Винаги съпровождам мислите си, когато излизат навън да се поразтъпчат. В това няма нищо неразумно, присядам до тях, съзерцавам танца им- погледнат под ъгъл изглежда малко тромав, насечен, напомня ми гора, която бавно разресва косите си преди буря, готова да се подчини отново и отново, до пълно себеотричане- през кривото огледало на погледа ми приличат на деца в междучасие- викат, крещят, обиждат и плачат ако останат неразбрани. Когато се прибират уморени, припряно разказват, докато аз им приготвям вечерята. Имам толкова много неща за които да ги попитам, но не го правя, защото с тишината в стаята се е настанило и едно вселенско спокойствие, космически прах по клепачите- сънят, който винаги съпровожда мислите ми, когато се прибират обратно при мен.