя закуска, представям си уханието на прясно изпечен хляб, почти мога да докосна изцеденото сирене закачено на топло до печката в стар чорапогащник; сякаш ме обгръща в топла прегръдка едно усещане за отминалост и едва ли тази представа от детството ми ще избледнее някога – положени в ковчег в средата на стаята, върху старата маса, където един след друг лежаха: дядо ми, който засаждаше коловете в градината с такава любов, нощем сънувах че от тях са поникнали причудливи дървета с приказни цветове и ухания от далечни земи и морска пяна, събуждах се и бързах да му разкажа, а той се усмихваше и ме отвеждаше да се убедя че в градината има само колове и нищо друго, но този сън ме преследваше до деня в който забиха дървения кръст върху гроба му, плаках защото го загубих, и защото чак тогава прозрях метафората от съня си; и после баба ми която умря защото спря да разбира света около себе си, залостила вратата за да спре настъпващите орди от сенки нахално почукващи с всяко засмукване на комина; всичко е в нас, но това което остава след нас са само новите ни дрехи и миризмата от която като дете ми се повдигаше и не можех  да стоя дълго в стаята с мъртвеца. и го правя – ставам от леглото и отварям широко прозореца, светлината на утрото успокоява мислите ми и засилва усещането за сутрешен глад. набързо приготвям  овесените си ядки с мед и орехи, и докато ги изяждам обмислям какво да правя в този дом, скрил зад напуканите си стени толкова много животи.

обикалям къщата – бос и оглеждам промените които са настъпили с времето. тук-там мазилката е паднала и открива каменен зид, по-надолу под прозореца който гледа към улицата расте здравец, искам да си спомня дали го е имало, безуспешно. брезата която затуляше в сенките си стаята в детството ми е изсъхнала и сега счупени клони запречват тротоара. събирам ги в ръка и ги отнасям вътре до огнището. забелязах че никой не се показа от съседните къщи, живее ли някой там и защо няма признаци на живот отникъде. денят преминава неусетно. тършувам из къщата в желанието си да открия нещо което да ме върне назад във времето – под старото радио закачено на стената до вратата на единствената стая откривам стара снимка запечатила усмивките на няколко деца, които не познавам. кои са – питам се и осъзнавам че едва ли някога ще разбера. връщам снимката на местото и, в малкия шкаф където още стоят няколко глинени съдове намирам една соленичка, наричам я така но всъщност има две отделения в които се поставят сол и пипер – без да се замислям близвам показалеца на дясната си ръка и го потапям вътре, после отново го облизвам. вкусът е същия, въпреки че вероятно е напълнена преди още баба ми да си отиде, а от тогава мина повече от година. неусетно започвам да се усмихвам, останалото което откривам там не буди никакви спомени в мен – изпразнено е като съдовете които шкафа е приютил вътре. вечерта е също толкова тиха, както и сутринта. настроението ми малко се пооправи и сега когато малко поразчистих и проветрих къщата стана някак по-приветлива и не ме е страх да остана още една нощ. за вечеря си приготвих печени картофи. всичко друго щеше да ми коства повече усилия. пазя ги за момента в който ще се кача на тавана, за да погледна и там. по дървената стълба отвеждаща  до тавана съзирам един огромен паяк, очевидно нямащ намерение да отстъпи пред един натрапник, какъвто несъмнено съм аз. избутвам капандурата с едната ръка а с другата удрям една плесница на паяка, като по този начин разрушавам царството му, а самия него запращам по дяволите. не ми се мисли за това къде ще се скрие и дали през нощта няма да ме полази докато спя. подавам глава в помещението непосредствено над стаята – не различавам почти нищо, навън съвсем се смрачава а аз взех само една свещ, която намерих в едно от чекмеджетата на шкафа. слабата светлина която струи от свещта се смесва с тънките отвори сивкава светлина идващи изпод керемидите и ме успокоява, докато приведен се промъквам все по-навътре. пълно е с кутии и стари буркани, има и един сервиз с много малки чашки, чийто цвят не мога да преценя заради годините наслоен прах върху него. оглеждам се – все по-трудно различавам предметите, а и носът ми ме сърби ужасно, дано не кихна че тогава ще трябва да прекратя престоя си тук горе и да сляза докато въздухът се успокои и хилядите прашинки отново наместят ефирните си полички. запушвам носа си за момент и се опитвам да успокоя дишането си така че да вдигам минимално количество прах, почти не се движа,  в един голям буркан от туршия откривам снимки, завързани в малко вързопче и прилежно прибрани вътре, вероятно за да не се прашат под капачката. с буркана под ръка и със свещта в другата ръка бавно се връщам към капандурата. когато се озовавам долу е почти тъмно и затова паля лампата – стаята блесва в жълто.  развързвам малкото вързопче и разглеждам снимките. на някои разпознавам дядо ми и баба ми, на други – деца, вероятно пак те, замръзнали в едно друго време, от което на нашия език преводими са само усмивките им. останалото е непознато и толкова далечно. заспивам с мисълта за тези снимки. със сигурност всяка от тях крие конкретен повод и неразбирането му ме натъжава – да можех да възкреся поне една история, един миг на радост или каквото и да е чувство свързано с онзи далечен и отминал момент запечатан върху фотографията. спя лошо и когато навън започва да се развиделява ставам и се раздвижвам – тялото ми е схванато и усещам тъпа болка в кръста, най-вероятно от неудобното легло. докато закусвам прелиствам стар бележник с някакви писания на дядо ми, който намерих под леглото, има и нещо което прилича на чертеж  с размери  и цени на материали, струва ми се познато – сайванта зад къщата, който той построи когато бях четири-пет годишен. ако продължавам да разравям почвата под краката си току виж съм изгубил усещането че съм жив. след като закусих отново взех снимката изпод радиото, застанал откъм слънчевата страна на стаята откривам детайли които преди са ми убягнали – дрехите им са някак оскъдни и скромни, не като днешните, с ярки цветове, надписи и щампирани брандове по тях, а по лицата им освен по детски щастливи се чете и една отнесеност, която ме привлича и ме кара да се усмихвам.

защо съм тук? кое ме кара да обличам старите дрехи на дядо ми, проядени от молците в скрина, да усещам гордата му осанка докато се разхождам из стаята, като призрак в тази къща накрая на селото, там където пътят свършва и по една прашна пътека ако повървиш половин час ще се озовеш в гората, не съм сигурен че е разумно да го правя, но все пак поемам натам, така както съм загърнат със стария железничарски балтон. навън е късен следобед и слънцето вече не прогаря врата ти а гали с топлите си ръце навъсените минувачи – разминавам се с възрастен човек, който ме заговаря, пита ме дали не съм син на еди кой си, дори не разбрах какво точно каза, не му отговарям, отминавам го с равна походка. когато се връщам къщата е озарена от последните сенки, които бързо пробягват по стените. чистият въздух който изпълни дробовете ми докато бях навън освежи малко мислите ми и сега не ми се прибира, все още мога да стоя навън под асмата и да наблюдавам буренясалия двор, почти до сайванта където някога растеше ябълката, под която лете разпъвахме импровизирана палатка, за да избягаме от жегите, варосаното и стъбло по което се катерехме, къпините по края на оградата, всичко е част от моето минало, но пренесено в днешния ден ми носи само умиление и болка, която усещам дори по кожата си – нахвърля се върху мен като диво животно на което си отнел храната, събаря ме долу, дращи и разкъсва плътта ми.

малко по-късно събирам багажа си в сака който стои на стола до леглото – няколко тениски, бельо, пуловерът който обличах вечер – всъщност докато натъпквам всичко в сака решавам че не ми трябва нищо повече от това което имам на гърба си, оставям сака  на мястото му, оглеждам се за нещо което да взема преди да напусна завинаги този дом, и единственото за което се сещам е снимката с децата, мушвам я в задния джоб, заключвам входната врата затулена под клоните на нара, който някога посрещаше и изпращаше близки и роднини, поглеждам улицата която бавно слиза надолу, откъсвам един плод нахално поклащащ се извън оградата и усещайки твърдостта му в дланта си поемам, докато споменът за соковете му изпълва устата ми със слюнка.

ГОРА

бяха бели и гладки като дланите на момиче преди среща и влажни когато ги докоснах.  очите и – се разплискаха като буйни потоци. после е трескаво и забързано усилие в което се крие човешка слабост и несподелена близост, почти тежест, сам не мога да спра писъка на стотици прогонени крила отнасящи надалеч спокойния иначе следобед. докато вървим само шепотът на вплетените един в друг клони усилва ударите на сърцето ми. не се преструвам нито имам нужда да го правя просто започнах да и разказвам една история в която тя припозна себе си. а дали не я завличах в мрачните дебри на собствените си несподелени тайни? – като емпатия с цвят на дърво и корени вплетени в жива пръст или широко отворен прозорец и гледка от която ти спира дъха.

спрях за да и дам възможност да се усмихне. не го направи не избърса сълзите си и не промени изражението на лицето си само попита дали съм сигурен че това е нейната история. не мога да лъжа  затова и отговорих че нейната история прилича на вековно дърво под което стои дървосекач който се кани да прекъсне в един миг състоянието на покой преди залез в короната му. като изригване на цветове от прах и светлина в окото на бурята. после нищо. ако някога сте наблюдавали падащо дърво със сигурност сте усетили празнотата която ви поглъща само миг след сгромолясването.  под клепачите и трайно се настаниха десетки тъжни детски очи провесили малките си крачета.

докато разказвам не виждам очите и. зад параван от емоции се крие присвитото и тяло, на пресекулки диша когато и предлагам да започнем отначало ме гледа като подивяло животинче на което се опитват да отнемат храната,  изправя се и от неволния жест с който отмята косата си се разплискват цветни прашинки по иначе гладката до болка близост настанила се трайно помежду ни.

не знам докога ще се задържа на повърхността на съзнанието и, затова с бързи и отработени движения загребвам с греблата, криволича по течението и намирам брод през мътните потоци преди да се озова на едно огрявано от директна светлина място в което думите потъват като златна рибка изпълнила последното ми желание. преди това и разказвам за поривите на едно момче, за пламъка който разпалва огньове в ръцете му, за миговете в които е сам и самотата му е почти безтегловна, прозира и другите му се подиграват – затова не говори,  не иска повече от това което получава и така по-добре разбира. наоколо водовъртежа засмуква всичко.  

миналото е странна метафора. прилича на белег от рана или по-скоро на снимки на деца. в плоскостта на която се намира всичко е застинало и не се променя, само избледнява леко и придобива по-загадъчен и леко преиначен оттенък. изгубва точно онези сенки които правят образа отчетлив и разбираем и става на допир бездушна и куха като лейка захвърлена в килера. не искам и с нас да стане така – да се превърнем в метафора. вглеждайки се в нея хващам ръцете и в своите.

пита ме там ли съм когато мълча а зад над нас небето докосва последните коси лъчи. не отговарям, където и да се намирам знам че съм по-близо до нея с всяко вдишване на дробовете си се отварям като книга и тя може да влезе между страниците – просто форма или дух, сякаш хиляди орди превземат портите на крепостта за да нахлуят с танца на победата.

всичко и казах.

            Когато спираме до едно дърво огряно от сутрешното слънце сваля ветровката си и през тениската прозират зърната на малките и гърди, не знаех че не носи сутиен. наблюдавам я  - затворила е очи и се наслаждава на нежната топлина, която струи през клоните на дърветата. Кожата на лицето и е толкова бяла на фона на гарвановите и коси,

-       Красива си. – не знам защо го казвам, но тя ме е чула, защото клепачите и трепват последвани от леко присвиване на ъгълчетата на устните и. Слънцето я заслепява и тя само измърморва едно "Щастливец". Отначало се чудя дали съм чул правилно и докато размишлявам какво точно иска да каже с това "Щастливец" тя продължава, сякаш прочела мислите ми:

-       Щастливец,  защото познаваш себе си по-добре от мен. – с пръстите на краката си се опитва да събуе маратонките си – познаваш по-добре и мен самата.

            Не съм сигурен дали не ме изпитва като говори така сякаш това което и разказах не се е случило.

-       Опитвам се, но едва ли бих могъл да те познавам по-добре, когато те срещнах едва днес – преди няколко часа, въпреки че имам усещането че тази гора е наша, че мислите и действията ни си са родени тук, и вероятно, когато я напуснем всичко което в момента е необяснимо просто ще изчезне. – гърдите и леко се повдигат когато си поема дъх и зърната и щръкват още повече.

-       Нима смяташ че сме тук само за да се опознаем и след това просто ще се разделим, като непознати, които са се запознали във влака?

-       Не знам, както не знам и дали това което ти наприказвах не е било сън. Дали онова дърво не е това под което сме сега? – размишлявам на глас докато тя се завърта на една страна и вече е съвсем близо до мен, само да протегна пръстите си и ще я докосна. – Нима когато те срещнах съм знаел какво ще ти разкажа, нима имам право да изтръгвам цветята от твоята градина за да ги отнеса у дома? Кой съм аз? Дървосекач! Или лунатик с явни наклонности към бръщолевене на измислени истории?

-       Ти си точно такъв – разказвач, но го правиш добре, независимо дали си измисляш или не, искам да продължаваш да го правиш, защото усещам че пламъка който разпалва ръцете ти ме стопля, ето виж, потя се когато говоря за това, разтварям се пред теб като пролетно цвете, надничащо изпод скованите сенки на гората. Може би наистина съм вековно дърво под което стои дървосекач и се кани да ме отсече: та нима всички ние не умираме по няколко пъти, иска ми се да вярвам че това се е случило преди да те срещна покосена, и че съм се родила отново в момента в който затворих очи и започнах да те слушам, ти ме докосна, нали? – наистина го направих с пръсти почти изтръпнали от желание и с устни впити в нейните.

-       Да, защото усетих че си се отърсила от цветния прах в очите ти и заедно можем да го направим, да излезем от тази гора, нашата гора,  – косите и плуват в море от зелени треви, докато вечерните сенки се крият под листата на дърветата стискам здраво ръката и и знам че това е метафората на миналото което не сме имали.

НАЙ-ХУБАВИЯ ПОДАРЪК

Не е лъжа че тя е всичко което искам да имам. Усещам с тялото си малкия свят който ме обгръща когато съм до нея, всъщност няма причина да се страхува, защото докато усещам дъха и знам че всичко ще отмине.

–       Какво ще правим? – слага си грим, но не прекалено, после сплита косите си на плитка. – Нима ще я оставим сама?

            С думи може да се изкаже всичко но най-трудно се изказва това което имаш. Ако имаш безкрайните нощи с любимия човек и топлината с която те дарява, както пролетното слънце преброява последните мигове на северните склонове, то ти вече си успял да сътвориш най-прекрасния момент – по-красив от всички които могат да се почувстват, и по-вдъхновяващ от всички които могат да се напишат. Никой не е живял в твоята кожа, не е носил твоите страхове, и не е потрепвал всеки път когато тя се усмихва, така сякаш че светът всеки момент ще спре, за да се огледа до къде си стигнал. И желанието да опознаеш себе си и тези които обичаш е излишно само по себе си, защото истинската любов е от материя някак въздушна: храни се от лекото почукване на капките дъжд по стъклото, попива в тишина когато е тъмно и не говорим – чувам сърцето и как бие – усещам го дори когато думите се появяват безплътни от сухата плът на телефона, хладнокръвно, като котка която се прибира след среднощно бягство – и умира всеки път по-малко, щом заговорим за нашето малкото момиче.

            Преди да ми отговори бавно връзва края на плитката си, поглежда ме и сега виждам колко е уморена – страда без да обвинява никой, понякога я чувам в съня си как плаче, и разбирам че онова малко същество което все още се храни от чужди ръце в болницата е нашето плацебо.

–       А имаме ли избор? – гласът ми изстива по-бързо от кафето, което пием преди закуска. Докато слагам филийките да се изпекат обсъждаме подробностите, но всъщност тя е взела решението отдавна. – Ще си я вземем. Още днес.

            Мълчим.

Струва ми се че ще избухне в плач, но по-лошото е че не знам какво ще правя ако това се случи.

Подписваме всички документи които изискват от нас, единственото което има значение в момента е да я прегърнем и да я отведем от там. И го правим с решителността на родители пред единствения избор който има значение.

Сутринта е ветровита но по обяд когато се връщаме топло слънце огрява стаята с малкото креватче.

–       Сега съм добре. – първа проговаря тя докато оправя завивката на леглото. – Виж, тя се усмихва! Сякаш усеща че е на сигурно място. Ще я гушнеш ли? – и ми я подава.

–       Слънчевото момиче на татко!

–       Ааа? А на мама? – усмихваме се докато малкото ни момиче изучава стаята с поглед и тогава изведнъж виждам как личицето и се разкривява в гримаса която не е нищо друго освен първи опит да се усмихне, и го прави, смее се с глас, всички се смеем. И неусетно в стаята се настанява едно вселенско спокойствие – шумовете отвън постепенно утихват, всичко става някак въздушно, усещам малкото сърчице което бие до гърдите ми, и сега вече гласът и не е безплътен а като мощна вълна която ме залива.

–       Това е чудо. Тя се смее с глас! Толкова много се страхувах, но сега съм сигурна. Това е най-хубавия подарък за рождения ти ден, нали?

БЕЛЬОТО КОЕТО ВИНАГИ НОСИ

      Усещането беше като от ухапване, само че по кожата се появиха малки, лилави отоци – все още топли и някак меки на допир още носеха сладостта на устните които го бяха целували.

     Вечерта докато мислеше за случилото заспа спокойно представяйки си момичето което срещна в автобуса: няколко часа по-рано я наблюдаваше (излъчваше непокорност и невинност едновременно, сякаш хванати за ръка две малки момичета прекосяваха наслуки оживено кръстовище) докато очакваше филма да започне – и после когато излизаше от киното повървя зад нея известно време, в автобуса отново я разпозна сред пътниците и както преди това се почувства като човек на когото вятърът шеговито е отнел шапката пред погледа на всички и той с неумели движения се опитва да я догони. Все пак си каза че ако слезе на неговата спирка то това ще бъде недвусмислен знак. И си обеща да я заговори – тихо, както се отваря врата зад която очакваш да срещнеш непознат.

      Отговорите и бяха премерени и кокетни като лятна рокля захвърлена небрежно на пода. Очите и описваха светове, говореха от името на други светове - за желанието на тялото, за предразсъдъците и необходимостта от сваляне на карнавалните маски, за играта на която се учим от деца и постепенно свикваме с нейните капризи, защото няма обратна страна на една и съща монета захвърлена по посока на неизбежното – и неусетно разбрах че съм успял, догонил съм шапката. Бяха минали часове, през което време бяхме пили кафе, бяхме говорили за какво ли не от разстояние от което усещах дъха и, и се унасях от мисълта че съм част от един безтегловен миг на опиянение, който не исках да свършва.

      Станалото прилича на метафора, а всъщност е платно изпод пръстите на художник, и доколкото аз съм пратеник, когато тя подрежда картите постоянно излиза едно вале, като предвестник на бурята, която ще изхвърли горди останките на мъжкото ми сластолюбие. Останалото е като допир по настръхналите косъмчета на корема и. Често се питам има ли забрава в мислите, дали цветовете избледняват или пурпурни реки отнасят всичко отречено и простено? И какъв е цветът на тишината когато тя е до мен – имаше дни в които не излизахме от стаята, потен и с подути устни отварях прозореца да се убедя че животът не е спрял, че ние не сме остров от който потичат сладки води в океана на желанията. И осъзнавах че сме захвърлени в неизвестност която ни караше да прекосяваме улиците на града без да се докосваме, защото около нас витаеше усещането че нещо сме получили като подарък, и че всеки момент пясъчният замък ще погребе в основите си скрити тайните, които ни заобикаляха.

      Минаха няколко месеца от онзи първи ден, а аз все още съм подвластен на тишината, която се е стоварила върху мен като студена кофа с вода (когато се усмихва от ъгълчетата на устните и струи светлина, бяла като бельото което винаги носи), искам да си поема дъх и го правя когато тя проговаря срещу мен. Устните и леко потрепват защото току-що е научила от мен че не смятам да бъда с нея повече отколкото тялото ми желае.

Привидно приела ситуацията ме люби със сълзи на очи, докато аз се разкъсвам от неподозирани емоции: въздухът е станал някак по-гъст и когато се опитвам да проговоря неизказаното прозира, като кожата на новородено, успявам да се овладея, тя се е свила на отсрещния ъгъл на леглото – притиска чаршафа към гърдите си и ме пита защо съм го направил. Пропадам. Защото усещането е като пропадане. Със скоростта с която се смалявам до една единствена точка върху платното, все още виждам бельото и провесено на простора, и все още усещам по кожата си сенките да се разтеглят до картина на импресионист.

      Вече не ми говори, чукам на вратата и очаквам тя да се появи.

      Не се появява.

      Усещането е като от ухапване, само че по кожата няма отоци.

    Бавен, защото години наред те застига като лавина, отхапва половината ти тяло и го запокитва в нищото, е спомена за нея. Не прилича на другите, нито се държи като тях. Когато я срещам отново ми се иска да я догоня и да и кажа цялата истина. Не говори. Вероятно си е прехапала устните, защото една издайническа капка се стече по брадичката и и остави кървава следа, като след порязано. Да я целуна би означавало че съм преминал отвъд. Тя го прави. И докато стоим прави и бавно сваляме дрехите си жадно търся онези места които съм притежавал. Очаквам да го зърна – тишината която ме обгръща е бяла и контрастира с цвета на бельото и.

ЧОРАПИ ОТ СИВА КОПРИНА

  

    

     Стомахът и се сви при полъхa който идваше откъм прозореца. Докато запалените свещи  в храма гаснеха с божествено провидение тя трудно си проправяше път през сгъстения въздух. Чу как бучките пръст приглушено удрят по ковчега – делеше ги само една стена, и от столa на който се подпря унесена като в някакъв полусън можеше спокойно да наблюдава погребението на свещеника. Не можеше да присъства, защото мъжете подушваха разпиляните и фусти и онзи гъдел бе по натрапчив от  пролетна хрема: сутринта когато излезе си сложи чорапите подарени и от покойния вече свещеник по времето когато нощите им бяха изпълнени с нежна страст, когато чуждите погледи не означаваха поредния нещастник наситил се на благоверната си жена – желаещ похотливо да свършва върху все още гладката и кожа.

            Слабата светлина процеждаща се през пролуките на каменния параклис рисуваше причудливи образи по цветната мозайка на пода, когато тя прекоси помещението и се отправи към вратата. Страхуваше се да не я усетят и затова събу сандалите си и продължи боса докато сенките ту се уголемяваха до призрачни повеи, ту се смаляваха и почти изчезваха в най-тъмния ъгъл – тогава я обземаше чувството че сърцето и тупти толкова силно, че дори гробарите ще спрат работа и ще се ослушат. Но това не се случи. Необезпокоявана излезе през задния вход, там откъдето беше влязла и сутринта – още по тъмно, когато черната пръст в която сега поставиха тялото на свещеника все още зееше като паст. Не плака, докато беше скрита зад сенките на прозореца, но сега когато чистият въздух докосна лицето и изведнъж си спомни за чорапите от сива коприна, затова ускори крачка.

            После затвори себе си и пусна всички гадинки, които до вчера кротко съскаха с езичета зад стените на къщата, и дори слабите почуквания по входната врата късно вечер не можеха да я извадят от унеса който я обземаше, заприлича на хляб – изсъхнал хляб и гадинките обхождаха всички пролуки в тялото и, докато един ден купчината се срути на пода и те се разбягаха на всички страни; недокоснати останаха само чорапите от сива коприна в средата на стаята, по-искрящи от светлината която нахлуваше отвън, и потъваща в безвремие вътре в стаята. 

            Погребението на свещеника като невидима утеха я обгърна и сега нощите и не започваха с почукване на входната врата, нито свършваха в банята. Когато ставаше сутрин отваряше широко прозореца и всички можеха да видят как полива цветята на перваза – толкова красива, колкото бе и на сватбата им отпреди трийсет години, с онези маслинени очи и абаносова кожа, та чак минувачите се споглеждаха и неразбиращо питаха – Как така, та тя изглежда като на осемнайсет! – не вярваха на очите си и затова много скоро отново се връщаха с пазарските чанти, за да се убедят че е тя, а не някакъв мираж. Така отминаха седмици и от върволицата мъже които всяка вечер се редяха пред портите и не остана и помен, неизвестен полъх откъм помещението в което иначе тя приемаше посетителите си, понесъл същото онова божествено провидение разпръскваше тълпата, докато накрая ситен прах покри перилата на стълбището, а малкото звънче закачено до вратата замлъкна и само тишината от пробягващи сенки се осмеляваше да стъпва по стъпалата.

            С прашните августовски месеци се появиха и студените мъртви птици върху гроба на свещеника и вече никой не се осмеляваше да отива там. С времето купчината с тленните останки на птиците започна да расте и скоро най-малките деца, които бяха по любопитни от родителите си, забелязаха че по купчината прибягват сенките на починали вече хора и побягнаха като подплашено стадо към площада, за да съобщят новината. Тогава дойде тя и приседна до гроба. От дъха и се разлетяха на стотици посоки понесени на ангелски крила спомените и, прекосиха града надлъж и нашир, и се върнаха очистени от болката и любовта по един човек потънал в пръстта като корен. И запя. Запя за бедния и мъж, непознал тялото и както онези несретници които идваха преди – песента и се вряза като нож в купчината пера, освободи се, и престана да съществува като такава.

            Когато премина през града никой не проговори. Зад един стар потънал в ръжда камион разбра че закъснява. Времето безусловно отвеждаше хода си към нея и тя знаеше това. Беше събула чорапите си от сива коприна, и бе сигурна че това ще я пренесе през времевия колапс който предстоеше, – сега когато нуждата от тях не изглеждаше толкова непоносима като бреме, тя разпери крила и полетя, после рязко се стрелна надолу като бримка по чорап, и потъна в него завинаги.

ЕДНО ХЛАДНОКРЪВНО УБИЙСТВО В ЖЪЛТО

Нарисуваното издава несигурност. Това личи от недовършените детайли по шапката на господина – иначе с такава лекота  голото му тяло посяга към масата, където е поставен нож, от който нож, капките кръв незнайно защо в ярко жълто, като "разпорени водни плъхове", може би твар подобна на гъсеница, но явно с по-големи размери току-що е била разпорена с премерен удар, след което ножът вече не е необходим повече. Изпълнил е своята хармонична последователност – като нежен танц посред нощните писъци на подгонени птици, и не просто заучени движения. Това е танц на вдъхновението!

Останалото е някак в сянка. Рисунъкът е по детски точен и същевременно невинен. Липсва плътност, а контурите сигурно повтарят един единствен образ – голото тяло на господина и недовършената шапка. Какво е работил, защо е гол, и какво го е накарало да убие това имагинерно същество, което дори  не присъства в картината? Просто нахлува в мислите ми, докато наблюдавам картината окачена във фоайето на този иначе просторен и осеян с множество примери за изкусно майсторство апартамент в центъра на града. Безброй икони – коя от коя по стари и навярно немислимо скъпи, няколко изящни скулптури, и измежду тях тази рисунка – подписана и поставена в проядена от молци рамка, която някак съзаклятнически допълва интериора на къщата. Ако бях следовател може би щях да си помисля, че се е случило нещо което е останало скрито в спомените на едно дете  с известни заложби в рисуването, и после е изгряло в това капещо жълто в краката на убиеца.

И още нещо. Погледът е предаден изразително и не оставя съмнение за ясните подбуди на извършителя. Едно хладнокръвно убийство което още витае във въздуха.

    Трябва да е било някъде в края на лятото, когато сенките под асмата натежаваха като узрели круши, а от високия дувар зад къщата на дядо котките започваха да надничат огладнели след дългата следобедна дрямка. Точно в часа, когато слънцето слиза почти до керемидите на къщите от другия край на селото, през рамката на прозореца видях как прашния път се оглася от бързо приближаващата се тълпа селяни, понесли лопати и кирки по посока на дома на стария учител.

    Открай време кръстът си беше там, построен може би от неговия дядо някъде в началото на миналия век, когато хората все още благославяха един господ и една вяра. Старият учител спря близо до него и се огледа: от върха на високия повече от дузина човешки боя кръст полетя стремглаво надолу лешояд и направи няколко кръга над тълпата преди да изчезне към скалите. Много скоро всичко щеше да свърши. Преди всички идваха тук, коленичеха, или просто смирено стояха в основата му, а сега тълпата щеше да подкопае основата му, да разхвърля каменното му тяло по склона надолу, и да си отиде.  Заедно с вярата.

....изтръгване е този бухал
дето все не буха
само нощите издуха от очите

БУРКАН С МУХИ

        

  

      Не плача. Изминали са няколко минути откакто майка ми се обади и съобщи за смъртта на леля ми, а аз още продължавам да стискам трепачката за мухи в очакване да кацнат, за да ги убия. От край времe дядо ми дава за всяка убита муха по една стотинка – така или иначе го правя за да убивам времето, защо да не изкарам и пари за един сладолед? Баба ми нещо се суети, чувам я да говори с дядо, докато глади ризата му за погребението – не изглеждат тъжни, само малко по-кротки от обикновено. Същата нощ докато заспивам все още не знам дали ме е страх или не. Не сънувам.

            По прашния път към гарата се разминаваме с дузина крави които отиват на паша, не искам да срещна погледа на бика, защото знам че това ще го разяри. Когато отминаваме достатъчно се обръщам назад и под изгарящата мараня на слънцето стадото по-скоро ми прилича на огромно лайно полазено от рояк мухи. За миг ми се приисква да споделя с някой, но нещо ми подсказва да замълча, петък е, и съм само на тринайсет.

            Има моменти в които се опитвам да си представя леля ми мъртва, без да знам какво да очаквам. Почти стигнахме – кооперацията е от онези старите, на три-четири етажа с голям заден двор, където тълпата вече изпълва сенките под дърветата. Колкото повече приближаваме, толкова повече ме е страх – виждам познатите лица на възрастните от квартала, някои плачат смутени пред погледите на децата, други като баща ми пушат. Изкачваме се по стълбите и с приближаването на вратата дочувам писъци и рев, от които стомахът ми се свива още преди да съм влязъл. Може би точно в този момент се разплаквам. После идва усещането да си положен сред купища цветя и свещи, когато докосвам челото и – плътта е толкова студена и отблъскваща че сега вече плача неудържимо, затова ме извеждат навън, където смъртта витае само във въздуха.    

            Погребението е по обяд а това означава че ще изминат още няколко часа преди автобусът с опечалените да тръгне към гробището. Дотогава съзнанието ми ще изхвърли на брега, като изгубени детски играчки, спомени за шепи пълни със слънчоглед по пътя към вкъщи: слънчогледа е във фунийка от стар вестник, има и захаросани ябълки – купуваме ги от "леляка" – не помня кой измисли този прякор, но ако не бяха двадесетте стотинки които леля Капка прибираше за всяко едно захарно петле или ябълка, сигурно отдавна да ни беше изказала на родителите ни. На сутринта под прозореца на баба Полизана шлюпките са толкова много и тя не спира да мърмори как щяла да ни даде метлата да изметем цялата улица, докато ние се заливаме от смях, в крайна сметка ни се разминава, защото обещаваме следващия път да ги събираме във фунийка. Може би съм затворил очи и картините от детството са нахлули необезпокоявани, като боси хлапета на реката миг преди да скочат в бистрите води; станало е обяд, току-що някой каза че всеки момент ще изнесат ковчега.

            В онзи ден имаше много мухи. Мухите лазеха навсякъде, някои от възрастните се опитваха да ги прогонят други посягаха да ги убият и току, някоя от тях падаше в ковчега измежду цветята; и защото бях малък и смъртта ме спохождаше нощем когато се опитвах да заспя баба ми даваше прясно мляко и ми разказваше  как по зелените поля където зайците притичват подплашени от вятъра сенките на смъртта избледняват и стават розови като коремчетата на малките прасенца в задния двор на къщата.

             Пръстта е суха и корава като гръбчетата на бръмбарите които ловим на село. Но не толкова черна като сълзите на баба. Тя плаче до гроба и проклина съдбата си. Става и лошо и затова я издърпват настрани, докато гробарите завиват тялото и поставят капака. Мисля си всичко свърши и посягам да уловя една нахална муха която се опитва да полази по челото ми, и в този момент сълзите отново потичат по бузите ми, надявам се да не изглеждам много уплашен, докато си представям няколко заблудени мухи заклещени в ковчега.

            Денят почти преваля. Зад изгорелите поля слънцето гали с последните си лъчи закъснелите работнички, а във въздуха все още се носи мирисът на окосена трева и конски изпражнения. Когато се прибираме на село в антрето забравено до прозореца от вчера виждам бурканчето с мухи, пълно до половината – вероятно ще има за повече от един сладолед. Без да видят баба и дядо го отнасям до порутената ограда в южния край на двора, където расте старата круша полегнала на една страна – когато узреят плодовете и е много лесно да се покачиш и без стълба, изсипвам ги върху пръстта и хвърлям няколко шепи отгоре – за бог да прости.

И СЛЪНЦЕТО НЕ ИЗГРЯ

     Сряда е и тази сутрин слънцето не изгря. Стори ми се че понечи да се покаже оттатък морето, където свършваше нощта, но после отново потъна в дълбоките води. Можех да си го представя, защото го бях виждал стотици пъти от прозореца на моята стая – понякога наметнало пурпурния си халат плахо надничаше, а друг път изсветляло по ъглите бавно потегляше на запад. Толкова пъти до днес. Вместо него в светлината на все още трудно пробиващото си път утро различих очертанията на нещо, донесено от вълните кой знае откъде, което отчаяно приличаше на мъртвец - приведен над тялото му различих привързано за крака му въже, което свършваше в проядения от морските твари край, за който приживе най-вероятно самия той бе завързал камък или нещо достатъчно тежко, за да отнесе тялото му на дъното. И от това което видях тогава знам, че беше успял.

      Не извиках, нито се уплаших. Това което ми се стори че остана незабелязано дори от мен, бе начина по който бавно избутах удавника обратно там откъдето бе дошъл, нагазвайки почти до кръста в студената вода. Това се повтори и на другия ден, и на по-следващия, и още много дни след онова свъсено утро, в което слънцето не изгря: общо взето сутрин ставах по едно и също време, знаейки че прибоя ще изхвърли мъртвеца отново на брега, и че аз ще трябва пак да го върна в мътните води, и го правех с такава убеденост, че дори когато тялото започна да се разпада продължих да го правя, използвайки въжето, което устояваше на морето по-добре отколкото тленните останки - последните дни това в което се превърна тялото ми причиняваше ужасно главоболие в по-късните часове на деня, когато допивах чая си.

      Имаше нещо в слънцето което не изгря онзи ден, нещо в пурпурното наметало с което беше загърнато, в очакването на изгрева потънал в косите сенки на единственото дърво привело стъблото си към водите, което ме накара да го направя. Бях убеден в това дори когато отделни кости с остатъци от плът по тях изплуваха на плажа и аз не смогвах да ги събирам, и да ги връщам в преизподнята на морето, знаех че това е моето изпитание, моята голгота, кръстния венец на главата ми, с който щях да посрещна отново слънцето, в деня в който нямаше да има съмнение че Той е потънал необратимо.

      Странната ми убеденост че съм постъпил правилно онзи ден, и че това ще върне слънцето, ме накара да се замисля над това как ще изглежда всичко това в очите на другите. Но това ще съдържаше условието някой да ме е видял, което ако беше така – днес, месец след онази сряда от средата на септември не бих се разхождал спокойно по брега: навън се кани да завали, но въздухът е все още топъл, малко непривично за края на октомври но по тези места лятото винаги си тръгва късно. Опитвам да не мисля за случилото се, но то се завръща с прибоя, и когато съм напълно подгизнал и поуспокоен се прибирам – по пътя ще събера малко дърва за огъня, защото нощта се очертава студена, излезе и вятър, а тук това със сигурност означава че облаците ще се появят съвсем скоро; после дълго стоя приведен до печката, светлината която идва от нея се отразява в прозореца и не виждам какво се случва навън, но знам че ей сега ще загърми и ще имам време да допиша историята.

      Останалото върша почти като на сън – събличам дрехите си и нагазвам във водата стараейки се да не поглеждам към лицето на удавника, въпреки че успях да го зърна за миг. Просто забутвам въпросите до онова прохладно място в съзнанието, където мръсно-зелените ми мисли играят шах загърнати с непромокаеми плащове, наблюдавам ги отдалече – съвсем леко помръдват приведените си гърбове и в сумрака ми приличат на гергьовски агнета в торба; изглежда са минали доста дни преди въжето да поддаде и тялото да се озове там където го намерих, защото кожата е подпухнала и неприятна на допир. Водата е по-студена отколкото очаквах, но това само ми помага да се отърва по-бързо от тялото. Когато приключвам се оглеждам на всички страни, нищо не се е променило, сам съм.

      Не помня кога за последно говорих с човек, но не съм отшелник: построих си тази къщичка с парите от пенсията, защото обичам да съм далеч от хората. Веднъж прочетох, че живеещите сами по-трудно се справяли със старостта, а при мен е обратното – морето и онова слънце с пурпурното наметало, от дните преди да изчезне с останките на този нещастник, са всичко за мен. В протяжните сутрини когато небосвода започва да изсветлява и очакването е по-силно забелязвам че вече никой не идва тук, не че преди имаше много хора, но сега просто всичко наоколо сякаш умря – стотици риби изплуваха по корем и обсипаха брега, а водата сякаш стана по-студена и мътна, като че казана на Св. Петър с всичката помия на милиони грехове е изсипана тук. Мирише. Докато се разхождам придържам една стара кърпа към лицето си. Бързам. Да се прибера и да се опитам да попреча на тази миризма да влезе и зад прозорците. Уплътнявам ги с тиксо, което намерих в едно чекмедже, захвърлено неотдавна там. Ще се опитам да поспя, защото всичко друго ми се струва непосилно.

      Вероятно това съм аз – или се рея ниско над водата където пръските от вълните гъделичкат кожата ми, или сънувам че го правя, но усещането е като истинско, все едно се опитвам да се гмурна надълбоко и когато почти докосвам повърхността на водата нещо ме спира, само за момент съм отгоре, но краката ми все повече натежават... ококорено слънце, морската вода пари по повърхността като тиган, няма бряг и по напуканите му устни капките вода изгарят като на клада... вече дори не се опитва да крещи към слънцето..., само болка от опитите да запази самообладание докато парещото слънце отслабне... вече е сигурен че ще умре, още миг и устата му ще се препълни и носоглътката му ще захрипа конвулсивно. По-надълбоко звуците утихват като преди изгрев.

      И тази сутрин слънцето не изгря. Вместо това едри капки дъжд, като камбанки проглушиха стаята с песента си. Подплашени гларуси разбиха единствения прозорец който ме делеше от морето и то нахлу при мен с всичките си гадинки и се настани върху леглото ми, повдигна масата и от стола на който вечер присядах за да се нахраня видях помията която се изля, по-точно погълна стаята като огромен кит, в който изчезва изгубена рибарска лодка. Просто едно движение преди всичко да потъне в тъмнина, изпразнено от подплашените сенки на смъртници, и непознато като вдовицата на брат ти, като смърт без цветя, некролози от пурпурно наметало, и слънце което не изгрява никога.

СЛЪНЦЕТО В МЕН

Ограбиха всички! Така си мислеше докато навиваше ръкавите на ризата си готов да се озъби на всеки застанал на пътя му. Взеха всичко от всички нас. Дори и от онези от които нямаше какво да се вземе, защото не притежаваха повече от един комплект прибори за хранене; после ни казаха че сме свободни. Свободни да се шляем по улиците – гладни и обезверени. Неколцина умряха още първите няколко дни от глад, или от мъка по дома и всичко което притежаваха преди: изконното равенство между човешките същества беше постигнато за една нощ, нощ в която силните и слабите посрещнаха утрото еднакво боси – само цветът на кожата им издаваше отрудения от този който до вчера гордо надничаше изпод скъпата си кола. Имаше такива които претендираха че са еди-кои си, че са работили еди-къде си, но никой не вярваше на никой, защото доказателствата за това бяха унищожени, всичко бе превърнато в една безлична маса бродеща по улиците. Никой не работеше, както и никой не разполагаше с пари, единствения шанс да притежаваш бе да ограбиш това което беше останало, а то бе пренебрежимо малко дори за тези които не бяха имали почти нищо и в предишния си живот. Ако надникнеш зад стените на старото гробище, където дори мъртвите вече си нямаха нищо ще видиш че някой бе отнел надгробните им плочи – и сега обезумели, като животни в клетка, хора тъпчеха неизвестни гробове търсейки утеха, заравяйки главите си в пръстта като обезумели след нещо смъртно и непростимо.

     Докато крачеше съвсем сам Белгун се озърташе за място където да поспре. Всъщност търсеше друго. Дори можеше да се каже че не той а другостта го привличаше по-силно от всичко. Спря за да се облекчи. Почувства в ноздрите си изпаренията от собствената си урина и потръпна при мисълта че може да му се наложи в най-скоро време да пие от нея, предвид факта че водата беше умишлено замърсена и съвсем негодна за пиене. Докато мислеше за последните си дни прекарани в търсене на храна и вода последните капки урина избиха през панталоните му. Не му пукаше особено много, защото така или иначе имаше само тях, а бельото си не бе сменял повече от две седмици, което си беше своеобразен рекорд за него – единствено в казармата беше носил бельото си повече но тогава обстоятелствата бяха други. А сега! Обстоятелствата сега са други! – чу собствения си глас като ехо.

Напоследък умишлено избягваше контакт с други оцелели, сред огромния експеримент в който се намираха, беше сам повече от всякога – озъбен срещу вятъра и с поглед отхвърлящ всякакви въпроси относно самоличността му. Просто Белгун. Като разкъсаните черва на всички които срещна в понеделник, като миризмата на загнило по втечнените им очни отверстия под парещото слънце във вторник; кръв по пръстите и лицето му, облизва се и продължава, когато е вече късно за покаяние в сряда, в четвъртък и петък страх. Днес е събота и за да се нахрани ще трябва да... не иска да си го помисли, защото Белгун не е...всъщност той..., да си спомня за себе си от преди е толкова непоносимо, колкото непоносимо е да среща всеки ден все нови и нови мъртъвци по пътя към своя дом под окапалата шума на едно самотно издигащо се дърво в края на града. Толкова далеч от себе си и от всичко което го заобикаля, разбира че има нещо в сивото оперение на птиците които кръжат наоколо, нещо в начина по който прелитат над погромния неделен следобед, окъпан в заревото на мъртвешка тишина настъпила с писъка на уплашени птици. Намръщени облаци, все едно откога посинели от чакане се блъскат на тумби, затулват и без това почернялото небе. По-надолу широки поля покрити със сняг и едно самотно цвете, до което той спира. Докато го откъсва небето повръща сняг, навежда се да направи заслон с тялото си, да запази за себе си това парченце живот. Мислите му като чужди стъпки върху снега препускат глухо в розовите отблясъци на гаснещото небе, свечерява се, когато дочува в тишината шепот от притаен разговор, някъде зад близките дървета. Оглежда се, но освен него, докъдето му стига поглед – дори на запад където и последните светлини вече изчезват – границата между земя и небе се е свила до безкрайност от която те побиват тръпки. Усеща самотата дори през дрехите. И тези цветове – от пурпурно синьо до мокро лилаво, а на места по стволовете на дърветата охра; кръв и разкъсана животинска плът зад дърветата, точно там откъдето се чуваше неясен шепот – съвсем топла, докато се оглежда за място където да поспре и да потърси начин да запали огън, да се постопли, вижда парата от кръвта как потъва в сянката на дърветата и нечии подгонени стъпки в мрака. Тъмно е и страхът може почти да се докосне с ръка, също както цветето.

    Белгун страда затова че в пристъпите на отчаяние, които го застигат върши неща за които после съжалява. Само да можеше да заспи под сянката на онова дърво, необезпокояван от освирепели животни, и хора безсилни пред срама от нечовешките си постъпки. Защото да ядеш... не може така, това не е причастие, всичко е осквернено и пропито от кръв по иконите, остатъци от човешки... човешки съдби – като нацъфтели макови поля, притиснати от преяли облачни хоризонти и онази противна миризма на застояло, която те кара да повръщаш по няколко пъти на ден; вчера Белгун видя собствените си очи да се затварят, помисли си ще умре, прободен от нечия непозната ръка, но далечния вой на кучета зад долината, там където все още живееха неколцина оцелели, го извади от унеса, трябваше да е нащрек, защото с настъпването на нощта идваха сенките на умрелите, всички онези невинни души бродещи по скъсаните поля от покрайнините на града. Идваха с мрака, превръщаха всичко в мрак и изчезваха отново там откъдето бяха дошли.

    "Няма да има промяна!" – така звучи онази песен на Воев "летен леден ден", също като тази неотминаваща болка в стомаха, от няколко дни спря да яде: последно сдъвка няколко непознати му треви, имаха вкуса на пръстта, вкуса на потъпкани гробове, на свършване, на... цветовете на мъртво лято, само охра от окапалата шума. Поне да имаше вода, защото с кората на полуизсъхналата върба от двора на детството му само накваси устни. По-добре да умра. Само някак по-бързо, раз! – и хоп, дядо Петър с мандалото, не, това е само прах в очите, не вижда по-далеч от кървавото море на маковите поля, в което Белгун не веднъж e потъвал, но вече не иска това, иска смърт лека като полъха на вятъра и дъхава като представата му за отвъдното.

И докато тишината на отминаваща вечер се преплита с къркоренето на червата му в една напевност унасяща ритъма на сърцето му сам пресича улицата, носи дрехите които вчера носеше един негов брат по съдба, и тъгата толкова много му прилича. Пасва му като шапка, като болен зъб боли... – ето че се понася над глухите клони на дървото от края на града, прелита над маковите поля, които отгоре още повече приличат на кърваво море; гладуването го е направило лек и безтегловен, докосва крилете на птиците, докато те се скупчват около тялото му, кълват очите му и дърпат месата му... – и се събужда в прегръдката на нощта, врата му се схванал от студената земя, наоколо е тихо и почти може да различи далечните разговори – някои от оцелелите живеят на групи, защото така е по-лесно да се прехранват, виждал е как нападат самотници като него, разкъсват дрехите им, насилват телата им а после ги... само да можеше да не мисли за това, "в ледове потъва слънцето в мен", отново и отново, докато се претъркулят небесните тела и угаснат всички луни които вещаят страх.

След дните които прекара без никаква храна му се струва че все по-лесно се издига нагоре, а е просто скрит под накапалата шума – едно потръпващо тяло на грешник, което погледнато отгоре все повече изгубва човешкото в себе си и добива формата на гроб.

Има ли свършване? Или всичко е ограбено, захвърлено на бунището, и препикано?

Белгун, за последно видя тънката струйка която постепенно попиваше в шумата, достигна кожата му, потъна в порите му и изстина при допира със сърцето му в гаснещите светлини над умиращия град.

КОНТРАСТИ

Намръщени облаци, все едно откога посинели от чакане се блъскат на тумби, затулват и без това почернялото небе. По-надолу широки поля покрити със сняг и едно самотно цвете, до което той спира. Докато го откъсва небето повръща сняг, навежда се да направи заслон с тялото си, да запази за себе си това парченце живот. Мислите му като чужди стъпки върху снега препускат глухо в розовите отблясъци на гаснещото небе, около пет часа е, когато дочува в тишината шепот от притаен разговор, някъде зад близките дървета. Оглежда се, но освен него, докъдето му стига поглед – дори на запад където и последните светлини вече изчезват – границата между земя и небе се е свила до безкрайност от която те побиват тръпки. Усеща самотата дори през дрехите. И тези цветове – от пурпурно синьо до мокро лилаво, а на места по стволовете на дърветата охра; кръв и разкъсана животинска плът зад дърветата, точно там откъдето се чуваше неясен шепот – съвсем топла, докато се оглежда за място където да поспре и да потърси начин да запали огън, да се постопли,  вижда парата от кръвта как потъва в сянката на дърветата  и нечии подгонени стъпки в мрака. Тъмно е и страхът  може почти да се докосне с ръка, също както цветето.

Ококорено слънце, морската вода пари по повърхността като тиган, няма бряг и по напуканите му устни последните капки вода изгарят като на клада. Отдавна не е виждал нещо по-различно от вода, солена вода, и пяна която ако имаше черпак би изгребал и изхвърлил, никому ненужна – вчера докато се взираше в нея реши да я опита, но вкусът и го накара да съжалява за дълго. Вече дори не се опитва да крещи към слънцето и болката която му причиняват мехурите по кожата, само му помагат да запази самообладание докато парещото слънце отслабне – единствено парче месо в тенджерата с пресолена супа

Самотникът сам пресича улицата, носи дрехите които вчера носеше един негов  брат по съдба, и тъгата толкова много му прилича. Пасва му като шапка, като болен зъб боли.   

ГОСПОДИНЪТ С ЛИЛАВИЯ КОСТЮМ

Той имаше високо чело и лилав костюм, но това нямаше значение сега. Имаше достатъчно време да обясни това за което беше дошъл, и нямаше никакво време да премисля положението си.

Когато влезе очилата му се изпотиха и той трудно можеше да различи предметите в стаята, не позна и директора, който стоеше леко вляво от входната врата. Когато нервно свали очилата си и започна да ги бърше, заговори почти негласно, сякаш на себе си, като оставяше малко по-големи паузи между думите, така че директорът остана с впечатлението че влезлият току-що господин говори неразбираемо или не така добре, дори за секунди не слушаше какво говори а просто го наблюдаваше.

Мигът на вцепенение настъпи веднага след като успя да види разположението в стаята на директора – самият той беше застанал встрани от бюрото и както изглежда първите няколко минути беше говорил не към него, а към някаква закачалка поставена до вратата. Почувства се неловко, но продължи. След като се прокашля нервно гласът му прозвуча малко по-уверено и сега директорът можеше ясно да разбера думите му. Първоначално, поведението на човека влязъл при него, му се стори малко непривично, но когато господинът с лилавия костюм набра скорост и заговори все по-убедително и почти увлекателно, го отдаде на притеснението му. Само за да успокои себе си че разполага с достатъчно време за да изслуша монолога му, погледна към часовника поставен на стената до прозореца – беше убеден че е почти обяд, но се оказа че има на разположение повече от час и половина до почивката му – надяваше се да го прекъсне много скоро, но все още не знаеше че това няма да се случи в близките часове.

Така започна срещата им, и вероятно щеше да свърши когато небето навън добиеше размерите на море, а морето се препълнеше от пясък и прелееше през прозорците на стаята.

После минутите запрепускаха. При първия опит да го прекъсне, директорът установи че гласът му модулира около едно дрезгаво хриптене, което не само че не достигаше до господина с лилавия костюм, но и му причиняваше пареща болка в гърлото. Сякаш невидима ръка го стискаше за врата но не толкова силно та да не може да си поеме въздух. Може би малко вода щеше да му помогне да потуши паренето в гърлото, но когато опита да се протегне към чашата с вода установи че е невъзможно да се помръдне. Вероятно за неловкото му положение беше виновен именно току-що влезлия господин, но как, сам не разбираше. Когато отново погледна към него една изгубена птица кацна на перваза от външната страна на прозореца и шумно запляска по стъклото все едно се опитваше да влезе. За миг господинът спря да говори, после бавно доближи прозореца и с нежен жест като че ли погали птицата през запотеното стъкло. После направи две крачки назад леко променяйки предишното си положение – сега стоеше на не повече от метър, метър и половина, вперил поглед в директора. Заговори. И думите му този път не звучаха накъсани. Нежното им барабанене почти успиваше въздуха и ако някой в този момент влезеше щеше да си помисли, че вероятно не е проветрявано от дълго, или че вътре е влязла самата тишина.

В този момент часовникът удари дванайсет и директорът с недоумение установи че е изминал цял час откакто беше влязъл господина, и през този период от време той беше стоял неподвижен, прикован за стола си от някаква необяснима сила, която явно методично се настаняваше в стаята му. Забеляза че откъм прозореца вече го наблюдаваха няколко чифта очи – накацали по перваза десетки птици стояха почти безшумно, неясно откога. Господинът се огледа. По челото му бяха избили едва забележими капчици пот, но едва ли можеше да се каже че са от притеснение.

Не можеше да се каже точно колко време измина, когато навън трамваят издрънча по посока на вятъра, и подбутван от него полека закриви към центъра. Заедно с усилващите се улични шумове и ударът на часовника, който ознаменува пет часа. Директорът се прозя. От дългото стоене в една и съща поза го болеше гърба, очите му се затваряха, но знаеше че същата тази сила която караше птиците да идват на перваза и да остават там контролира и него. Струваше му се че започва да разбира ситуацията в която се намираше, но само част от него наистина осъзнаваше окаяното си положение. Все още.

Господинът с лилавия костюм говори дълго и когато спря и се огледа наоколо, стаята беше започнала да променя очертанията си. Сивкави сенки пропълзяваха по ъглите с размерите на подгонени плъхове, и страх.

Още една крачка и ще прокара ръка по хладната повърхност на бюрото, ще обърне ръката си с дланта нагоре и ще покаже праха по пръстите си. Това ще уплаши директора, една сълза издайнически ще прокара бразда по лицето му, оставяйки пареща диря по грозното му лице и ще падне точно в средата на бюрото потопена в настъпващата празнота. Погледнато през очите на директора това означаваше че нещо е започнало отпреди и ще свърши, когато птиците отлетят и господинът освободи стаята. Като че ли запокитваше времето и пространството като ненужни вещи, обръщаше мислите и ги правеше някак меки и податливи, и директорът все по-ясно осъзнаваше вината си.

Очите му премигнаха още няколко пъти и умряха. По стените се заразхождаха пипалата на хиляди малки паячета, които усърдно оплитаха мрежите си навсякъде, стана по-тъмно и след тъмното в светлината на утрото се отразиха настъпилите промени в стаята. Вече нямаше нужда нито господинът с лилавия костюм да говори, нито директорът да слуша прикован към стола си. Спокоен, господинът бавно излезе през отворения прозорец.