Докато носим ризите на бащите си, неусетно се борим и с кошмарите им. За да се изправим срещу своите. Същите сме и когато плачем за спомените си, и когато се гордеем с постиженията си. Същите- усмихнати, тъжни, или безразлични продължаваме да откриваме причини за да се усмихваме. Да се усмихваме, когато е сумрачно, и когато е безоблачно, да се усмихваме, когато е топло и уютно и ти се иска да викаш от щастие! Винаги искащи и променящи, но все същите!

И това е всичко:

Аз съм!- аз, във фантазията на глагола, който вечно търси. Прекосява морета от бездушие, за да намери остров, на който да умре.

Аз съм!- в синьото на очите ти, когато се събуждаш- една мигла която те гложди и упорито разплаква. Кораб без платна, удавник без спасителна жилетка, корени, пръст, трева, всичко което обичаш и мразиш едновременно, е това което обичам в теб!

Трябва да е вечност, щом продължава.

*

Една разпиляна сутрин, приютява блуждаещите очи на лунатиците, докато те прекосяват напосоки первазите, надвесени над бездните от които се крием.

Ужасната сила на метафората!- приют за поети, дръзващи и разкъсващи, опознаващи, чрез неразбиране вечността, в която живеем.

И този път нанизани като мъниста, лъснаха гладки и топли в ръцете ми думите.

Ти- до хоризонта на утрото, окъпано в слънчев прах събуждане, под прозореца, който крие потните ни тела.

Ти- небе за всичките бездни на отчаянието ми.