САМОТНИ ЗАНИМАНИЯ

От известно време съзерцаваше в нищото, привидно спокоен, за това което го очакваше, само гласовете от съседната стая – при затворена врата потъващи в уединение. Не издържа и излезе.

-          Да отложа ли срещата ви за един часа? – секретарката го настигна по коридора – Бих могла да...

-          Измисли нещо! – Каквото и да е.

Навън подухваше. Миризмата на запушени комини подразни носа му, опита се да не диша, и когато отново пое въздух, цигарен дим изпълни ноздрите му. Оглеждаше се за кошче, за да изгаси фаса си, когато камбанарията на часовника удари девет – бяха изминали трийсетина минути, откакто излезе.

За първи път осъзна че може да излъже всеки, толкова бързо и лесно се подреждаха обяснения за закъсали тролеи, задръствания, катастрофи в еднопосочното на „Цариградско”, полицейски коли, които препречват пътя на автомобилите. Лъжеше сутрин, докато поздравяваше съседите си по стълбите – нещо дребно, а вечер – дълги и разточителни лъжи в които оплиташе жена си.

Докато напредваше по стъпалата, до най-високата част на парка – уединено място с много цветя и алеи от декоративни плочки, си припомни нещо: За какъв се мислиш?! - с едната ръка Горàн стискаше врата му, а с другата си оправяше ризата. Беше получил два -три удара в лицето, когато поредната му лъжа се срина пред погледа на съучениците му. Не изпитваше срам – погледът на съученика му потъмня, после просветна, утихна, и тогава  изведнъж с адска сила юмрукът му се стовари за последно.

Когато излезе от унеса, който го беше обхванал, проведе няколко телефонни разговора. Безсмислени.

От няколко часа се движеше на изток, и сега зад дърветата изгряваше червено слънце, което започна да дразни очите му. Потърси очилата си, като опипа джобовете на якето захвърлено на съседната седалка, погледна отзад, и след като се убеди че ги няма реши да отбие и да изпуши една цигара.

Пътят изчезна зад поредния завой - колата леко занесе, после бавно навлезе в банкета. Спря. От продължителното съзерцаване в разделителната ивица на пътя очите го боляха. Протегна ръце зад врата си – схващането започваше някъде зад тила и по цялата дължина на гръбначния му стълб. Замижа. Представи си че изгубва контрол над колата и се преобръща по склона. Беше проспал последните няколко минути преди внезапното спиране и сега единственото което имаше желание да направи бе да освежи размътеното си съзнание. Излезе да се поразходи – смрачаваше се, беше излязъл вятър, всичко изглеждаше по-непримамливо, отколкото сутринта. Нямаше и помен от червеното слънце, което блестеше в очите му, и го заслепяваше. Отново запали мотора на колата, погледна през огледалото за задно виждане, и го видя – мъж около трийсетте, слаб, с потъмняла от носене шапка на главата, подпрял едната си ръка върху задния капак на колата.  Мигът на вцепенение премина в страх. Погледна през рамото си, може би за да е сигурен, че не му се привижда. Нямаше как да сгреши собственото си лице. За момент затвори очи, пак ги отвори – образът изчезна. Излезе навън, измина няколкото крачки до задния капак. Оглеждаше се на всички посоки, като че търсеше нещо, накрая подпря тялото си на предната врата и запали нова цигара. За кратко се почувства по-добре.

На вратата, пред къщата им в Пловдив, го посрещна дъщеря му, подскачаше и крещеше „По-да- рък”, по-да-рък!”, късаше цветната хартия, която скриваше подаръка, и се смееше. 

Сутринта след рождения и ден Виктор пиеше първото си кафе и се наслаждаваше на нахлуващото през прозореца слънце - приседнал до прозореца в кухнята, прехвърляше спомените си от вчерашното изтощително каране, когато босата му  дъщеря нахлу в помещението.

-          Подаръкът ми не става за нищо – каза тя.

-          Как така не става за нищо?

-          Ти, да не си сляп? Или искаш да кажеш, че пеещото без глава магаренце е по-готино?

-          Просто исках да кажа, че ще го поправим, още преди мама да го е видяла – каза той, докато се опитваше да върне главата на старото и място.

-          Знаеш ли, защо стана така? Имам предвид – главата му, тя сама се отскубна – очевидно Неда си измисляше оправдание. - Искаше да отгризне опашката си... – изражението и се промени, когато видя поправеното си магаренце, дръпна го от ръцете му, и избяга нагоре по стълбите. Докато отпиваше от кафето си помисли, че никога не е бил толкова близък с нея.

            За първи път му се прииска да върви към себе си, въпреки че досега винаги беше вървял напосоки. И понеже не помнеше в кой момент животът му заприлича на филм, започна да си припомня отделните кадри, който сглобиха сюжета - в съзнанието му изплува първата усмивка на Неда, спомни си и денят в който преяде и трябваше да повръща в банята, докато малката му дъщеря се заливаше от смях зад вратата; колкото и да се опитваше да си построи спасителна кула, в която да се скрие разбираше че от подобна кула окончателно ще изхвърли с главата надолу всичко, което все още пазеше непокътнато. Но гласовете този път бяха по-искрени от друг път, и по-човешки. Затова ги послуша.

Обратният път му се стори почти непознат, кратък, а въздухът който навлизаше в дробовете му така свеж.

ПИСМО

Тази сутрин говоря на всичко наоколо всичко е сняг говоря с него без нея написах и отговор който тя няма да прочете защото не отваря писмата ми липсва ми сутрин и преди да заспя си представям че ще умра и ще има опело ще вали сняг и когато ме пренасят снежинки ще гъделичкат изстиналите ми клепачи усмихнати некролози цветни мразя ги с препарираната си престореност гордост каква дума само! изстрелва се като стрела за да разруши топлите камери на сърцето.

Ти си ми дъхът:

градът когато мирише на свян

и въпреки зимата

късно цвете в окото на скитник

видях

гордост почти отчаяние

през думите да се промъкваш

и

пак...

Напиканото утро

с лице срещу слънцето увисва

по прането на вдовиците

препълват със сапунена вода

очите

при всеки проснат шум

изцеждат…

И щом препирането е с ръце-

за цял живот отвара е,

по пяна-

за всяка стара дама.

ПЪРВИ ПЕТЛИ

Не всеки ден му е все едно, понякога, все едно оплита честните си мрежи за пред всички, друг път те го обгръщат, припряни в топлите си прегръдки – още пази пуловери от вълна, и студентски квартири без парно, подарък от майка му по Коледа. А отдавна няма причина да го прави. Защото отдавна са му омалели, и защото отдавна не е сам.

Не се отдава на спомени, погребения, сватби, по-често дори пренебрегва всички, и всичко, за да запази себе си. И защото страда от неизлечима «болест», непозната за близки и роднини, продължава да разказва своите истории, сам, пред монитора, и разбира, че е невъзможно да напише, дори само ред, без студеното му присъствие.

Преди много години разбра, че болката е като ехо от нещо отминало, нещо пропуснато или просто мелодия, която дълго опъва струни в главата ти, преди безвъзвратно да потъне в забвение, като старите магнетофони. Странно е, че още мисли така. Дори сега, когато разглежда стари снимки му се иска да ги изхвърли, да даде път на новото, да отприщи чувствата си, да говори.

Трябва да е било, преди зазоряване, преди светлината да заподскача по щорите в спалнята, когато въздуха е още наситен със сънища – понякога му се иска да вярва, че сънищата му живеят до първи петли, но знае, че не е така – натоварени като селски каруци подгонват новия ден по старите улички на града; сигурно е забравил да заключи входната врата, чува свистенето на въздуха, когато се промъква през тънкия процеп, застанал като гостенин на прага, нещо малко, подхвърлено, прилича на откъснат лист от бележник, надраскано набързо послание, напомнящо онзи сън, който винаги се връща: смърт – колебание, остатъци от нечий живот, който обезмисля себе си, редовете които описват кратко и безчувствено всичко. Час на настъпване: 06:33.

Поглежда часовника: 06:30 – сънят му застрашително заграбва първите минути от настъпващия ден. Знае какво го очаква, но не иска да повярва, че ще се случи. 06:32 – още миг и в стаята ще отекнат виковете му за помощ.

Не всеки ден му е все едно, но сега е различно: наблюдава всичко през призмата на съня, и му е някак тревожно да очаква да го открият, да го оплачат, да положат ръцете му, скръстени, върху гърдите, да идват и да си отиват, да плачат или да говорят, да докосват изстиналите му пръсти, за последно, после просветва, измежду угасвъщото пламъче на свеща...един спомен – страдание, тишина, честолюбие; каква глупост е да вярваш, че ще останеш повече от някой друг!

Първи петли.

Честите пререкания със загнездилото се предчувствие, че нещо се е променило, опровергават самото предчувствие. Появява се лека топлина, като пред изпотяване - стотици малки нервни окончания, които оформят общото неразположение.

- Да не колабираш? – отсреща някой се блещи в лицето ти – Да не колабираш, а?

- Нещо пулсира в слепоочието ми – не мислиш за болката, а за това което може да се случи след нея – Мислиш ли, че ще отмине?

- Досега винаги е ставало така...

Когато болката отминава, вече почти различава лицата на хората около себе си. Иска да бъде по-малко гледан и повече сам.

Да изпитваш върховна наслада от близостта с някой, да преобръщаш хоризонта до клепачите си и да плюеш срещу вятъра се оказва най-подходящия начин да се изправиш срещу себе си.

- Обичам точно този един лист от себе си, по който мога да се разпозная, когато се изгубя някъде..., а аз се губя често?

- Защо просто не довършиш "линка" към мен с един честен отговор!? И какво е да си на един "линк" разстояние, пък било то и празен?

Как се живее без този лабиринт!

P.S. Четирилистните детелини са малко скучни с препарираното си излъчване.

Свои мощи изложи пред публика

една случайно приземена

звезда.

Замръчканите афиши прозираха облещените очи

на господин със средна длан и високи рамене

който учтиво поздравяваше

всички.

Окачените на широко платна

шумно вдишваха

и издишваха

срещу напиращите погледи

тъжно-бели стрели.

Притиснати натясно

критици и зяпачи

разочаровани напускаха

с прободени сърца.

Не пееха песни.

И не дърпаха косите си.

Най- сетне господинът

с нарисувания страх в очите

затвори очи

и започна да рисува

силния вятър

подплашил гостите.

Нарисува и нарциси

с имена на отминали сенки

от края на вечерта

в началото на зимата

и подписа с Нов

Великаните на деня имат малки пръсти, с които едва - едва напипват, и понякога дори си помагат с крак, за да удушат по – лесно.

РЕЦЕПТА ЗА КОРЕМ

трябва да е колебание

или да прилича на такова

ако започва с корем

като крем

дали не е по - добре

да е бял -

да!

да е бял

колкото да е

за изяждане

за повръщане

и да повтаря по

форма

и съдържание

крем

или да завършва с корем

без колебание!

с дядовите страстоубийки

ще те посрещне

за да ти напомни

че

точно сега е

времето на

нафталираните бабета

със сатенени ношнички

и копринени чорапки

от мола

защото е

на ръба на морето от

преоценени

намалени

инезнамощекакви

парцалки на далавера

и се разхвърля за теб

да те има с всичките шарени

опаковки

напук на всички

предколедни намаления

и цени от които му се повдига

по дяволите

мола

Трябваше

да сънуваш

повече

в синьо

в зелено...

и

с повече

във

очите

а те сини

посинели

от взиране

в цветовете

на отиващото си

слънце

пак...

и пак

затвори очи

и сънувай

повече

в синьо

в зелено...

и

никога

с повече

във

очите

Станалото винаги изопачава причините по безпардонен начин.

Усещащ само болката-карамелена на вкус, когато те прониже през кръста.

После малко горчи, повръщаш от страх да не се повтори- дано те подмине омразата…

А то като приливна вълна прокървяха ушите ти, толкова тихо се стичаше кръвта и падаше на едри капки по раменете

оглеждаш се поразен от неспособността да обичаш докато те прегазват емоциите.

Защото да обичаш е като да четеш арогантни поети- искаш, a не можеш.

Извън мен

Шумни диалози

Не им понасям

Откога са

А още в истината

ровичкат

Преди си мислеше, че е щастлив затворен между стените на удоволствието, сега- хлъзгавите му мисли го понасят все по-надолу – вижда, а единственото му занимание е самота. Той е за себе си в трето лице единствено когато е сам.

Един от нас – не скланя гръб

превива се, а после се изправя.

Със щедри шепи, чужда скръб

от сетните дъна изравя.

Пресява семето – на длан-

от пръстите на хулите се храни-

остатъци от нечий срам...

по дрехите му още неизпрани.