САМОТНИ ЗАНИМАНИЯ

От известно време съзерцаваше в нищото, привидно спокоен, за това което го очакваше, само гласовете от съседната стая – при затворена врата потъващи в уединение. Не издържа и излезе.

-          Да отложа ли срещата ви за един часа? – секретарката го настигна по коридора – Бих могла да...

-          Измисли нещо! – Каквото и да е.

Навън подухваше. Миризмата на запушени комини подразни носа му, опита се да не диша, и когато отново пое въздух, цигарен дим изпълни ноздрите му. Оглеждаше се за кошче, за да изгаси фаса си, когато камбанарията на часовника удари девет – бяха изминали трийсетина минути, откакто излезе.

За първи път осъзна че може да излъже всеки, толкова бързо и лесно се подреждаха обяснения за закъсали тролеи, задръствания, катастрофи в еднопосочното на „Цариградско”, полицейски коли, които препречват пътя на автомобилите. Лъжеше сутрин, докато поздравяваше съседите си по стълбите – нещо дребно, а вечер – дълги и разточителни лъжи в които оплиташе жена си.

Докато напредваше по стъпалата, до най-високата част на парка – уединено място с много цветя и алеи от декоративни плочки, си припомни нещо: За какъв се мислиш?! - с едната ръка Горàн стискаше врата му, а с другата си оправяше ризата. Беше получил два -три удара в лицето, когато поредната му лъжа се срина пред погледа на съучениците му. Не изпитваше срам – погледът на съученика му потъмня, после просветна, утихна, и тогава  изведнъж с адска сила юмрукът му се стовари за последно.

Когато излезе от унеса, който го беше обхванал, проведе няколко телефонни разговора. Безсмислени.

От няколко часа се движеше на изток, и сега зад дърветата изгряваше червено слънце, което започна да дразни очите му. Потърси очилата си, като опипа джобовете на якето захвърлено на съседната седалка, погледна отзад, и след като се убеди че ги няма реши да отбие и да изпуши една цигара.

Пътят изчезна зад поредния завой - колата леко занесе, после бавно навлезе в банкета. Спря. От продължителното съзерцаване в разделителната ивица на пътя очите го боляха. Протегна ръце зад врата си – схващането започваше някъде зад тила и по цялата дължина на гръбначния му стълб. Замижа. Представи си че изгубва контрол над колата и се преобръща по склона. Беше проспал последните няколко минути преди внезапното спиране и сега единственото което имаше желание да направи бе да освежи размътеното си съзнание. Излезе да се поразходи – смрачаваше се, беше излязъл вятър, всичко изглеждаше по-непримамливо, отколкото сутринта. Нямаше и помен от червеното слънце, което блестеше в очите му, и го заслепяваше. Отново запали мотора на колата, погледна през огледалото за задно виждане, и го видя – мъж около трийсетте, слаб, с потъмняла от носене шапка на главата, подпрял едната си ръка върху задния капак на колата.  Мигът на вцепенение премина в страх. Погледна през рамото си, може би за да е сигурен, че не му се привижда. Нямаше как да сгреши собственото си лице. За момент затвори очи, пак ги отвори – образът изчезна. Излезе навън, измина няколкото крачки до задния капак. Оглеждаше се на всички посоки, като че търсеше нещо, накрая подпря тялото си на предната врата и запали нова цигара. За кратко се почувства по-добре.

На вратата, пред къщата им в Пловдив, го посрещна дъщеря му, подскачаше и крещеше „По-да- рък”, по-да-рък!”, късаше цветната хартия, която скриваше подаръка, и се смееше. 

Сутринта след рождения и ден Виктор пиеше първото си кафе и се наслаждаваше на нахлуващото през прозореца слънце - приседнал до прозореца в кухнята, прехвърляше спомените си от вчерашното изтощително каране, когато босата му  дъщеря нахлу в помещението.

-          Подаръкът ми не става за нищо – каза тя.

-          Как така не става за нищо?

-          Ти, да не си сляп? Или искаш да кажеш, че пеещото без глава магаренце е по-готино?

-          Просто исках да кажа, че ще го поправим, още преди мама да го е видяла – каза той, докато се опитваше да върне главата на старото и място.

-          Знаеш ли, защо стана така? Имам предвид – главата му, тя сама се отскубна – очевидно Неда си измисляше оправдание. - Искаше да отгризне опашката си... – изражението и се промени, когато видя поправеното си магаренце, дръпна го от ръцете му, и избяга нагоре по стълбите. Докато отпиваше от кафето си помисли, че никога не е бил толкова близък с нея.

            За първи път му се прииска да върви към себе си, въпреки че досега винаги беше вървял напосоки. И понеже не помнеше в кой момент животът му заприлича на филм, започна да си припомня отделните кадри, който сглобиха сюжета - в съзнанието му изплува първата усмивка на Неда, спомни си и денят в който преяде и трябваше да повръща в банята, докато малката му дъщеря се заливаше от смях зад вратата; колкото и да се опитваше да си построи спасителна кула, в която да се скрие разбираше че от подобна кула окончателно ще изхвърли с главата надолу всичко, което все още пазеше непокътнато. Но гласовете този път бяха по-искрени от друг път, и по-човешки. Затова ги послуша.

Обратният път му се стори почти непознат, кратък, а въздухът който навлизаше в дробовете му така свеж.