Не се обиждай, Природо! –
Кални стъпки оставяш – вкаменени,
застинали снимки! Боли! Как се пръскат парче,
по парче – безутешно изпразнени дните!
Ти си съдник понякога,
а понякога грешник – четирилистна
надежда – повяхнала. Вечност! – море –
себе си обезмисляш, понякога.
И пак, устояваш, Природо! –
Мълчиш! – ти извечно мълчиш, преминаваш,
нахлуваш във нас – на талази, на глътки
се давим в познати и плитки води.
Като ярост нападаш – отзад,
дърпаш и влачиш към тленното, с пръсти
които се вкопчват, разкъсват – листо по листо,
безутешно повяхваш, Природо.
Страхотно! На път съм да ти стана фен :)! Има нещо в начина, по който се изразяваш , така безнадеждно и стряскащо реално е, няма начин да спреш. Очаквам с нетърпение нови неща от теб :)
ReplyDelete