Щастливец

Веднъж докторът който го прегледа установи една от онези срамни болести, за които никой не говори, смяташе я за красива  или поне за привлекателна, на няколко пъти дори вечеряха заедно в ресторант – тогава забеляза погледите на мъжете от съседните маси, представи се че я обладава насред всичко и пред всички, предлагаше им да я докосват, докато свършваше дузина мъже я притежаваха безизразно; оттогава бе сам.

Понякога искаше повече.

Плащаше и получаваше.

Подбираше момичетата според нюанса на синьото в очите им – от метежно лилаво, през земно кафяво изкристализирало в обозримия спектър до бяло. Без причина.

Посрещаше ги гол.

После си тръгваха.

В спомените му се боричкаха две представи за жена – едната почти дете, а другата надхвърляше представите му за извратена. Първата опозна за кратко, но соковете и още горчаха в устата му, а последната нямаше нищо против да остане завинаги незадоволена до него.

Смяташе себе си за щастлив, защото това което бе имал му се струваше достатъчно за да продължи да живее сам.

НА СВЕТЛО

Това е хълм. 
по-точно хълмът съм аз. представям си че ще го покоря а всъщност трябва да се изправям вътре в себе си. докато вървя похапвам малки сипкави плодове не ги познавам но вкусът им е някак блудкав – все едно получавам ерекция на светло пред роднините. и това не е чудно предвид обърканата ми идея за този хълм. по-важното е че не понасям миризмата на загнило по мократа трева допреди малко валя.

Това е хълм.

Пренощували в един кух дънер насред нищото

Все едно я познавал от преди. Докато спокойните води на Велека отнасяли всичко по пътя си неусетно му се присънила тя. Било мрачно, чак птиците не искали да излязат от сухите си вертепи – ръмяло леко и почти неусетно коритото се препълнило от  придошлите води. Не ставало за разходка, но той вървял покрай брега на реката, когато видял лодката и безпомощното и тяло изкривено неестествено над единия и кил. Викал, крещял към нея, докато в гърлото му запарило, а по врата му преминала вледеняваща болка – едва по-късно разбрал че един клон бил разкъсал ризата на гърба му. Докато сушели подгизналите си дрехи поприказвали и неусетно ръцете им се докоснали, а малко след това я опознал – преди да навърши шестнайсет вече бил докосвал зърната и; бил искрен и тя разбрала това.  Когато свалила дрехите си в онази нощ и се опитала да му обясни неудобството си, той нежно се сгушил до нея и останали така за дълго. 

Не е лесно да се опише появяването и. Както и всичко последвало след това. Докато нагазвал в студените води изминали няколко минути в които бурята ескалирала, вече не се виждало нищо – дънери, бучаща вода и пръски в очите му пречили да навлезе по надълбоко. Дълго чакал да се проясни – когато водната завеса се вдигнала спокойното и лице издавало неувереност – на места прояснявало, а тъмните петна по небето добили синкави оттенъци – сега вече валяло спокойно. Лодката почти се била препълнила с вода, когато той я издърпал във водата и сигурно заплувал към брега. Преди да изгрее слънцето и птиците да закръжат отново лодката потънала напълно. Вече не спял, нито бил буден, само присъствието и до него му се струвало открай време.

Пренощували в един кух дънер насред нищото, само двамата.

СИНИ ПЕПЕРУДИ

Беше отдавна когато срещна един господин с джапанки посред ширналото се слънце не правеше впечатление той а по-скоро вратовръзката му на сини пеперуди заедно с широкополата шапка идваше лятото тогава си каза това е поличба заваляха пясъци и морето се препълни а водата не стигаше за да поеме нарастващата пустиня насред нищото.Докато господинът спокойно се разхождаше морето изстена няколко пъти под напора на настъпващата пустош и умря. Безброй умиращи твари на дъното му видяха как той свали шапката си извади нещо от там отключи вратата която можеше да спаси само неколцина постоя още миг преди да прекрачи отвъд; усети лекият повей на вятър забърза крачка провикна срещу му но маранята размазваше образите до неузнаваемост прилоша и. Нямаше да успее в едно от последните движения на света около нея имаше толкова символика помисли си че щом вратата се затваря значи всичко ще свърши скоро; господинът свали вратовръзката си и я закачи на дръжката на вратата като предсмъртно писмо на самоубиец. Когато стигна там вратата зееше широко отворена а от другата страна пустинята още по-жестоко поглъщаше всичко наоколо постоя така колкото да прецени възможностите си взе вратовръзката беше още потна от допира с тялото му затова я нахлузи бързо завърза другия и край през касата и увисна под тежестта си.

Високото чело на един минувач

и разплакано хайку на изпроводяк.

Ако тогава можех да ти кажа, щеше да е друго. В онзи момент, сякаш се озовах на върха на гигантска пирамида, от чийто връх не виждах нищо. Отварях уста да започна; поемах въздух и усещах как в дробовете ми драскат десетки миниатюрни крачета – все едно стоножки бяха заседнали в гърлото ми, преглъщах и опитвах отново. Примесени със слюнка песъчинки полепваха по езика ми – гъста и безвкусна каша, която изпълваше устата ми. Не ти казах и докато облаци прах закриваха следобедното слънце. Съвсем леко привела глава да защитиш лицето си от бръснещия вятър, притиснала ръце до гърдите си, в опит да защитиш крехкото си тяло от настъпващата буря, разбра че има нещо неизказано, нещо което оставя отвъд думите място за една празнота, която тогава не познавах.

Заспивах с мисълта че времето ще заобли едрите камъни заседнали по плиткото съзнание на сънищата: сънувах буен поток който ме отнася към теб, но изведнъж водата изтичаше с непозната ми ловкост между двата бряга. Щях да ти кажа, но се будех в мокрите си чаршафи – като корабокрушенец изхвърлен от прилива.

Това са белези от нахапано време, оглозгано до бяло в спомените ми, което изгубих отдавна. Захвърлена срещу отлива възможност да бъда друг. Преди време обичах с костите си и това съвсем не е алегория на страстните похождения на разгоненото псе, което бях. Истината е че спях до теб като куче, душех те като куче, и почти като куче обладавах самотата ти. С всеки ден разбирах все по-малко от болката която ти причинявах, но това ме пазеше от неминуемото оглозгване на остатъците от едно милосърдие далеч по-непознато от самата теб. Когато ти подавах ръка знаех че тя отдавна е изстинала, но вършех това със сигурността на акробат балансиращ върху тънко въже. Немеех пред голото ти тяло, а после изпомпвах и последните капки кръв  от сърцето си в друго легло. Плачех и мастурбирах. Потях се и изстивах при мисълта че не съм там – на простора,  до белите ти пликчета – обесил огромната си ерекция, като знак, че съм преминал от другата страна на твоите картини, безсрамно гол пред отрязъка от нахапано време.

за тази вечер пълният хороскоп е висящ и предвижда ласови безредици

разговаряхме за топлината която често ни липсва и неусетно бяхме станали по-близки, вероятно и по-добри за тази възраст  - погледнати отгоре, както сме долепили носовете си в леглото. светлината вече прелива от стените, пропада, после рязко се въздига до леглото на малката ни дъщеря и преди да отворя прозореца изпитвам желания да я оставя в бездната на детските и кошмари – малко е налудничаво, но тази близост скоро ще изтече безусловно. докато спи все още е дете, но когато отвори очи виждам че е пораснала.

Един ден намериха разхвърлян багажа му на улица

Кра- Крa...

Един от всички зяпачи имаше нещо против

да остане така китайският лилав костюм,

полегнал гърбом на земята

китайските му вази отразиха слънцето по начин,

който стресна минувачите

 

Ако не ти остава време за шах – питай дядо ти защо.

Ако старите ризи ти се струват малко умалели – погледни баща си.

Ако от майка си познаваш любовта – не си обичал!

ЕМАНАЦИЯ НА ЗАБРАВЯНЕТО

Забравя. Много дълго забравя. И в дългите нощи докато забравя открива едно собствено и непринудено Аз. Вече не помни кога е започнал, а ще свърши преди "Аз" да изтече в еманацията на забравянето. Изправен пред все по-жесток и по-труден за рисуване образ забравя.

Докато корабът на спомените навлиза във водите на Лу, неговата Лу – морето е в Лу, Лу с нейната ладия прекосява спомените му, навред само пяна от отминали бури, дървени отломки от гнилост; от срам не помни. Къде отиваш Лу? Върни се по пладне, когато слънцето още няма смелостта да изгори очите ми, искам да те видя окъпана в безбрежната синева на утрото, да прозра в теб, моя Лу, моя единствена Лу. Да те уловя в звоздопада, преди малките часове на денонощието да ограбят всичко с безмилостните си пипала, моя Лу – прашинка от безкрая в мен, не изтичай между пръстите ми като непонятна морска вода. Лу? Ти ли си Лу от избелелите снимки, от изгорените снимки, от снимките без Лу?

Въздухът се насити от въздишки, а Жоел продължаваше да забравя. По-празен от всякога спря. Беше преживял всичко без нея.

Да почувства че сърцето му никога не се е разтворило напълно беше непосилна тежест, до степен на пръсване усеща налягането в слепоочията си, прилошава му. И повръща.

Затова Жоел предпочита да забравя.

СЧУПЕНО

Как се пише счупено с думи?

Като празник без гости,

като пита без сол, като сън,

защото сънят винаги е наполовина завършен

и наполовина само под ясния шпалир на утрото.

Останалото от счупения образ на времето е в ръцете ни,

когато сме затрогнати

от цветовете на нощта,

и когато се дивим пред неподвластното утре.

Така пишем счупено.

Всичко друго е проза.

Някъде ще потече вода.

Бавна като косите ти вечер, непозната като недрата ти сутрин.

И ще остави спомен,

като бурите в които се къпеш напролет. 

Някъде много вода

косите заплита в шарено, мътно и сивостно, чак до недрата ти

нецедена любов:

и след бурята пареща.

Жоел взе сакото си и излезе. След разразилата се буря прекършени клони задръстваха тротоарите, небето сивееше надолу по улицата, а вятърът разстроено свиреше в ушите му; потръпна леко и продължи. Под сянката на дървото, непосредствено до входната и врата спря и се огледа. Бяха изминали няколко минути, в които вятърът помиташе всичко по пътя си. А Лу? Лу сигурно спеше на горния етаж,необезпокоявана в съня си. Провери вратата – бурята се разрази почти мигновено и тя едва ли бе имала време да заключи – внимателно натисна дръжката и влезе. Стана дори по-лесно отколкото очакваше. Притаи дъх и зачака.

Да говори за това винаги му се струваше трудно, непоносимо дори. Да си спомня как Лу излиза, оглежда се преди да пресече улицата и се отправя към близкия зоомагазин – това го караше да се усмихва. Преди. Обикновено купуваше храна за сиамския си котарак; но не той беше най-близкото и същество – един господин, усмихващ се до нея от снимките, които Жоел видя в албума, пристигна късно вечерта и остана при нея за през нощта. Сега Жоел тъгува.

Лу, както пишеше на пощенската и кутия, беше художничка, но на него най-много му се искаше тя да спре да рисува. И да започне да го обича.

Вазата с черупки от миди и рапани

се разби на парчета –

тъжна история за човек на средна възраст.

По-тъжното е, че не изпитах нищо.

Само дъщеря ми изпищя –

успокоявам я,

че ще съберем нови и по-красиви.

ПРЕТОПЯВАНЕ НА СТРАХА

Почти не мигна тази нощ. Когато пердетата започнаха да избеляват от светлината на настъпващото утро Жоел стана и я потърси с поглед. Беше там. Позвъни по телефона, за да се спаси, или да избяга, но мълча дълго долепил слушалката до ухото си. После затвори и продължи да я наблюдава. Затвори очи и помисли че ще заспи.

            Искаше да забрави. Или поне да спре да мисли за случилото се. "Невъзможна история за една любов без граници и възприятия, някак витаеща в облаците  – прочетох я наскоро на същата пейка в парка." ...предпочитам голите струни на младостта да кънтят в ушите ми, вместо това все бягам" – продължаваше да чете тя – "ще потъна, ако не отпусна платната, вятърът е силен, като предзнаменование" – каза.

Изведнъж се бяха озовали  толкова близо, а всичко наоколо се отдалечи, после я целува дълго, докато напълно забрави. Забрави кой е,  искаше да го отнесе този екстаз, но се събуди отрезвен – видя гладката и кожа, после бенките, които на дневна светлина изглеждаха още по-нежни. Заболя го от всичко това. Плака дълго. Когато най-после болката отмина вече бе късно да си тръгне. Остана там и завинаги влюбен.

Не помни откога лежи така, усеща тънки стрелички по кожата си, но не помръдва – вперил очи в нея, в недосегаемата и същност, има нещо което няма да разбере никога, и това е безусловно като слънчевия параван пред прозореца. Едно невидимо зайче препуска по чаршафите, докато Жоел продължава да стои все така застинал пред лицето и.  Толкова близо до дъха и, прилошава му от тази близост, от невъзможността и. Ако докосне устните и ще изтече в нея като пълноводен поток, ще прелива от порите и, ще окъпе тялото и в чистите води на порива – чак до петите изпълнен от неописуема болка, иска да изкрещи, но е задавен от страх че не може да понесе нито миг без да бъде до нея. От тогава не спи. Минават дни, отминават месеците. Обърнат на една страна, повтарящ извивките на тялото и, без да я докосва. Само да можеше да се махне от тази стая, да разбие слънчевия параван зад прозореца. Да се спаси от себе си. Да претопява страха си, докато попие в зениците и – все по-навътре и по- навътре в нея.

Лу потръпна в съня си, сякаш нещо я изпълни отвън-навътре, опъна кожата и; пръстите на ръцете и стиснаха чаршафа, а очите и примигнаха конвулсивно. В първия момент не видя нищо, после светлината помътня, предметите придобиха форма, и тогава си спомни. Жоел – като че ли  купчината дрехи на леглото до нея още пазеше топлината от тялото му – беше я усещала в съня си, знаеше че той е там, до нея, през цялото това време. Колко безмълвни нощи искаше да се отпусне, да издуе силно платната и да полети, но топлината я обгръщаше и отнасяше болката някъде надълбоко в зениците и.

Изведнъж се бяха озовали  толкова близо, но изгубени завинаги.

Не знаех че ще свърши с такава поза раменете под ъгъл с гърдите щрак!- и щрак- и дърветата затварят пространството зад теб няма мантра за оцеляване всичко е свършило от преди още един гроб в градината повече си мисли когато гледа розите- и червени и до кръв червени и жълтите и другите му напомнят вече толкова дълго обича по прозорците пише “ако само е смъртоносна фраза” но знаеш ли? лявата ръка на себе си прилича а дясната на друг защото е написана от друг.

РАЗХОДКА С КОЛЕЛО

трябва да е метафора ако поражда мисли за отчаяние но не е нищо повече от един летен ден с колелото на моята първокласничка

Ангелите бавно въздишат в недоловимото. Случва се някой от тях да припадне и тогава приличат повече на нас. Губят почва под себе си – пропадат, пропадат в нас.

Така започва всичко. С въздишки в недоловимото, пропадане в другостта, преоткриване. А как свършва? Когато ангелите изгубват себе си в нас, ние намираме в тях спасение.