ЧОРАПИ ОТ СИВА КОПРИНА

  

    

     Стомахът и се сви при полъхa който идваше откъм прозореца. Докато запалените свещи  в храма гаснеха с божествено провидение тя трудно си проправяше път през сгъстения въздух. Чу как бучките пръст приглушено удрят по ковчега – делеше ги само една стена, и от столa на който се подпря унесена като в някакъв полусън можеше спокойно да наблюдава погребението на свещеника. Не можеше да присъства, защото мъжете подушваха разпиляните и фусти и онзи гъдел бе по натрапчив от  пролетна хрема: сутринта когато излезе си сложи чорапите подарени и от покойния вече свещеник по времето когато нощите им бяха изпълнени с нежна страст, когато чуждите погледи не означаваха поредния нещастник наситил се на благоверната си жена – желаещ похотливо да свършва върху все още гладката и кожа.

            Слабата светлина процеждаща се през пролуките на каменния параклис рисуваше причудливи образи по цветната мозайка на пода, когато тя прекоси помещението и се отправи към вратата. Страхуваше се да не я усетят и затова събу сандалите си и продължи боса докато сенките ту се уголемяваха до призрачни повеи, ту се смаляваха и почти изчезваха в най-тъмния ъгъл – тогава я обземаше чувството че сърцето и тупти толкова силно, че дори гробарите ще спрат работа и ще се ослушат. Но това не се случи. Необезпокоявана излезе през задния вход, там откъдето беше влязла и сутринта – още по тъмно, когато черната пръст в която сега поставиха тялото на свещеника все още зееше като паст. Не плака, докато беше скрита зад сенките на прозореца, но сега когато чистият въздух докосна лицето и изведнъж си спомни за чорапите от сива коприна, затова ускори крачка.

            После затвори себе си и пусна всички гадинки, които до вчера кротко съскаха с езичета зад стените на къщата, и дори слабите почуквания по входната врата късно вечер не можеха да я извадят от унеса който я обземаше, заприлича на хляб – изсъхнал хляб и гадинките обхождаха всички пролуки в тялото и, докато един ден купчината се срути на пода и те се разбягаха на всички страни; недокоснати останаха само чорапите от сива коприна в средата на стаята, по-искрящи от светлината която нахлуваше отвън, и потъваща в безвремие вътре в стаята. 

            Погребението на свещеника като невидима утеха я обгърна и сега нощите и не започваха с почукване на входната врата, нито свършваха в банята. Когато ставаше сутрин отваряше широко прозореца и всички можеха да видят как полива цветята на перваза – толкова красива, колкото бе и на сватбата им отпреди трийсет години, с онези маслинени очи и абаносова кожа, та чак минувачите се споглеждаха и неразбиращо питаха – Как така, та тя изглежда като на осемнайсет! – не вярваха на очите си и затова много скоро отново се връщаха с пазарските чанти, за да се убедят че е тя, а не някакъв мираж. Така отминаха седмици и от върволицата мъже които всяка вечер се редяха пред портите и не остана и помен, неизвестен полъх откъм помещението в което иначе тя приемаше посетителите си, понесъл същото онова божествено провидение разпръскваше тълпата, докато накрая ситен прах покри перилата на стълбището, а малкото звънче закачено до вратата замлъкна и само тишината от пробягващи сенки се осмеляваше да стъпва по стъпалата.

            С прашните августовски месеци се появиха и студените мъртви птици върху гроба на свещеника и вече никой не се осмеляваше да отива там. С времето купчината с тленните останки на птиците започна да расте и скоро най-малките деца, които бяха по любопитни от родителите си, забелязаха че по купчината прибягват сенките на починали вече хора и побягнаха като подплашено стадо към площада, за да съобщят новината. Тогава дойде тя и приседна до гроба. От дъха и се разлетяха на стотици посоки понесени на ангелски крила спомените и, прекосиха града надлъж и нашир, и се върнаха очистени от болката и любовта по един човек потънал в пръстта като корен. И запя. Запя за бедния и мъж, непознал тялото и както онези несретници които идваха преди – песента и се вряза като нож в купчината пера, освободи се, и престана да съществува като такава.

            Когато премина през града никой не проговори. Зад един стар потънал в ръжда камион разбра че закъснява. Времето безусловно отвеждаше хода си към нея и тя знаеше това. Беше събула чорапите си от сива коприна, и бе сигурна че това ще я пренесе през времевия колапс който предстоеше, – сега когато нуждата от тях не изглеждаше толкова непоносима като бреме, тя разпери крила и полетя, после рязко се стрелна надолу като бримка по чорап, и потъна в него завинаги.

ЕДНО ХЛАДНОКРЪВНО УБИЙСТВО В ЖЪЛТО

Нарисуваното издава несигурност. Това личи от недовършените детайли по шапката на господина – иначе с такава лекота  голото му тяло посяга към масата, където е поставен нож, от който нож, капките кръв незнайно защо в ярко жълто, като "разпорени водни плъхове", може би твар подобна на гъсеница, но явно с по-големи размери току-що е била разпорена с премерен удар, след което ножът вече не е необходим повече. Изпълнил е своята хармонична последователност – като нежен танц посред нощните писъци на подгонени птици, и не просто заучени движения. Това е танц на вдъхновението!

Останалото е някак в сянка. Рисунъкът е по детски точен и същевременно невинен. Липсва плътност, а контурите сигурно повтарят един единствен образ – голото тяло на господина и недовършената шапка. Какво е работил, защо е гол, и какво го е накарало да убие това имагинерно същество, което дори  не присъства в картината? Просто нахлува в мислите ми, докато наблюдавам картината окачена във фоайето на този иначе просторен и осеян с множество примери за изкусно майсторство апартамент в центъра на града. Безброй икони – коя от коя по стари и навярно немислимо скъпи, няколко изящни скулптури, и измежду тях тази рисунка – подписана и поставена в проядена от молци рамка, която някак съзаклятнически допълва интериора на къщата. Ако бях следовател може би щях да си помисля, че се е случило нещо което е останало скрито в спомените на едно дете  с известни заложби в рисуването, и после е изгряло в това капещо жълто в краката на убиеца.

И още нещо. Погледът е предаден изразително и не оставя съмнение за ясните подбуди на извършителя. Едно хладнокръвно убийство което още витае във въздуха.

    Трябва да е било някъде в края на лятото, когато сенките под асмата натежаваха като узрели круши, а от високия дувар зад къщата на дядо котките започваха да надничат огладнели след дългата следобедна дрямка. Точно в часа, когато слънцето слиза почти до керемидите на къщите от другия край на селото, през рамката на прозореца видях как прашния път се оглася от бързо приближаващата се тълпа селяни, понесли лопати и кирки по посока на дома на стария учител.

    Открай време кръстът си беше там, построен може би от неговия дядо някъде в началото на миналия век, когато хората все още благославяха един господ и една вяра. Старият учител спря близо до него и се огледа: от върха на високия повече от дузина човешки боя кръст полетя стремглаво надолу лешояд и направи няколко кръга над тълпата преди да изчезне към скалите. Много скоро всичко щеше да свърши. Преди всички идваха тук, коленичеха, или просто смирено стояха в основата му, а сега тълпата щеше да подкопае основата му, да разхвърля каменното му тяло по склона надолу, и да си отиде.  Заедно с вярата.

....изтръгване е този бухал
дето все не буха
само нощите издуха от очите

БУРКАН С МУХИ

        

  

      Не плача. Изминали са няколко минути откакто майка ми се обади и съобщи за смъртта на леля ми, а аз още продължавам да стискам трепачката за мухи в очакване да кацнат, за да ги убия. От край времe дядо ми дава за всяка убита муха по една стотинка – така или иначе го правя за да убивам времето, защо да не изкарам и пари за един сладолед? Баба ми нещо се суети, чувам я да говори с дядо, докато глади ризата му за погребението – не изглеждат тъжни, само малко по-кротки от обикновено. Същата нощ докато заспивам все още не знам дали ме е страх или не. Не сънувам.

            По прашния път към гарата се разминаваме с дузина крави които отиват на паша, не искам да срещна погледа на бика, защото знам че това ще го разяри. Когато отминаваме достатъчно се обръщам назад и под изгарящата мараня на слънцето стадото по-скоро ми прилича на огромно лайно полазено от рояк мухи. За миг ми се приисква да споделя с някой, но нещо ми подсказва да замълча, петък е, и съм само на тринайсет.

            Има моменти в които се опитвам да си представя леля ми мъртва, без да знам какво да очаквам. Почти стигнахме – кооперацията е от онези старите, на три-четири етажа с голям заден двор, където тълпата вече изпълва сенките под дърветата. Колкото повече приближаваме, толкова повече ме е страх – виждам познатите лица на възрастните от квартала, някои плачат смутени пред погледите на децата, други като баща ми пушат. Изкачваме се по стълбите и с приближаването на вратата дочувам писъци и рев, от които стомахът ми се свива още преди да съм влязъл. Може би точно в този момент се разплаквам. После идва усещането да си положен сред купища цветя и свещи, когато докосвам челото и – плътта е толкова студена и отблъскваща че сега вече плача неудържимо, затова ме извеждат навън, където смъртта витае само във въздуха.    

            Погребението е по обяд а това означава че ще изминат още няколко часа преди автобусът с опечалените да тръгне към гробището. Дотогава съзнанието ми ще изхвърли на брега, като изгубени детски играчки, спомени за шепи пълни със слънчоглед по пътя към вкъщи: слънчогледа е във фунийка от стар вестник, има и захаросани ябълки – купуваме ги от "леляка" – не помня кой измисли този прякор, но ако не бяха двадесетте стотинки които леля Капка прибираше за всяко едно захарно петле или ябълка, сигурно отдавна да ни беше изказала на родителите ни. На сутринта под прозореца на баба Полизана шлюпките са толкова много и тя не спира да мърмори как щяла да ни даде метлата да изметем цялата улица, докато ние се заливаме от смях, в крайна сметка ни се разминава, защото обещаваме следващия път да ги събираме във фунийка. Може би съм затворил очи и картините от детството са нахлули необезпокоявани, като боси хлапета на реката миг преди да скочат в бистрите води; станало е обяд, току-що някой каза че всеки момент ще изнесат ковчега.

            В онзи ден имаше много мухи. Мухите лазеха навсякъде, някои от възрастните се опитваха да ги прогонят други посягаха да ги убият и току, някоя от тях падаше в ковчега измежду цветята; и защото бях малък и смъртта ме спохождаше нощем когато се опитвах да заспя баба ми даваше прясно мляко и ми разказваше  как по зелените поля където зайците притичват подплашени от вятъра сенките на смъртта избледняват и стават розови като коремчетата на малките прасенца в задния двор на къщата.

             Пръстта е суха и корава като гръбчетата на бръмбарите които ловим на село. Но не толкова черна като сълзите на баба. Тя плаче до гроба и проклина съдбата си. Става и лошо и затова я издърпват настрани, докато гробарите завиват тялото и поставят капака. Мисля си всичко свърши и посягам да уловя една нахална муха която се опитва да полази по челото ми, и в този момент сълзите отново потичат по бузите ми, надявам се да не изглеждам много уплашен, докато си представям няколко заблудени мухи заклещени в ковчега.

            Денят почти преваля. Зад изгорелите поля слънцето гали с последните си лъчи закъснелите работнички, а във въздуха все още се носи мирисът на окосена трева и конски изпражнения. Когато се прибираме на село в антрето забравено до прозореца от вчера виждам бурканчето с мухи, пълно до половината – вероятно ще има за повече от един сладолед. Без да видят баба и дядо го отнасям до порутената ограда в южния край на двора, където расте старата круша полегнала на една страна – когато узреят плодовете и е много лесно да се покачиш и без стълба, изсипвам ги върху пръстта и хвърлям няколко шепи отгоре – за бог да прости.

И СЛЪНЦЕТО НЕ ИЗГРЯ

     Сряда е и тази сутрин слънцето не изгря. Стори ми се че понечи да се покаже оттатък морето, където свършваше нощта, но после отново потъна в дълбоките води. Можех да си го представя, защото го бях виждал стотици пъти от прозореца на моята стая – понякога наметнало пурпурния си халат плахо надничаше, а друг път изсветляло по ъглите бавно потегляше на запад. Толкова пъти до днес. Вместо него в светлината на все още трудно пробиващото си път утро различих очертанията на нещо, донесено от вълните кой знае откъде, което отчаяно приличаше на мъртвец - приведен над тялото му различих привързано за крака му въже, което свършваше в проядения от морските твари край, за който приживе най-вероятно самия той бе завързал камък или нещо достатъчно тежко, за да отнесе тялото му на дъното. И от това което видях тогава знам, че беше успял.

      Не извиках, нито се уплаших. Това което ми се стори че остана незабелязано дори от мен, бе начина по който бавно избутах удавника обратно там откъдето бе дошъл, нагазвайки почти до кръста в студената вода. Това се повтори и на другия ден, и на по-следващия, и още много дни след онова свъсено утро, в което слънцето не изгря: общо взето сутрин ставах по едно и също време, знаейки че прибоя ще изхвърли мъртвеца отново на брега, и че аз ще трябва пак да го върна в мътните води, и го правех с такава убеденост, че дори когато тялото започна да се разпада продължих да го правя, използвайки въжето, което устояваше на морето по-добре отколкото тленните останки - последните дни това в което се превърна тялото ми причиняваше ужасно главоболие в по-късните часове на деня, когато допивах чая си.

      Имаше нещо в слънцето което не изгря онзи ден, нещо в пурпурното наметало с което беше загърнато, в очакването на изгрева потънал в косите сенки на единственото дърво привело стъблото си към водите, което ме накара да го направя. Бях убеден в това дори когато отделни кости с остатъци от плът по тях изплуваха на плажа и аз не смогвах да ги събирам, и да ги връщам в преизподнята на морето, знаех че това е моето изпитание, моята голгота, кръстния венец на главата ми, с който щях да посрещна отново слънцето, в деня в който нямаше да има съмнение че Той е потънал необратимо.

      Странната ми убеденост че съм постъпил правилно онзи ден, и че това ще върне слънцето, ме накара да се замисля над това как ще изглежда всичко това в очите на другите. Но това ще съдържаше условието някой да ме е видял, което ако беше така – днес, месец след онази сряда от средата на септември не бих се разхождал спокойно по брега: навън се кани да завали, но въздухът е все още топъл, малко непривично за края на октомври но по тези места лятото винаги си тръгва късно. Опитвам да не мисля за случилото се, но то се завръща с прибоя, и когато съм напълно подгизнал и поуспокоен се прибирам – по пътя ще събера малко дърва за огъня, защото нощта се очертава студена, излезе и вятър, а тук това със сигурност означава че облаците ще се появят съвсем скоро; после дълго стоя приведен до печката, светлината която идва от нея се отразява в прозореца и не виждам какво се случва навън, но знам че ей сега ще загърми и ще имам време да допиша историята.

      Останалото върша почти като на сън – събличам дрехите си и нагазвам във водата стараейки се да не поглеждам към лицето на удавника, въпреки че успях да го зърна за миг. Просто забутвам въпросите до онова прохладно място в съзнанието, където мръсно-зелените ми мисли играят шах загърнати с непромокаеми плащове, наблюдавам ги отдалече – съвсем леко помръдват приведените си гърбове и в сумрака ми приличат на гергьовски агнета в торба; изглежда са минали доста дни преди въжето да поддаде и тялото да се озове там където го намерих, защото кожата е подпухнала и неприятна на допир. Водата е по-студена отколкото очаквах, но това само ми помага да се отърва по-бързо от тялото. Когато приключвам се оглеждам на всички страни, нищо не се е променило, сам съм.

      Не помня кога за последно говорих с човек, но не съм отшелник: построих си тази къщичка с парите от пенсията, защото обичам да съм далеч от хората. Веднъж прочетох, че живеещите сами по-трудно се справяли със старостта, а при мен е обратното – морето и онова слънце с пурпурното наметало, от дните преди да изчезне с останките на този нещастник, са всичко за мен. В протяжните сутрини когато небосвода започва да изсветлява и очакването е по-силно забелязвам че вече никой не идва тук, не че преди имаше много хора, но сега просто всичко наоколо сякаш умря – стотици риби изплуваха по корем и обсипаха брега, а водата сякаш стана по-студена и мътна, като че казана на Св. Петър с всичката помия на милиони грехове е изсипана тук. Мирише. Докато се разхождам придържам една стара кърпа към лицето си. Бързам. Да се прибера и да се опитам да попреча на тази миризма да влезе и зад прозорците. Уплътнявам ги с тиксо, което намерих в едно чекмедже, захвърлено неотдавна там. Ще се опитам да поспя, защото всичко друго ми се струва непосилно.

      Вероятно това съм аз – или се рея ниско над водата където пръските от вълните гъделичкат кожата ми, или сънувам че го правя, но усещането е като истинско, все едно се опитвам да се гмурна надълбоко и когато почти докосвам повърхността на водата нещо ме спира, само за момент съм отгоре, но краката ми все повече натежават... ококорено слънце, морската вода пари по повърхността като тиган, няма бряг и по напуканите му устни капките вода изгарят като на клада... вече дори не се опитва да крещи към слънцето..., само болка от опитите да запази самообладание докато парещото слънце отслабне... вече е сигурен че ще умре, още миг и устата му ще се препълни и носоглътката му ще захрипа конвулсивно. По-надълбоко звуците утихват като преди изгрев.

      И тази сутрин слънцето не изгря. Вместо това едри капки дъжд, като камбанки проглушиха стаята с песента си. Подплашени гларуси разбиха единствения прозорец който ме делеше от морето и то нахлу при мен с всичките си гадинки и се настани върху леглото ми, повдигна масата и от стола на който вечер присядах за да се нахраня видях помията която се изля, по-точно погълна стаята като огромен кит, в който изчезва изгубена рибарска лодка. Просто едно движение преди всичко да потъне в тъмнина, изпразнено от подплашените сенки на смъртници, и непознато като вдовицата на брат ти, като смърт без цветя, некролози от пурпурно наметало, и слънце което не изгрява никога.

СЛЪНЦЕТО В МЕН

Ограбиха всички! Така си мислеше докато навиваше ръкавите на ризата си готов да се озъби на всеки застанал на пътя му. Взеха всичко от всички нас. Дори и от онези от които нямаше какво да се вземе, защото не притежаваха повече от един комплект прибори за хранене; после ни казаха че сме свободни. Свободни да се шляем по улиците – гладни и обезверени. Неколцина умряха още първите няколко дни от глад, или от мъка по дома и всичко което притежаваха преди: изконното равенство между човешките същества беше постигнато за една нощ, нощ в която силните и слабите посрещнаха утрото еднакво боси – само цветът на кожата им издаваше отрудения от този който до вчера гордо надничаше изпод скъпата си кола. Имаше такива които претендираха че са еди-кои си, че са работили еди-къде си, но никой не вярваше на никой, защото доказателствата за това бяха унищожени, всичко бе превърнато в една безлична маса бродеща по улиците. Никой не работеше, както и никой не разполагаше с пари, единствения шанс да притежаваш бе да ограбиш това което беше останало, а то бе пренебрежимо малко дори за тези които не бяха имали почти нищо и в предишния си живот. Ако надникнеш зад стените на старото гробище, където дори мъртвите вече си нямаха нищо ще видиш че някой бе отнел надгробните им плочи – и сега обезумели, като животни в клетка, хора тъпчеха неизвестни гробове търсейки утеха, заравяйки главите си в пръстта като обезумели след нещо смъртно и непростимо.

     Докато крачеше съвсем сам Белгун се озърташе за място където да поспре. Всъщност търсеше друго. Дори можеше да се каже че не той а другостта го привличаше по-силно от всичко. Спря за да се облекчи. Почувства в ноздрите си изпаренията от собствената си урина и потръпна при мисълта че може да му се наложи в най-скоро време да пие от нея, предвид факта че водата беше умишлено замърсена и съвсем негодна за пиене. Докато мислеше за последните си дни прекарани в търсене на храна и вода последните капки урина избиха през панталоните му. Не му пукаше особено много, защото така или иначе имаше само тях, а бельото си не бе сменял повече от две седмици, което си беше своеобразен рекорд за него – единствено в казармата беше носил бельото си повече но тогава обстоятелствата бяха други. А сега! Обстоятелствата сега са други! – чу собствения си глас като ехо.

Напоследък умишлено избягваше контакт с други оцелели, сред огромния експеримент в който се намираха, беше сам повече от всякога – озъбен срещу вятъра и с поглед отхвърлящ всякакви въпроси относно самоличността му. Просто Белгун. Като разкъсаните черва на всички които срещна в понеделник, като миризмата на загнило по втечнените им очни отверстия под парещото слънце във вторник; кръв по пръстите и лицето му, облизва се и продължава, когато е вече късно за покаяние в сряда, в четвъртък и петък страх. Днес е събота и за да се нахрани ще трябва да... не иска да си го помисли, защото Белгун не е...всъщност той..., да си спомня за себе си от преди е толкова непоносимо, колкото непоносимо е да среща всеки ден все нови и нови мъртъвци по пътя към своя дом под окапалата шума на едно самотно издигащо се дърво в края на града. Толкова далеч от себе си и от всичко което го заобикаля, разбира че има нещо в сивото оперение на птиците които кръжат наоколо, нещо в начина по който прелитат над погромния неделен следобед, окъпан в заревото на мъртвешка тишина настъпила с писъка на уплашени птици. Намръщени облаци, все едно откога посинели от чакане се блъскат на тумби, затулват и без това почернялото небе. По-надолу широки поля покрити със сняг и едно самотно цвете, до което той спира. Докато го откъсва небето повръща сняг, навежда се да направи заслон с тялото си, да запази за себе си това парченце живот. Мислите му като чужди стъпки върху снега препускат глухо в розовите отблясъци на гаснещото небе, свечерява се, когато дочува в тишината шепот от притаен разговор, някъде зад близките дървета. Оглежда се, но освен него, докъдето му стига поглед – дори на запад където и последните светлини вече изчезват – границата между земя и небе се е свила до безкрайност от която те побиват тръпки. Усеща самотата дори през дрехите. И тези цветове – от пурпурно синьо до мокро лилаво, а на места по стволовете на дърветата охра; кръв и разкъсана животинска плът зад дърветата, точно там откъдето се чуваше неясен шепот – съвсем топла, докато се оглежда за място където да поспре и да потърси начин да запали огън, да се постопли, вижда парата от кръвта как потъва в сянката на дърветата и нечии подгонени стъпки в мрака. Тъмно е и страхът може почти да се докосне с ръка, също както цветето.

    Белгун страда затова че в пристъпите на отчаяние, които го застигат върши неща за които после съжалява. Само да можеше да заспи под сянката на онова дърво, необезпокояван от освирепели животни, и хора безсилни пред срама от нечовешките си постъпки. Защото да ядеш... не може така, това не е причастие, всичко е осквернено и пропито от кръв по иконите, остатъци от човешки... човешки съдби – като нацъфтели макови поля, притиснати от преяли облачни хоризонти и онази противна миризма на застояло, която те кара да повръщаш по няколко пъти на ден; вчера Белгун видя собствените си очи да се затварят, помисли си ще умре, прободен от нечия непозната ръка, но далечния вой на кучета зад долината, там където все още живееха неколцина оцелели, го извади от унеса, трябваше да е нащрек, защото с настъпването на нощта идваха сенките на умрелите, всички онези невинни души бродещи по скъсаните поля от покрайнините на града. Идваха с мрака, превръщаха всичко в мрак и изчезваха отново там откъдето бяха дошли.

    "Няма да има промяна!" – така звучи онази песен на Воев "летен леден ден", също като тази неотминаваща болка в стомаха, от няколко дни спря да яде: последно сдъвка няколко непознати му треви, имаха вкуса на пръстта, вкуса на потъпкани гробове, на свършване, на... цветовете на мъртво лято, само охра от окапалата шума. Поне да имаше вода, защото с кората на полуизсъхналата върба от двора на детството му само накваси устни. По-добре да умра. Само някак по-бързо, раз! – и хоп, дядо Петър с мандалото, не, това е само прах в очите, не вижда по-далеч от кървавото море на маковите поля, в което Белгун не веднъж e потъвал, но вече не иска това, иска смърт лека като полъха на вятъра и дъхава като представата му за отвъдното.

И докато тишината на отминаваща вечер се преплита с къркоренето на червата му в една напевност унасяща ритъма на сърцето му сам пресича улицата, носи дрехите които вчера носеше един негов брат по съдба, и тъгата толкова много му прилича. Пасва му като шапка, като болен зъб боли... – ето че се понася над глухите клони на дървото от края на града, прелита над маковите поля, които отгоре още повече приличат на кърваво море; гладуването го е направило лек и безтегловен, докосва крилете на птиците, докато те се скупчват около тялото му, кълват очите му и дърпат месата му... – и се събужда в прегръдката на нощта, врата му се схванал от студената земя, наоколо е тихо и почти може да различи далечните разговори – някои от оцелелите живеят на групи, защото така е по-лесно да се прехранват, виждал е как нападат самотници като него, разкъсват дрехите им, насилват телата им а после ги... само да можеше да не мисли за това, "в ледове потъва слънцето в мен", отново и отново, докато се претъркулят небесните тела и угаснат всички луни които вещаят страх.

След дните които прекара без никаква храна му се струва че все по-лесно се издига нагоре, а е просто скрит под накапалата шума – едно потръпващо тяло на грешник, което погледнато отгоре все повече изгубва човешкото в себе си и добива формата на гроб.

Има ли свършване? Или всичко е ограбено, захвърлено на бунището, и препикано?

Белгун, за последно видя тънката струйка която постепенно попиваше в шумата, достигна кожата му, потъна в порите му и изстина при допира със сърцето му в гаснещите светлини над умиращия град.

КОНТРАСТИ

Намръщени облаци, все едно откога посинели от чакане се блъскат на тумби, затулват и без това почернялото небе. По-надолу широки поля покрити със сняг и едно самотно цвете, до което той спира. Докато го откъсва небето повръща сняг, навежда се да направи заслон с тялото си, да запази за себе си това парченце живот. Мислите му като чужди стъпки върху снега препускат глухо в розовите отблясъци на гаснещото небе, около пет часа е, когато дочува в тишината шепот от притаен разговор, някъде зад близките дървета. Оглежда се, но освен него, докъдето му стига поглед – дори на запад където и последните светлини вече изчезват – границата между земя и небе се е свила до безкрайност от която те побиват тръпки. Усеща самотата дори през дрехите. И тези цветове – от пурпурно синьо до мокро лилаво, а на места по стволовете на дърветата охра; кръв и разкъсана животинска плът зад дърветата, точно там откъдето се чуваше неясен шепот – съвсем топла, докато се оглежда за място където да поспре и да потърси начин да запали огън, да се постопли,  вижда парата от кръвта как потъва в сянката на дърветата  и нечии подгонени стъпки в мрака. Тъмно е и страхът  може почти да се докосне с ръка, също както цветето.

Ококорено слънце, морската вода пари по повърхността като тиган, няма бряг и по напуканите му устни последните капки вода изгарят като на клада. Отдавна не е виждал нещо по-различно от вода, солена вода, и пяна която ако имаше черпак би изгребал и изхвърлил, никому ненужна – вчера докато се взираше в нея реши да я опита, но вкусът и го накара да съжалява за дълго. Вече дори не се опитва да крещи към слънцето и болката която му причиняват мехурите по кожата, само му помагат да запази самообладание докато парещото слънце отслабне – единствено парче месо в тенджерата с пресолена супа

Самотникът сам пресича улицата, носи дрехите които вчера носеше един негов  брат по съдба, и тъгата толкова много му прилича. Пасва му като шапка, като болен зъб боли.