ГОРА

бяха бели и гладки като дланите на момиче преди среща и влажни когато ги докоснах.  очите и – се разплискаха като буйни потоци. после е трескаво и забързано усилие в което се крие човешка слабост и несподелена близост, почти тежест, сам не мога да спра писъка на стотици прогонени крила отнасящи надалеч спокойния иначе следобед. докато вървим само шепотът на вплетените един в друг клони усилва ударите на сърцето ми. не се преструвам нито имам нужда да го правя просто започнах да и разказвам една история в която тя припозна себе си. а дали не я завличах в мрачните дебри на собствените си несподелени тайни? – като емпатия с цвят на дърво и корени вплетени в жива пръст или широко отворен прозорец и гледка от която ти спира дъха.

спрях за да и дам възможност да се усмихне. не го направи не избърса сълзите си и не промени изражението на лицето си само попита дали съм сигурен че това е нейната история. не мога да лъжа  затова и отговорих че нейната история прилича на вековно дърво под което стои дървосекач който се кани да прекъсне в един миг състоянието на покой преди залез в короната му. като изригване на цветове от прах и светлина в окото на бурята. после нищо. ако някога сте наблюдавали падащо дърво със сигурност сте усетили празнотата която ви поглъща само миг след сгромолясването.  под клепачите и трайно се настаниха десетки тъжни детски очи провесили малките си крачета.

докато разказвам не виждам очите и. зад параван от емоции се крие присвитото и тяло, на пресекулки диша когато и предлагам да започнем отначало ме гледа като подивяло животинче на което се опитват да отнемат храната,  изправя се и от неволния жест с който отмята косата си се разплискват цветни прашинки по иначе гладката до болка близост настанила се трайно помежду ни.

не знам докога ще се задържа на повърхността на съзнанието и, затова с бързи и отработени движения загребвам с греблата, криволича по течението и намирам брод през мътните потоци преди да се озова на едно огрявано от директна светлина място в което думите потъват като златна рибка изпълнила последното ми желание. преди това и разказвам за поривите на едно момче, за пламъка който разпалва огньове в ръцете му, за миговете в които е сам и самотата му е почти безтегловна, прозира и другите му се подиграват – затова не говори,  не иска повече от това което получава и така по-добре разбира. наоколо водовъртежа засмуква всичко.  

миналото е странна метафора. прилича на белег от рана или по-скоро на снимки на деца. в плоскостта на която се намира всичко е застинало и не се променя, само избледнява леко и придобива по-загадъчен и леко преиначен оттенък. изгубва точно онези сенки които правят образа отчетлив и разбираем и става на допир бездушна и куха като лейка захвърлена в килера. не искам и с нас да стане така – да се превърнем в метафора. вглеждайки се в нея хващам ръцете и в своите.

пита ме там ли съм когато мълча а зад над нас небето докосва последните коси лъчи. не отговарям, където и да се намирам знам че съм по-близо до нея с всяко вдишване на дробовете си се отварям като книга и тя може да влезе между страниците – просто форма или дух, сякаш хиляди орди превземат портите на крепостта за да нахлуят с танца на победата.

всичко и казах.

            Когато спираме до едно дърво огряно от сутрешното слънце сваля ветровката си и през тениската прозират зърната на малките и гърди, не знаех че не носи сутиен. наблюдавам я  - затворила е очи и се наслаждава на нежната топлина, която струи през клоните на дърветата. Кожата на лицето и е толкова бяла на фона на гарвановите и коси,

-       Красива си. – не знам защо го казвам, но тя ме е чула, защото клепачите и трепват последвани от леко присвиване на ъгълчетата на устните и. Слънцето я заслепява и тя само измърморва едно "Щастливец". Отначало се чудя дали съм чул правилно и докато размишлявам какво точно иска да каже с това "Щастливец" тя продължава, сякаш прочела мислите ми:

-       Щастливец,  защото познаваш себе си по-добре от мен. – с пръстите на краката си се опитва да събуе маратонките си – познаваш по-добре и мен самата.

            Не съм сигурен дали не ме изпитва като говори така сякаш това което и разказах не се е случило.

-       Опитвам се, но едва ли бих могъл да те познавам по-добре, когато те срещнах едва днес – преди няколко часа, въпреки че имам усещането че тази гора е наша, че мислите и действията ни си са родени тук, и вероятно, когато я напуснем всичко което в момента е необяснимо просто ще изчезне. – гърдите и леко се повдигат когато си поема дъх и зърната и щръкват още повече.

-       Нима смяташ че сме тук само за да се опознаем и след това просто ще се разделим, като непознати, които са се запознали във влака?

-       Не знам, както не знам и дали това което ти наприказвах не е било сън. Дали онова дърво не е това под което сме сега? – размишлявам на глас докато тя се завърта на една страна и вече е съвсем близо до мен, само да протегна пръстите си и ще я докосна. – Нима когато те срещнах съм знаел какво ще ти разкажа, нима имам право да изтръгвам цветята от твоята градина за да ги отнеса у дома? Кой съм аз? Дървосекач! Или лунатик с явни наклонности към бръщолевене на измислени истории?

-       Ти си точно такъв – разказвач, но го правиш добре, независимо дали си измисляш или не, искам да продължаваш да го правиш, защото усещам че пламъка който разпалва ръцете ти ме стопля, ето виж, потя се когато говоря за това, разтварям се пред теб като пролетно цвете, надничащо изпод скованите сенки на гората. Може би наистина съм вековно дърво под което стои дървосекач и се кани да ме отсече: та нима всички ние не умираме по няколко пъти, иска ми се да вярвам че това се е случило преди да те срещна покосена, и че съм се родила отново в момента в който затворих очи и започнах да те слушам, ти ме докосна, нали? – наистина го направих с пръсти почти изтръпнали от желание и с устни впити в нейните.

-       Да, защото усетих че си се отърсила от цветния прах в очите ти и заедно можем да го направим, да излезем от тази гора, нашата гора,  – косите и плуват в море от зелени треви, докато вечерните сенки се крият под листата на дърветата стискам здраво ръката и и знам че това е метафората на миналото което не сме имали.