ГОСПОДИНЪТ С ЛИЛАВИЯ КОСТЮМ

Той имаше високо чело и лилав костюм, но това нямаше значение сега. Имаше достатъчно време да обясни това за което беше дошъл, и нямаше никакво време да премисля положението си.

Когато влезе очилата му се изпотиха и той трудно можеше да различи предметите в стаята, не позна и директора, който стоеше леко вляво от входната врата. Когато нервно свали очилата си и започна да ги бърше, заговори почти негласно, сякаш на себе си, като оставяше малко по-големи паузи между думите, така че директорът остана с впечатлението че влезлият току-що господин говори неразбираемо или не така добре, дори за секунди не слушаше какво говори а просто го наблюдаваше.

Мигът на вцепенение настъпи веднага след като успя да види разположението в стаята на директора – самият той беше застанал встрани от бюрото и както изглежда първите няколко минути беше говорил не към него, а към някаква закачалка поставена до вратата. Почувства се неловко, но продължи. След като се прокашля нервно гласът му прозвуча малко по-уверено и сега директорът можеше ясно да разбера думите му. Първоначално, поведението на човека влязъл при него, му се стори малко непривично, но когато господинът с лилавия костюм набра скорост и заговори все по-убедително и почти увлекателно, го отдаде на притеснението му. Само за да успокои себе си че разполага с достатъчно време за да изслуша монолога му, погледна към часовника поставен на стената до прозореца – беше убеден че е почти обяд, но се оказа че има на разположение повече от час и половина до почивката му – надяваше се да го прекъсне много скоро, но все още не знаеше че това няма да се случи в близките часове.

Така започна срещата им, и вероятно щеше да свърши когато небето навън добиеше размерите на море, а морето се препълнеше от пясък и прелееше през прозорците на стаята.

После минутите запрепускаха. При първия опит да го прекъсне, директорът установи че гласът му модулира около едно дрезгаво хриптене, което не само че не достигаше до господина с лилавия костюм, но и му причиняваше пареща болка в гърлото. Сякаш невидима ръка го стискаше за врата но не толкова силно та да не може да си поеме въздух. Може би малко вода щеше да му помогне да потуши паренето в гърлото, но когато опита да се протегне към чашата с вода установи че е невъзможно да се помръдне. Вероятно за неловкото му положение беше виновен именно току-що влезлия господин, но как, сам не разбираше. Когато отново погледна към него една изгубена птица кацна на перваза от външната страна на прозореца и шумно запляска по стъклото все едно се опитваше да влезе. За миг господинът спря да говори, после бавно доближи прозореца и с нежен жест като че ли погали птицата през запотеното стъкло. После направи две крачки назад леко променяйки предишното си положение – сега стоеше на не повече от метър, метър и половина, вперил поглед в директора. Заговори. И думите му този път не звучаха накъсани. Нежното им барабанене почти успиваше въздуха и ако някой в този момент влезеше щеше да си помисли, че вероятно не е проветрявано от дълго, или че вътре е влязла самата тишина.

В този момент часовникът удари дванайсет и директорът с недоумение установи че е изминал цял час откакто беше влязъл господина, и през този период от време той беше стоял неподвижен, прикован за стола си от някаква необяснима сила, която явно методично се настаняваше в стаята му. Забеляза че откъм прозореца вече го наблюдаваха няколко чифта очи – накацали по перваза десетки птици стояха почти безшумно, неясно откога. Господинът се огледа. По челото му бяха избили едва забележими капчици пот, но едва ли можеше да се каже че са от притеснение.

Не можеше да се каже точно колко време измина, когато навън трамваят издрънча по посока на вятъра, и подбутван от него полека закриви към центъра. Заедно с усилващите се улични шумове и ударът на часовника, който ознаменува пет часа. Директорът се прозя. От дългото стоене в една и съща поза го болеше гърба, очите му се затваряха, но знаеше че същата тази сила която караше птиците да идват на перваза и да остават там контролира и него. Струваше му се че започва да разбира ситуацията в която се намираше, но само част от него наистина осъзнаваше окаяното си положение. Все още.

Господинът с лилавия костюм говори дълго и когато спря и се огледа наоколо, стаята беше започнала да променя очертанията си. Сивкави сенки пропълзяваха по ъглите с размерите на подгонени плъхове, и страх.

Още една крачка и ще прокара ръка по хладната повърхност на бюрото, ще обърне ръката си с дланта нагоре и ще покаже праха по пръстите си. Това ще уплаши директора, една сълза издайнически ще прокара бразда по лицето му, оставяйки пареща диря по грозното му лице и ще падне точно в средата на бюрото потопена в настъпващата празнота. Погледнато през очите на директора това означаваше че нещо е започнало отпреди и ще свърши, когато птиците отлетят и господинът освободи стаята. Като че ли запокитваше времето и пространството като ненужни вещи, обръщаше мислите и ги правеше някак меки и податливи, и директорът все по-ясно осъзнаваше вината си.

Очите му премигнаха още няколко пъти и умряха. По стените се заразхождаха пипалата на хиляди малки паячета, които усърдно оплитаха мрежите си навсякъде, стана по-тъмно и след тъмното в светлината на утрото се отразиха настъпилите промени в стаята. Вече нямаше нужда нито господинът с лилавия костюм да говори, нито директорът да слуша прикован към стола си. Спокоен, господинът бавно излезе през отворения прозорец.

ПОРТРЕТ

Още преди да погледне натам разбра, че е сгрешил като не си е взел дебелото яке. Небето тъмнееше изподрано като котешко килимче, а въздухът вече наситен от мокри капки всеки момент щеше да се пръсне на хиляди малки парчета мокър и студен дъжд. И щеше да вали може би по-дълго отколкото Жоел очакваше.

    Ускори крачка с мисълта че скоро ще намери място където да се скрие, поне докато отмине бурята. Докато вървеше задуха и вятър. Ноемврийски – отнасящ последните листа от дърветата в неизвестна посока. И Жоел. В неизвестна посока. Спря, осъзнавайки че се е изгубил, сви се под едно дърво силно притискащ коленете си към гърдите в отчаян опит да съхрани още малко топлина за себе си.

    Защото да си сам е неизменно право на всеки. Но никой, никога, не е готов за това. Малко странно е да мислиш за себе си като за самоубиец, но помага. Усети как кръвта му достига до най-отдалечените места по тялото му, носейки му временно облекчение, нищо повече. Заспа: вятърът продължаваше да брули и да навява мокра шума около свитото на топка тяло на Жоел, по някое време един счупен клон тупна досами него, оформяйки заслон за носените от бурята листа, скоро заприлича по-скоро на причудлива форма под короната на древно дърво, отколкото на човешко тяло – Жоел не спеше: предлагаше странен прочит на една притча за време и обстоятелство за място, без клишета с каквито е пълно в истинския живот, и мечтаеше. Мечтаеше. Имаше на разположение себе си, тялото си, и всичкото време, което иначе все не му достигаше. Искаше да проговори на непознат му език, в който думите са повече от всичко, разхождат се одушевени сред нас, влюбват се и умират в потока на съзнанието, също като нас, но малко по-истински, и много повече думи. защото думите са вселенско чувство за свобода, думите убиват, мачкат или изтезават, възнасят или пропадат, но винаги говорят. И живеят собствен неподправен живот.
    Ако някой погледнеше отгоре, щеше да ги види: малки и подредени, подскачащи но по-често тъжни думи за хора без дух, черни или почти избеляващи на слънчева светлина, понякога шумни, друг път смирени като в църква, тристишия, поток на съзнанието или; въздушни повеи от дъното на душата до божествените царства на ума.

    Какво остана от Жоел ли? Едно платно,което да пътува във времето, няколко бездомни котки драскащи срещу вятъра, и.
    Когато един случаен пътник мина оттам след много време, откри странен портрет на мъж написан с думи. 

СВЪРШВАНЕ

Кратки възможности, отстояване в крайности, когато няма начин платното да се насити с цветове преди да си пожелал това. И когато е нужно да се носиш по-лек от птица. Така се чувствам. Не я разбирам, когато ми казва, че все още има какво да споделим. Ние отдавна сме спрели да споделяме и просто живеем заедно, едва-едва долавям миризмата на печена риба откъм кея, ивицата е дълга, осеяна с редици чадъри, а ние сме единствените в този край, лежим на пясъка и гледаме към вълните, не говорим – всеки по своему зареян в мислите си, и този пробой на брега който само усилва безпокойството; какво е да си на четиридесет - сам, колкото повече мисля, толкова повече се обърквам: дали морето, безкрайно като времето, което не се интересува от нас повече отколкото ние от ноктите на краката си знае отговорите – една нокторезачка оправдава присъствието им, така както ти оправдаваш моето. Това не е игра от която се излиза победител – игрите с победител обикновено отправят укор към този който е загубил, че не е бил достатъчно добър или ловък, все едно, в крайна сметка когато един печели за останалите остава разочарование или недоумение, и това винаги ще остане неизменно.

По нататък покрай скалите изневиделица нещо се размърда, шепа хора скупчени говорят високо, размахват ръце, суетят се – вече и двамата сме излезли от унеса си; докато се понадигам да видя какво се случва забелязвам че тя е без горнище, колко естествени са гърдите и – спокойно се навежда за да вдигне шапката си и в този момент вече съжалявам за това което и наприказвах току-що, иска ми се да се сгуша до нея и да докосвам всяка извивка от тялото и, правил съм го толкова пъти, но сега желанието ми е като на петнайсетгодишен. От далечния край до скалите хората вече ни викат към тях – не смея да се изправя с неуместната си ерекция, спомням си веднъж, докато чаках на гарата се случи същото: съвсем естествено беше да изтичам бързо до влака, но останах така почти свит, докато влакът изчака и последните пътници да се отдалечат достатъчно, после бавно пое, а аз, аз свърших почти едновременно със свирката на заминаващия влак. Това беше отдавна, бях все още хлапе, но сега е друго – едно момиче несмутено стои пред мен без горнище и ме подканва да тръгвам, не я обичам отдавна, но я искам; има удавник – това е една друга истина която лежи на пясъка – минават ми странни мисли през главата: нали казват че човек се изпуска преди последния си миг, та си мисля за това, когато тя ме изкарва от унеса – дърпа ме почти силно с крехкото си тяло и се смее на това което се опитвам да скрия с ръцете си. Почти инстинктивно грабвам една тениска и я държа отпред докато приближаваме до групата с хора. Всичко е свършило още преди да се появим ние. Мъж е, и първото което виждам е не лицето му, а нещо потрепващо там долу при слабините – на всички ни е ясно какво е това, но мълчим като на погребение. Има и деца – майките им се опитват да скрият очите им, отвръщат главите им настрани, споглеждаме се – погледът и е някак спокоен, даже ми се струва че ще се разсмее отново.

Искам я. Не и казах това, въпреки че тя сигурно знае. Казах и че сме глупави задето не правим секс на плажа, че сме свободни и телата ни го желаят повече от всичко друго, но тя се държи като обидена ученичка. След случката разговорът ни неусетно тръгва по-леко и докато се прибираме към къщата, която наехме тази сутрин тя ми разказва за първия път, когато правила секс – слушал съм тази история, но сега по някакъв необясним начин си представям, че аз съм този задъхан младеж от спомените и. Свършвам върху сепнатото и тяло почти мигновено, после лежим голи и се опитваме да се държим като възрастни – пушим. Тя казва че след това дълго пили чай загърнати с одеялото, но аз не и вярвам. Дали ако можеше да се отърве от невинността си отново би опитала с друг – по-опитен от нея? И дали ако се бяхме срещнали тогава, щеше да има сега? Никога не задавайте този въпрос, докато сте с момиче в леглото.

Докато вървим не ме поглежда, не знам за какво си мисли – веднъж, в началото на нашата връзка ми каза че не обича да ме гледа, когато свършвам – приличал съм на тресящо се животно.

Вечерта е топла – вечеряме на верандата, докато слънцето свършва зад същите онези скали зад които се крие и плажа. Съвсем леко, почти мелодично, шумът от вълните разрежда разговора ни – не остават неизказани неща – защо се получава така, когато една връзка е изтъняла толкова, че вече можеш да я скъсаш само с един жест, точно тогава си позволяваме да кажем всичко, дори невъзможното до скоро. Има някаква причина която ни влече натам, където освен секса и тези безкрайни разговори, преди него, няма нищо друго. Разказвам и същата история с влака и моята ерекция – изглежда се забавлява – хваща ме за ръката и неволно отново я усещам близка.

Не искам да се събудя и тя отново да е до мен. Само как звучи от устата ми. Получих това което толкова исках вчера и сега не изпитвам нещо повече от желание да си събера багажа и да изчезна преди да се е събудила: усещането че си господар понякога така те стисва за гърлото – безкраен избор и свършване по имената, все едно си там, а те няма  – само очи от които се плаша щом погледна в огледалото. Не мога да я наранявам вечно – поисках да се разделим и въпреки това правих най-невероятния секс с нея, сега ухае толкова невинно и така опияняващо, става ми докато си мисля за снощи – връщам се в леглото и нежно докосвам дупето и – не помръдва, само леко ускори дишането си, значи няма да ме отблъсне, продължавам да играя без да съм сигурен дали имам право на това; за какво се обвинявам всъщност: затова че не контролирам сексуалните си желания, затова че обичам това тяло, но не мога да го взема завинаги със себе си – същия безкраен избор и свършване по имената.

Тя не живее, защото аз съм и отнел правото да избира. Или греша? Искам и получавам. Невинна е и така изглежда, докато се облича ми казва че съм лош и ме целува по устните толкова страстно, че съм готов отново да я върна в леглото.

-      Ще се разходим ли, или тръгваш след закуска? – ме пита. Рибарския кораб който вчера акостира се готви да отплава в открито море – виждам суетнята през широкия прозорец, зяпам натам когато отново ме пита: – Докога ще се държиш така с мен? С какво заслужих извратената ти емоционалност, и докога смяташ че ще ти позволявам да го правиш? – усещам че днес определено ще избухне: хубавия секс не винаги носи удовлетворение, по-разумно е да се извиня отново, но точно сега не искам да правя опити за фалшиви извинения.

-      Остави ме! – малко пресилено грубо хвърлям нещата си в куфара, но тя ме спира, гледа ме право в очите, моля е да бъде силна, да има всичките мъже които някога е искала, защото ги заслужава, защото е красива и още, и още.

               Този ден мълчим повече, морето е бурно, забелязвам как се опитва да каже нещо, но все още изчаква момента, една вълна намокри полата и почти до кръста и сега платът залепна по дупето и, старая се да не гледам натам, но го правя и тя забелязва това: идва втора вълна, понечвам да я дръпна, но тя ме отблъсква, разхождаме се така от доста време, никой не говори, не я притискам с въпроси защото знам че когато е готова ще започне. Прави го чак вечерта след като правихме безмълвен и почти трогателен секс, не изпитах същата емоция като вчера, но все пак това е тя, същите прекрасни гърди, които този път нежно докосвах с крайчеца на пръстите си.

-      Не си само ти. Аз имам друга любов. – не го очаквах и сега от сутрешната ми арогантност не остава и помен. Все пак я гледам дръзко. – От много отдавна. И аз те лъжа. – в краткостта на тези няколко изречения е скрила толкова дълбока истина за нашите отношения и докато продължава да ми разказва и най-малките подробности мълча, и почти не слушам; откъм морето се чу писък на дете, поглеждам натам и вече знам че свършването е започнало отдавна, че сме прекрачили границата, дори не сме оставили по нещо за което да се връщаме отново и отново, навън се смрачава; тя не спира да говори, никога не е говорила толкова дълго, докато аз си оправям нещата и мълчаливо напускам стаята олекнал като птица.

Понякога го питат кое е най-важното

и той отговаря като дъщеря му

която още не знае че всеки въпрос крие по няколко отговора.

и

вероятно

затова по-често пропада

и се оглежда непознат в себе си –

Той.

Всъщност е камък. вода.

и още много кал

подводни течения

приливиотливи

потънали кораби

в пясъчни царства

отнесени от времето.

и няколко тъй нужни отговора

Да можеше да укротиш тази болест от която на тласъци утихваш.
И в облаци се криеш.
И мълчиш.
И в краката и оголен като нерв умираш.

Да искаше да се опазиш от страха че няма разум в похотта ти
ушита в тиха нишка като сън.

море което ще потъне в пясък и този път когато завали.

МУЗИКАТА НА БАРИКО И САЛЪТ НА ЖЕЛАНИЯТА

Тишината пише по свой начин в телата ни.

Идва с почерка на масов убиец

гладко обръснал всички косми по тялото си,

откъм късата страна на нощта,

когато писъка на улична котка

ще заглуши задушения стон на жертвата.

Страх вместо сънища носи. и …

и море от пясъци. Музиката на Барико

и салът на желанията срещу книжния вятър.

НОЩНА ЛАМПА

Изключвам телевизора. Настава тишина като в дъното на коридор. Ако отворя прозореца ще чуя шепота на разлистващи се листа, но не и този път. Само дъха ù който потъва в  нищото като първо причастие. За кратко съм там, после дълго я наблюдавам от височината на нощната лампа, скрит зад сянката на купчината книги, чета. Почти не помръдвам в леглото, защото не искам нещо да наруши крехката симбиоза на покоя настъпил в стаята. Прочитам страницата, която съм започнал без да помръдна, а вече усещам леко изтръпване в единия си крак. Оставям книгата - тя все така спи прегърнала края на завивката. Има ли място на което мога да бъда винаги с нея? Където тънката нишка на съня е просто метафора, а не болезнена реалност?

     Откакто не спя по-добре разбирам тишината. Или тя мен. Естествената причина, поради която изпаднах в това положение е проста. Обичам я и с времето това чувство се превърна в невъзможност да заспя, когато тя е до мен. Затварям очи, пренасям мислите си надалеч, запокитвам ги там и чакам: появява се лека топлина, изпотяване, като от камък който разкъсва платната – кратък момент в който унесът ме поема на ръце, но ме изпуска почти на сантиметри от старт линията. Като едно никога незапочващо съзтезание с часовете след като тя заспи, с тишината, с напрегнатото  очакване това да се случи. И с болката че не може да ме отведе с нея.

     Какво искам? Как стигнах до тук? Вероятно е болест. Но тя не трябва да разбира – толкова е красива, когато спи до мен, предпочитам това безвремие пред сепнатото утро, чашата с кафе, която неизменно пие преди да излезе. Отнесените нотки в гласа и отекват в главата ми дълго след като тя затвори вратата, а аз остана сам в очакване на завръщането и. Дали е възможно да съществувам така? Паралелно. Почти отделен от нея и същевременно съвсем близко в обятията и – след миг ще завали и вероятно ще бъде първата от многото дълги седмици в които няма да престане – тя ще идва и ще си отива сякаш аз не съществувам и този наш дом е от обратната страна на съня, който толкова дълго сънувам. Дали не заспивам?, нощ ли е?,  или съм буден от прекалено дълго?, това ли е онази фаза на съня в която човек може да прекрачи или напълно очистен от чувствата си, или напълно объркан от тях, и ако съм там как да се върна после? 

     Старая се да не мисля за всичко това – изглежда ми лесно, докато просто чакам да отмине поредната нощ. Някъде след четири сутринта метаморфозата в мен е пълна – свободен съм да движа крайниците си без да нарушавам покоя в стаята, мога да се разхождам покрай леглото, да присядам до нея, съвсем безмълвно и отчетливо чувам как навън котките се усмихват срещу вятъра, който едва-едва поклаща мустаците им, вече им махам през терасата, а те ми разказват истории на които се смея с глас, или плача, или просто съм заспал и сънувам. Ще вдигна единия си крак високо и ако това е сън ще се събудя!, ами ако събудя и нея? Ами ако никога вече няма да мога да различавам състоянията си, ако тя ме напусне и остана сам?

Това е лудост! Обичам я като коридора в болницата, в която се събудих сутринта. Той е един такъв тъмен и когато сестрите преминават през него сякаш той ги поглъща в обятията си. Може би по този начин си представям че ще изчезна в нея. И в  същото време ще остана завинаги там – близо до нея, на височината на лампата от която и сега я наблюдавам, защото вече не съм там, а това е само спомен от топлината по чаршафите, като изпотяване от камък наслуки изпъващ платната.

ТАТКО

Оставих две банкноти от по петдесет лева между прилежно сгънатите и дрехи – всеки път си тръгва по едно и също време, някъде по обяд когато вече сме пили кафе, говорили сме, и сега е време да си кажем нещо на тръгване. Този път не изпитвам същите чувства както преди: само едно кълбо което започва да се намотава в стомаха ми, придърпва, скубе,  докато отиваме към колата изваждам хапче от вътрешния си джоб и го гълтам без вода. Исках да я поканя да остане за по-дълго, но дори не я попитах. После, когато вероятно вече е пристигнала и звъня – не вдига. Помня когато беше малка, с майка и често я водехме на цирк – много се забавляваше и все повтаряше, че иска да я запознаем с клоуна, веднъж преди още да е свършило представлението слизам долу при сцената, един сценичен работник ме пита къде отивам, казвам му истината – усмихва се съзаклятнически, като дете на което си позволил да разхвърля стаята си веднъж седмично, показва ми една завеса и ме потупва по рамото. Не се бавя защото представлението всеки момент ще свърши и дъщеря ми ще ме потърси – излязох с намерението да се изпикая някъде отвън, и тя ще очаква да се върна преди тълпата да запуши единствения изход от купола. Докато говоря с клоуна – мъж на средна възраст, почти с побеляла коса – осъзнавам, че не се различава по нищо от всеки друг мъж на тази възраст, а винаги съм смятал че да разсмиваш е дарба, която облагородява. Забелязвам че бръчките му са някак леко извити, като запетайки покрай устата, напомнят ми лицето на моя дядо, дядо Иван, докато ми подаваше парченцата ябълка казваше че порасналите момчета са вечно малко тъжни и горко им ако не го разберат – мисля че чак сега докато уговарям клоуна за срещата с дъщеря ми разбирам какво е имал предвид той.  Тази среща е моята спасителна лодка. Припомням си я винаги, когато тя ми липсва. Толкова малко неща съм правил за нея, ей така, като тогава зад завесата с клоуна; какво се случи ли? – нищо по-различно от това което се случва във всяко семейство, когато някой си отиде завинаги. Неприкосновени празни пространства за всеки от нас след смъртта на майка и, празни стаи в които всеки шум усилва до болка необяснима ярост към заобикалящия свят – накратко, това е. Отчуждение. С времето тя намери единствения път за спасение, а именно бягството, а аз единственият път за съзидание – приковаване на болезнените остатъци от миналото към вече и без това прогнилата си лодка, все едно се подготвях за пътешествие по течението на ежедневните си нужди: странно как се озовавам на едно място в гора, която не познавам, тя е там, говорим, нямам страх че това ще се случи, и че тя отново ще ми напомни че не съм бил в онзи момент на гроба и, че съм избягал. Вината е нещо което разкъсва сухожилията ти, прави на пихтия мускулите, обездвижва те, но последното и най-жестоко нещо което прави с теб е да те накара да останеш без думи, крадейки бавно и безпощадно всеки ден по една единствена думичка от теб, за нея, докато самотата те превземе изцяло. Самотата е за силните – тези които разбиват  живота на парчета. А аз не съм такъв. Всъщност постоянно връщам годините назад, обичам я и няма как да променя и частица от това, отново се срещаме с тази разлика че днес срещата ни е имагинерна, понеже изгубих възможността да говоря, просто мълча и съзерцавам в нея – никога не е била по-красива, със сплетени на рибена кост коси нежно падащи от едната и страна, казва: - Татко, тук съм, отвори очи! – аз не съм спирал да я наблюдавам, откакто пристигна снощи – татко – все по-провлачено потъват думите и в нещо като сън за море, вече я няма и лодката. – Татко!

Той се учеше по неподражаем начин

Той се учеше по неподражаем начин да отвежда спомените си на едно друго място далече от семейния си живот, място където те вече не служеха само като стожери на паметта му а заживяваха одухотворени от фантазните му мисли. Спря да говори за това какво е било още щом осъзна възможностите си, почувства ги като вълна която помита всичко по брега, за да остави оглозганите останки от хищния си обяд. Останки които говореха сами, донаписваха собствените му преживявания, мълчаха когато той искаше да крещи или пък смирени си подаваха от ръка на ръка нещо малко и безформено, нещо ненаписано като детски плач и непрогледно като представата му за него. Имаше дни в които заспиваше вечер и се събуждаше след няколко дни прекарани без храна и вода, изкривен върху старото си легло. Отслабна а косата му се заплете на възли и дори и когато я миеше те оставаха. Заживя сам, далече от семейството си, на място където не беше необходимо да плаща ток или вода, като почти не излизаше. Когато пристъпваше в онова пространство, защото той навлизаше все по навътре и навътре по местата на които е бил много отдавна, отново срещаше и обичаше но сега любовта му беше безплътна. Докосваше същите любими лица, обладаваше същите прекрасни тела, но сам – все едно обладава себе си в огледалото. С прекомерната възбуда на човек стъпил върху въже опънато над две бездни всяка от които отвеждаше до същото антично местоположение на дъното на което се събуждаше всеки път след няколкодневния поход в себе си разбра че животът му е една миниатюра зад затворените очи на иначе будното му съзнание. И заспа. И се събуди и пак заспа и сънищата вече не бяха толкова кошмарни, а събуждането толкова реално. На няколко пъти осъзна как времето преобръща хода си, прекараните месеци в изолация го превърнаха в скитник, а скитниците нямаха дом, затова един ден просто излезе навън оставяйки след себе си всичко което имаше, говорейки трескаво с един носов непознат но негов глас, не изпита срам когато изхвърли дрехите си защото те оставаха връзката му с онзи свят който толкова ненавиждаше; последно изхвърли и най-величественото бреме което представляваше тялото на един уличен магьосник който приживе умело жонглираше между останките от два свята.

НЕЧОВЕШКИ ОРГАНИ

Няма да има друг път нито на запад където потъват всички удавени слънца нито на изток в корема на майките на първородните синове на един изгубен отдавна божествен пример, има само един път в нас нещо от друг и по нещо от друго нещо което не сме поискали.има и думи много думи непомислени ненаписани и неразказани. откраднати думи. щом ги подгоня по каменистите урви на съзнанието виждам отворени врати разкъсани транспаранти  и ми се струва че има парче от нас което е изконно и понякога в мрачните подземия в които крием неизказаното се крие и това малко съвсем малко човешко. но не като човешки орган по-скоро като усещане или като нещо непредвидено детско и щуро в което отдавна не вярваме; искам да вярвам че ни има и че това не е една магическа реалност за нас.

Възможно ли е миризмата ти да причинява ерекция

Възможно ли е миризмата ти залепнала по пръстите ми да причинява ерекция ако се страхувам от това преживяване от този катарзис в ума няма как да мисля за нощта като за празник на тъмно говорим за Воев после за Воев преди и след като сме пропили чаршафите с потта от телата ни едно похотливо свършване в теб върху теб и навсякъде тази миризма която ме опиянява и побърква дали не се влюбвам докато така лежиш до мен и тези очи-бездни в тъмното които не разбирам или на тъмно прегърнати завинаги в спомен ще останем.

никога не бе слизал по-дълбоко и по-отвесни и хлъзгави стените само в кошмарите му бяха...