Великаните на деня имат малки пръсти, с които едва - едва напипват, и понякога дори си помагат с крак, за да удушат по – лесно.

РЕЦЕПТА ЗА КОРЕМ

трябва да е колебание

или да прилича на такова

ако започва с корем

като крем

дали не е по - добре

да е бял -

да!

да е бял

колкото да е

за изяждане

за повръщане

и да повтаря по

форма

и съдържание

крем

или да завършва с корем

без колебание!

с дядовите страстоубийки

ще те посрещне

за да ти напомни

че

точно сега е

времето на

нафталираните бабета

със сатенени ношнички

и копринени чорапки

от мола

защото е

на ръба на морето от

преоценени

намалени

инезнамощекакви

парцалки на далавера

и се разхвърля за теб

да те има с всичките шарени

опаковки

напук на всички

предколедни намаления

и цени от които му се повдига

по дяволите

мола

Трябваше

да сънуваш

повече

в синьо

в зелено...

и

с повече

във

очите

а те сини

посинели

от взиране

в цветовете

на отиващото си

слънце

пак...

и пак

затвори очи

и сънувай

повече

в синьо

в зелено...

и

никога

с повече

във

очите

Станалото винаги изопачава причините по безпардонен начин.

Усещащ само болката-карамелена на вкус, когато те прониже през кръста.

После малко горчи, повръщаш от страх да не се повтори- дано те подмине омразата…

А то като приливна вълна прокървяха ушите ти, толкова тихо се стичаше кръвта и падаше на едри капки по раменете

оглеждаш се поразен от неспособността да обичаш докато те прегазват емоциите.

Защото да обичаш е като да четеш арогантни поети- искаш, a не можеш.

Извън мен

Шумни диалози

Не им понасям

Откога са

А още в истината

ровичкат

Преди си мислеше, че е щастлив затворен между стените на удоволствието, сега- хлъзгавите му мисли го понасят все по-надолу – вижда, а единственото му занимание е самота. Той е за себе си в трето лице единствено когато е сам.

Един от нас – не скланя гръб

превива се, а после се изправя.

Със щедри шепи, чужда скръб

от сетните дъна изравя.

Пресява семето – на длан-

от пръстите на хулите се храни-

остатъци от нечий срам...

по дрехите му още неизпрани.

НЕПОСИЛНИ РАЗКАЗИ

Разказвал съм се на мама,

на татко съм се разказвал,

и без да искам съм

бил

на ръба

и на пръсти,

на нокти изправен,

изгърбен, корав,

отстоявам,

отсявам,

забравям-

И посявам в саксии:

Етажност.

Мобилност.

Живот.

Имам време- до „ю”

Времето- с „я”

да се свивам,

изстивам до гроб,

и попивам моретата в пръст-

Глинена

изрисувана стомничка,

от която пресипвам на сън

в бакъра напразно подготвен

да се пълни от разкази

в мен.

http://xoomer.virgilio.it/gancheva/stihove/miroslav_stoinov.htm

ДЖИН С ТОНИК

„Джин с тоник, в полза на тоника”– поезия от която му се допиваше неистово. От миналото лято, та чак до днешния- юнски, много горещ ден, позлатен от слънчеви мехури по кожата, броеше часовете до дългоочакваното пътешествие през себе си.

Плануваше да опознава себе си бавно, както се отпива джин с тоник- докато собствените му охладени мисли залитат по чашите.

Усеща, че ще залитне и той- не много, но предпочита да не показва слабостта си, затова поръчва отново. Изчаква да се стъмни, откъм морето се задават група младежи- явно почерпени- моментът е подходящ, става, и уверен че пътешествието не е свършило напуска бара.

Вечерта съзерцава в него.

Харесва му да мисли за себе си, като за камък- островърх, отразяващ по великолепен начин отблясъците, накацали по зениците на случайни приятели, гладък и същевременно порест, и потъващ- захвърлен в дълбините на мигновенното опиянение.

„Джин с тоник, в полза на тоника”– поезия която дописваше неистово.

Докато ти обесваше тенджери по дърветата. Аз изкачвах стръмната форма на глагола съм.

Театрално подвързани в бяло-по пейките навън оставаха само клишета.

УДАВНИЦИ В ЛОДКИ

...докато стария кораб нахлуваше с пяната, от мрачния пристан отлетяха птиците, отплуваха лодките и лодкарите се спогледаха - идваха тъжни и уморени оплаквачките, не питаха за мен, за моите бесни години...-

оголеният ми профил просветна над вълните - исках да се помоля да ме оставят, да отпия от пяната, да се нагълтам!, подуя!, политна!

И полетях - в безметежни води - удавени всички скрити, подводни течения...

СИРОТНО

Не се обиждай, Природо! –

Кални стъпки оставяш – вкаменени,

застинали снимки! Боли! Как се пръскат парче,

по парче – безутешно изпразнени дните!

Ти си съдник понякога,

а понякога грешник – четирилистна

надежда – повяхнала. Вечност! – море –

себе си обезмисляш, понякога.

И пак, устояваш, Природо! –

Мълчиш! – ти извечно мълчиш, преминаваш,

нахлуваш във нас – на талази, на глътки

се давим в познати и плитки води.

Като ярост нападаш – отзад,

дърпаш и влачиш към тленното, с пръсти

които се вкопчват, разкъсват – листо по листо,

безутешно повяхваш, Природо.

БОРИС

Името си  Борис произнасяше винаги с гордост – бе наследил от дядо си една особена вяра в етимологията на имената, разпалваща искрата с която днес ги произнасяме. Бе наследил от него и други неща – книги (стари книги, предимно от руски автори), които пълнеха и без това натежалата му библиотека, странни пособия,  инструменти от ковано желязо , но най-силно в сърцето си пазеше разказите на дядо си, човешки разкази, разкази за хора, съдби – размити от преразказване през годините, истории които му помагаха да разбира по-лесно настанилото се бездушие. Но в старанието си да разбира много често губеше способности, които иначе притежаваше. Губеше търпение – в моменти на ярост към някой си спомняше прошарените коси на дядо си, походката на исполин, връщаха се отново онези вечери прекарани с него до тъмни доби, пред портата на старата къща, докато някой съсед не се провикне отсреща, че е станало късно; после се прибираме, още припряни в приказките си.

Това, как човек запазва недокоснати спомените си, е строго индивидуално, лично аз запазих малка част от тях – пролазват (от дълбините на отминалото време) подредени като влакови композиции, за да ме избавят от обърканото ми мислене, и се скриват в ежедневните ми дрехи – сякаш попиват в материите, и остават там за дълго през деня, а вечер отново изчезват в насечен каданс.

Не съм  забравил, по-скоро помня духа на годините в които израснах, израснах сред дъхавите градини на село, шарената сянка под асмата в двора, ожулените колела които карахме до късно по улиците, и вечните рани които баба прилежно промиваше. Нощем се будех от хъркането на дядо ми, удрях по стената и се надявах да спре, но уви, накрая заспивах уморен в опитите си да го накарам да престане. Или се събуждах през нощта и се плашех от застрашителните размери на детските си страхове – привидения на работещото ми въображение, потъващи в черните бездни на нощта, щом затворя очи и си представя неокосените ливади – поклащащи се, за да успокоят терзанията ми.

После картините от детството избледняха, рисунъка стана по-друг, по-истински, с преобладаващи женски форми, които ме застигаха в класната стая, понякога не виждах написаното на дъската, докато си представях как се промъквам изпод блузките на съученичките си. Отдавна вече не бяха просто момичетата от класа, а обекти на моето зараждащо се желание да докосвам непознатото. Първите опити да вдигна слушалката и да се обадя завършваха удавени в нежеланието ми да се сблъскам с евентуален отказ, и трепета когато това не се случи – чувах само собствения си забързан дъх, борещ се с настъпващото чувство на взаимност. Исках да го запазя завинаги!

Ето ме сега – висок метър и осемдесет, слаб и широкоплещест, по-скоро невидим  за другите, защото съм искрен и побеждаващ, непознат за повечето си приятели, непознаващ и собствените си желания, но сигурен в подбудите си, когато обичам, или мразя, отрезвен от истории, които не разказвам, безрезервен във всичко което ме прави добър, и непреклонен пред всичко което ме  обърква.

Ако една история започне натоварена с толкова много спомени, дали ще отърси товара си при срещата с един нов герой? – представете си че го повикам, без предисловие, без самият той да знае за това – вашият герой, този който борави с  вас, както вие боравите с този текст, и ви погледне укорително в очите. Какво ще му кажете: „Извинявай!”, или „Как  така изведнъж се появи?” и „Защо ни мразиш”. Не, той не мрази, той ненавижда страха, който долавя в гласа ви, той ви презира, когато сте уморени от разговори с децата си, презира и начина по който ги гледате, когато са уплашени. Само вие и никой друг отговорни за себеотрицанието на децата ви, и до къде води отдалечаването ви? – води след себе си много по-страшни  бури, срещу които да се изправяте по-късно. Бушуващите сили които изхвърлят телата им до стената, са същите с които се борехте и вие. Повтарям ви, това сте вие! Във всяка дума и във всяко потрепване на крайниците! Да, Вие сте родител, Вие, може да сгрешите, Вие, вече сгрешихте, като си казахте „това не може да се случи на мен”. Точно така, Вие, вече сгрешихте!

 Въздухът изпълнен с аромати от идващото лято накъсва хоризонта на малки облачета, кани ни да се присъединим към тази пасторалност, безрезервно, и всеотдайно, както се отдаваш на времето, а ние приседнали в единия край на поляната, под сянката на един случаен бор, просто потвърждаваме собствената си нищожност. Стоим и си говорим. Борис и аз. Борис, който винаги носи със себе си някоя интересна книга, за да я обсъждаме, или просто четем, и аз, който винаги нося със себе си непримиримостта че нещо е изгубено. Ето, днес, съжалявам че не съм си взел почивен ден, за да останем повече. Съжалявам дори, че не се обръснах. Винаги намирам причина, да съжалявам за нещо. Добре че Борис постоянно ме издърпва на повърхността, когато се оплета в собствените си мрежи от неразбиране. Трябва да е минало повече от час, когато се сепвам от унеса си, улавям се че мисля за пътуването, което планувам толкова отдавна, ето че пак ме е обхванало неистово желание да споделя с някой какво искам да направя, ставам, търся Борис, но него го няма, изчезнал е, а уж четеше до мен преди да заспя. Сам съм, толкова сам, че дори чувам трептенето на листата около мен, чувам писъка на птиците, които разрошват, или по-скоро сресват косите на дърветата (ето пак съм раздвоен), започвам да мисля натоварен от неспособността си да се справя с една елементарна ситуация – да открия Борис.

Приятелят ми, Борис, изчезна този ден. Не го видях нито вечерта, нито по-късно, след месеци търсене ми идваше да заровя главата си в пръстта от яд, че бях проспал изчезването му, опитах се да говоря с родителите му, но повърнах при опита си да им разкажа какво се случи тогава – неистова болка парализираше цялото ми тяло само при мисълта за него, нямах сили дори да се обадя на някой друг за помощ, плачех тайно и се надявах той да се върне. Но това не се случи.

Заедно с  малката ми дъщеря откриваме по пътя на мравките разхвърляни трохите на техния труд, неуморно търсят и  намират, отиват нанякъде, връщат се, бързат, дъщеря ми все още не разбира този странен пъзел, който ние наричаме живот, пита ме „Защо сме толкова големи?”, докато аз се питам „Наистина ли сме толкова големи?”.

А Борис го няма!

Докато носим ризите на бащите си, неусетно се борим и с кошмарите им. За да се изправим срещу своите. Същите сме и когато плачем за спомените си, и когато се гордеем с постиженията си. Същите- усмихнати, тъжни, или безразлични продължаваме да откриваме причини за да се усмихваме. Да се усмихваме, когато е сумрачно, и когато е безоблачно, да се усмихваме, когато е топло и уютно и ти се иска да викаш от щастие! Винаги искащи и променящи, но все същите!

И това е всичко:

Аз съм!- аз, във фантазията на глагола, който вечно търси. Прекосява морета от бездушие, за да намери остров, на който да умре.

Аз съм!- в синьото на очите ти, когато се събуждаш- една мигла която те гложди и упорито разплаква. Кораб без платна, удавник без спасителна жилетка, корени, пръст, трева, всичко което обичаш и мразиш едновременно, е това което обичам в теб!

Трябва да е вечност, щом продължава.

*

Една разпиляна сутрин, приютява блуждаещите очи на лунатиците, докато те прекосяват напосоки первазите, надвесени над бездните от които се крием.

Ужасната сила на метафората!- приют за поети, дръзващи и разкъсващи, опознаващи, чрез неразбиране вечността, в която живеем.

И този път нанизани като мъниста, лъснаха гладки и топли в ръцете ми думите.

Ти- до хоризонта на утрото, окъпано в слънчев прах събуждане, под прозореца, който крие потните ни тела.

Ти- небе за всичките бездни на отчаянието ми.

Няма нищо че неразбрани оставаме- само написани и прочетени и забравени няма нищо че не помним дедите си, че послъгваме себе си, тъжни дрехите все по- нови и Все по- дълбоко и косо се гледаме

а сме близо до взора си- гледаме празно в очите си до прокървяване

носим телата си търсим в телата си застаряваме

все по- черни и бели книгите разказват чужди истории

дядо ми който белеше ябълката с нож и ми подаваше парченцата забодени казваше че само смелите момчета носят в сърцата си нещо тъжно и тежко им ако не го намерят

любимите поети вече не четат любимите стихотворения в бани и тоалетни

идеологии чисти мисли, на пръсти настигат ме пожелания за четения застлани с нашите книги

Няма нищо че неразбрани оставяме- след себе си самопослания.

И този път ще се препъне,
ще ожули лакът,
ще има малка безобидна рана,ще кърви,
но пак ще мине-
през иглени уши ще се провре
и с бремето кахърите ще гони.

Ще търси вятъра с тревите,
под сянката на нечия стреха ще спре-
какво ако от времето откраднал е,
ако на другите по- малко ще даде.

От тези подаяния на дребно
проходи трудно, като Бог,
дали защото кръста бе помъкнал
или
От залъка на друг бе взел-
най- близките когато го наказваха
в осуетени пиршества-
подводните му ръбове заглаждаха.

Винаги съпровождам мислите си, когато излизат навън да се поразтъпчат. В това няма нищо неразумно, присядам до тях, съзерцавам танца им- погледнат под ъгъл изглежда малко тромав, насечен, напомня ми гора, която бавно разресва косите си преди буря, готова да се подчини отново и отново, до пълно себеотричане- през кривото огледало на погледа ми приличат на деца в междучасие- викат, крещят, обиждат и плачат ако останат неразбрани. Когато се прибират уморени, припряно разказват, докато аз им приготвям вечерята. Имам толкова много неща за които да ги попитам, но не го правя, защото с тишината в стаята се е настанило и едно вселенско спокойствие, космически прах по клепачите- сънят, който винаги съпровожда мислите ми, когато се прибират обратно при мен.