ПОТЪНАЛИ СЛЪНЦА

не мога да говоря

            докато ме гледаш с онези очи,

като потънали слънца

зад хоризонта на отминаващата буря,

            докато камшика

на тишината, която ме обгръща

плющи и прорязва

кожата ми с хладната прегръдка на мъртвец...

            докато зад ниските октави на гласа ми

се крие цяла симфония от непознати ветрове,

които не отпускат хватката си,

            щом не говориш с мен си правя кафе

и изпивам цялата горчилка            

която е заседнала в гърлото ми

            като празник без семейство...

ако посегнеш да ме удариш

            ще изчезна в тъмни води

            и от север ще завалят

            нови морета от потънали слънца

МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ ДОЯТ КРАВИТЕ*

*Думата танго (tango) е с неясен произход и има толкова много значения,

че е трудно да се проследи нейната етимология:

1.        Място, където се доят кравите или се продава мляко

УИКИПЕДИЯ

           

            Някъде около три следобед беше горещо, като в супермаркет, на който климатичната инсталация внезапно е спряла. М. с мъка понасяше потта, която се стичаше на малки вадички зад ушите създавайки усещането, че нещо го лази. С опъкото на дланта избърса врата си, огледа се за преминаващи коли, и пресече пешеходната пътека.

            На отсрещния тротоар имаше не голямо магазинче за антикварни стоки, чиято витрина грабна погледа му с безпорядъка на детска стая. Сякаш обзет от чувство, подобно на еуфория, като преди среща с непознато момиче, очакванията му бяха – неясни и някак безтегловни, досущ като летен облак. Докато оглеждаше стоките в магазинчето, почти незабележимо допря ръката си до лявата половина на гърдите – ритъмът му бе съвсем малко ускорен, нищо обезпокоително.

            На рафтове и по земята, почти едно върху друго, бяха струпани безброй ненужни на пръв поглед вещи, които привличаха вниманието с причудливите си форми и ярките цветове. Постоя около минута, през което време поздрави продавача, поогледа наоколо, и понечи да излезе, когато погледът му бе привлечен от нещо поставено до вратата.  Приличаше на насекомо, чието тяло бе изработено от плат и конци, с крачета изплетени от много тънка тел, завършваща накрая с фино изработени дървени стъпала, подобни на тези които поставят на дървените кукли. На всичко отгоре, когато прокара ръка по настръхналите власинки зелен велур, странното нещо се разтресе в ритъма на аржентинско танго, очевидно неподхождащо на грубите и механични движения, които го задвижваха. Приличаше на огромно животно поставено на мястото където се доят кравите, което се опитва да избяга. Попита за цената и след като прецени че може да похарчи двадесет лева за тази играчка, плати, и излезе.

            Смрачаваше се и по прашния тротоар обувките на минувачите губеха своя сутрешен блясък, както току-що измита кола неочаквано озовала се в лятна буря. Повървя така известно време забил поглед надолу, докато слънцето зад гърба му започна да потъмнява, като че се опитваше да поеме част от умората от лицата на случайно преминаващите по улицата.

            Когато се прибра вкъщи навън беше почти тъмно. Отключи вратата на апартамента, събу се, докато заключваше от вътрешната страна, и запали осветлението. Пусна телевизора и се метна (диванът изстена като стар пехотинец преди да свърши върху някоя проститутка) подлагайки  единия си крак отдолу. Даваха някакво предаване за лесни печалби, с каквито изобилстваше програмата на всички телевизии. Никога не ги гледаше. Обикновено си пускаше някой музикален канал или слагаше слушалките на таблета и преслушваше всички нови предложения в Youtube, всичко друго го дразнеше. Докато слушаше "I'm into you" на Chet Faker пусна мислите си по пързалката на съзнанието си. Ако имаше начин да се завърне отново с малкото си столче на тротоара до хотела, би го направил. Но от общината не позволяваха да се практикува подобна професия по оживените улици на града, а и нямаше никакви препоръки, които в този случай можеха да свършат работа зад пред отговорните лица.

Дали току-що не беше настъпила някаква промяна? Нещо малко, но болезнено, което си проправяше път по коридорите на съзнанието му, оставящо чувството за открехната врата зад която не искаш да се озовеш сам. Защо толкова натрапчиво усещаше че животът му няма да продължи дълго по този начин?  И защо се плашеше от един сън, който постоянно го спохождаше – М., който е затворен в празна стая, неясно защо напълно гол и обезкосмен с натрапчивото усещане че нещо което не би искал да се случи с никой му предстои щом осветлението изгасне и вратата плавно се затвори. Именно това съновидение, или каквото беше там, го споходи и в момента, когато заговори клиента в онзи ден. Сякаш нещо в него прозираше и през скъпото му облекло издаваше нечистите му намерения. Един проницателен писък от най-далечното кътче на съзнанието му си проправи път към плиткото и проговори със собствения му глас:

-  Защо не спреш да ти лъсна обувките – бе произнесъл думите почти равно, и все пак рязко, и онзи като че ли предусети нещо във фамилиарното поведение на ваксаджията. Това изобщо не му се понрави, и очевидно за да не губи повече време просто извика собственика и се оплака от поведението му. Всичко стана толкова бързо, но за М. беше ясно, като юлско небе, че изтупания господин се измъква, или се опитва да стигне по-бързо до някъде – може би някоя хотелска стая. Докато събираше багажа си забеляза леко поклащащата му се походка, като платното на безмоторна лодка как се шмугва иззад плъзгащите врати на хотела.

Повече не го видя. Но случката остави някаква горчилка в спомените му, подобна на резен лимон в устата след чаша ароматен чай. Не го напускаше дори след като минаха няколко месеца и М. започна нова работа в един бар недалеч от дома му.

Дните му се подреждаха един след друг като в посредствен роман, почти без никаква фабула. Ежедневните му нужди и желания запълваха цялото му свободно време, но далеч не стигаха за да се почувства жив. Сякаш се намираше в моторна лодка по средата на язовир, с резервна туба гориво и гребла, ако нещо се случи. Само внезапно разярила се буря би могла да разруши сигурността му, или поне да наруши спокойствието му.

Беше започнал да не обръща чак толкова внимание на  обувките на хората, още повече, дори не лъскаше собствените си всеки ден. Явно губеше онази страст по добре поддържаната обувка, а и от позицията зад бара можеше да наблюдава само отдалеч влизащите и излизащите обувки, без да има възможност да оцени качествата им отблизо, или обратно – да съжали собственика им, ако те не изглеждаха, така както би подхождало на един официален костюм. А такива не липсваха изобщо.

Години наред си беше задавал въпроса откъде е тази страст. Кое го беше направило от такава смес, която като че резонираше при вида им, всеки път с различна честота, отчитаща по неведоми пътища качествата на всяка една обувка. Дали нещо в детството, някаква безобидна наглед случка не бе отприщила в него мощна вълна, която вече толкова години го подхвърляше, като корабокрушенец в открито море.

С отработено движение забърса плота пред себе си, докосна зеления велур на насекомото (след като започна работа го беше поставил на плота) и когато песента на играчката се разнесе в полупразното заведение няколко любопитни погледа се завъртяха по посока на бара. Беше привлякъл вниманието им, но за кратко – звънчето на входната врата ознаменува пристигането на нов посетител. Стоеше изправен до вратата, в чисто новия си кашмирен костюм, нежно падащ върху обувките с малък ток, прилежно лъснати, така че ефирните полички на прашинките биха се изпързаляли до една, не оставяйки място за съмнение че собственикът на обувките се беше погрижил подобаващо за тях, но с една подробност която веднага направи впечатление на М. – не добре завързаните връзки. От собствен опит знаеше че това е, може би, най-важното за една мъжка обувка. Оформянето на връзката даваше един завършек на цялата композиция и бе този малък детайл без който всичко изглеждаше не на място. Посетителят измина разстоянието до бара, поздрави учтиво и седна на един от високите столове, точно до играчката от зелен велур. Поръча си "Мохито" и не след дълго вече отпиваше от коктейла явно доволен от работата ми с шейкъра.

През всичките тези минути изгарях от желание да го заговоря, и в момента когато погледът му се спря на играчката стрелях бързо:

-  Купих я от един антиквариат. Стори ми се че беше стояла там дълго без да привлече вниманието на нито един купувач. – подхванах аз.

-  Очевидно си падате по ръчно изработени неща. – неочаквано за мен господинът се включи в разговора. Явно имаше да убива известно време и нямаше нищо против да сподели компанията си с един барман. – Харесвам подобни неща. А вие, не ми приличате на човек който е прекарал целият си живот зад бара?

-  Така е. – хвана ме непотготвен, но незнайно защо нямах намерения да го лъжа и просто добавих. – Преди това работих пред един хотел, лъсках обувки на заможни господа като вас – продължих да мия насъбралите се чаши аз, докато той ме оглеждаше и явно преценяваше дали това което казвам е истина или просто се опитвам да го задържа за още едно питие.

-  Сигурно сте се справяли добре? Защо напуснахте? – неусетно разстоянието между нас се скъси и аз почти можех да усетя парфюма му. Беше повдигнал леко торса си и се опитваше да надникне зад бара по посока на обувките ми. Явно любопитството, а и моята прямота му даваха основание да смята, че не съм лъжец.  – Може ли да погледна, просто ми стана интересно, човек с подобна професия да стои скрит зад един плот... Ооо, та това са италиански обувки, от най-добра кожа, но очевидно малко позанемарени от вас?

-  Не искам да се оправдавам, да, малко изгубих интерес след като ме изгониха и сега не мога да практикувам – съвсем откровено отговорих аз.

-  Има и други хотели където биха оценили способностите ви, аз дори мога да съдействам. Нали знаете хотел "Комини", онзи изискан стар хотел встрани от главната  – с безбройните коминчета, които зимните вечери хвърлят искри към небето сякаш разпалват огън в тъмното зарево над града. Бих могъл да предложа на собственика, ако все още искате, разбира се, да работите това? – изведнъж всичко се преобърна, един непознат до преди няколко минути господин със страхотен кашмирен костюм и безупречни обувки ми предлагаше да се завърна там където бих искал най-много. Пък и нещо ми подсказваше да не пропускам тази врата която леко се отваряше, за да вляза.

-  С удоволствие! – доливам му чашата с остатъка от коктейла – И понеже ми гласувате огромно доверие без дори да ме познавате, не мога да не отбележа един малък детайл, който ми направи впечатление когато влязохте – тук спирам защото не знам каква реакция ще се изпише върху лицето му, но той очевидно не се притеснява и с подканящ жест ме кара да продължа. – Връзките ви... – докато той ме гледа слисан изваждам лист хартия и му скицирам как би трябвало да изглеждат перфектно вързаните обувки, впечатлен е, и само миг след това слиза от стола и се навежда да оправи връзките си, после ми показва резултата.

-  Е това е друго нещо! – поздравявам го и понечвам да изхвърля листа, но той хваща ръката ми и издърпва листа изпод пръстите ми.

-  Това остава за мен. – нямам нищо против затова просто отдръпвам ръката си. Пак ще се видим, и то много скоро. – плаща сметката си и напуска заведението.

Денят започна с писък на лястовици, като в родилно отделение, в което на кърмачките изведнъж им е спряла кърмата. После утихна зад завесите на отсрещния магазин пред погледа на М. който очакваше първия си клиент. Откакто господинът с кашмирения костюм му съдейства за да започне отново бяха изминали няколко дни. Странното насекомо с механичния танц под звуците на аржентинско танго понякога привличаше вниманието на минувачите, друг път те просто отминаваха учудени. Заваля точно когато М. довършваше дясната обувка на млад мъж,  с който  отскоро се познаваха. Работеше като охрана в хотел "Комините" и понякога обядваха заедно или просто си говореха подпряни до стената. Беше неспокоен младеж на не повече от двадесет и пет години, почти слаб, и с някак небрежно излъчване, в което М. понякога  долавяше нюанси на отнесеност. Спеше малко и постоянно разказваше за посетителите на хотела. Имало всякакви, едни идвали за по една нощ с млади момичета, а на сутринта напускали сами, като почти никога не поздравявали персонала. Други предпочитали единствено стаите, които гледали отзад към малкото дворче с посадените в него смокини. Бях ходил там веднъж – имаше непретенциозно заведение, където под сенките на смокините човек можеше да изпие един чай далеч от шума на главната улица. Но най-разпалено разказваше за мъж на около петдесет години, постоянен гост на хотела:

-  Изглежда ми подозрителен! – приключвам с обувките му, след това покривам с един найлонов плащ нещата си, докато той ми помага. – Вчера идваха да разпитват за него едни двама, нещо е направил, усещам го, но той се държи сякаш нищо не се е случило, но казвам ти, този не му е чиста работата.

-  Какво е направил според теб? – питам напосоки.

-  Не знам, почти винаги е сам, но камериерките ми казаха че понякога намирали в стаята след него червени петна по чаршафите, като от кръв. – това наистина изглежда подозрително, но не искам да го прекъсвам – Има и още нещо – никога не носи бельо. И ще ти кажа как разбрах – отпред по панталона му винаги има малки петна, като от урина, нали знаеш как е – хвърля ми бърз поглед, може би за да прецени дали го слушам внимателно – Последната капка винаги е в гащите! – присвива леко крайчеца на единия си клепач все едно обмисля нещо и продължава – интересно защо му е на човек като него да не носи бельо, освен ако не е нещо малко извратен, не мислиш ли?

-  Може просто така да му харесва – не му казвам че понякога и аз не нося бельо.

-  Има нещо! И аз ще разбера какво е то.

Почивката му е свършила и трябва да се прибира на работното му място. Дъждът скоро спира и аз отново мога да работя, но в мислите ми странно как се е промъкнал онзи със странната походката и с петната по иначе скъпите му панталони. Явно не съм толкова наблюдателен, колкото моят приятел от хотела. Докато подреждам кутиите с вакса си обещавам да обърна внимание, когато онзи се появи отново.

Същия ден се появява и господинът с кашмирения панталон да ме пита как съм. Отговарям че всичко е наред, дори клиентите са малко повече. Не желае да му почистя обувките, но ми показва връзките – перфектен възел, като черешката на тортата на петдесет годишен юбилей, на някоя госпожа със стройна фигура и все още откликваща на премерените ласки на галантни ухажори. Пожелава ми приятен ден и си заминава.

По другия тротоар се задава нещо което се поклаща като платното на лодка, пресича улицата и очевидно идва към мен, усмихвам се премерено като на изпит, но все пак възпитано, и с жест му показвам че е добре дошъл. Същият е. Да, и петната са там – няколко капчици урина, които в мига щом засъхнат се превръщат в тъмни петна издаващи скрития му навик. Докато работя над обувките му притъмня. Излезе и вятър, но не прекалено силен за да вдигне праха от улицата. Почти съм готов, когато играчката изведнъж се заклаща в своя своеобразен танц, по нищо не приличащ на танго, съвсем сама, почти от нищото механичното и тяло се раздвижва и тогава усещам едно потрепване на тялото му, което се предава и върху краката му, все едно песента се смесва с шума от вятъра и го изважда от равновесие за миг.  Кратък миг в който погледа му снове на всички посоки и издава известна угриженост, като пред паднало дърво на пътеката препречващо свободното придвижване в края на изморителен ден в планината.  Усещам че е неспокоен, по това че не ми направи забележка че не съм оправил чорапите му след като приключих. Иначе не би пропуснал възможност да захапе – просто е такъв.

Когато се отдалечава онзи сън в който лежа гол и очаквам да ми се случи нещо, което не бих пожелал на никого отново изплува в съзнанието ми, като корабна котва плавно задвижвана от огромна макара – скрита, но изпълняваща безотказно задачата си ден след ден.

По принцип не вярвам да притежавам някакви по-специални качества, но ако така подредени събитията не ме отведат до нещо, значи просто чета прекалено много книги (което разбира се е вярно). В хотела бързо намирам младежа с неспокойния ум,  казвам му да ме придружи до телефона, а той сякаш доловил нещо в погледа ми, дори не разпитва. Звъним на полицията и им съобщаваме набързо това което знаем. Останалото не е наша работа. Връщам се там, където играчката от зелен велур подхваща неспокойния си танц, докосната от невидимата ръка, която ме доведе до мястото където се доят кравите.

              

           

           

           

Отчаянието ме спохожда

на

самотниците

            които

разхождат

скъсаните

си дрехи

и бутат

сетния

си

багаж

подарявам

този кратък

жест

на отчаяние

            който

ме спохожда

като

си помисля

че

не притежавам

повече

от тях

СНИМКИ НА ДЕЦА И НАР

най-тихо е сутрин. по-тихо дори и от смълчаните вечери, когато прозорецът не пропуска светлина повече отколкото процепа на вратата при изгасена лампа. толкова тихо, че чувам скърцането на прозореца – къщата е съвсем малка, почти схлупена на една страна, погледната от пътя криволичещ до нея оставаш с впечатлението че ей сега ще падне, а когато си вътре всичко е някак на място: леглото на което лежа в момента – точно под прозореца, дървения скрин до вратата, в който молците са повече от бельото, останалото е една маса покрита с мушамата, която баба ми купи преди да умре, стол, мивка. нищо не се е променило – всичко е както е запечатано в спомените ми, в слънчеви дни лъчите огряват стената до скрина и мога да различа неспирния танц на прашинките, само да протегна ръка към тях и ще се разбягат без посока. след снощната буря сега въздухът който влиза през открехнатия прозорец изпълва дробовете ми със свежест, носи ми усещането за пробуждане след дълъг и мъчителен сън, от който бързаш да се отърсиш, искам да стана и да си направя закуска, представям си уханието на прясно изпечен хляб, почти мога да докосна изцеденото сирене закачено на топло до печката в стар чорапогащник; сякаш ме обгръща в топла прегръдка едно усещане за отминалост и едва ли тази представа от детството ми ще избледнее някога – положени в ковчег в средата на стаята, върху старата маса, където един след друг лежаха: дядо ми, който засаждаше коловете в градината с такава любов, нощем сънувах че от тях са поникнали причудливи дървета с приказни цветове и ухания от далечни земи и морска пяна, събуждах се и бързах да му разкажа, а той се усмихваше и ме отвеждаше да се убедя че в градината има само колове и нищо друго, но този сън ме преследваше до деня в който забиха дървения кръст върху гроба му, плаках защото го загубих, и защото чак тогава прозрях метафората от съня си; и после баба ми която умря защото спря да разбира света около себе си, залостила вратата за да спре настъпващите орди от сенки нахално почукващи с всяко засмукване на комина; всичко е в нас, но това което остава след нас са само новите ни дрехи и миризмата от която като дете ми се повдигаше и не можех  да стоя дълго в стаята с мъртвеца. и го правя – ставам от леглото и отварям широко прозореца, светлината на утрото успокоява мислите ми и засилва усещането за сутрешен глад. набързо приготвям  овесените си ядки с мед и орехи, и докато ги изяждам обмислям какво да правя в този дом, скрил зад напуканите си стени толкова много животи.

обикалям къщата – бос и оглеждам промените които са настъпили с времето. тук-там мазилката е паднала и открива каменен зид, по-надолу под прозореца който гледа към улицата расте здравец, искам да си спомня дали го е имало, безуспешно. брезата която затуляше в сенките си стаята в детството ми е изсъхнала и сега счупени клони запречват тротоара. събирам ги в ръка и ги отнасям вътре до огнището. забелязах че никой не се показа от съседните къщи, живее ли някой там и защо няма признаци на живот отникъде. денят преминава неусетно. тършувам из къщата в желанието си да открия нещо което да ме върне назад във времето – под старото радио закачено на стената до вратата на единствената стая откривам стара снимка запечатила усмивките на няколко деца, които не познавам. кои са – питам се и осъзнавам че едва ли някога ще разбера. връщам снимката на местото и, в малкия шкаф където още стоят няколко глинени съдове намирам една соленичка, наричам я така но всъщност има две отделения в които се поставят сол и пипер – без да се замислям близвам показалеца на дясната си ръка и го потапям вътре, после отново го облизвам. вкусът е същия, въпреки че вероятно е напълнена преди още баба ми да си отиде, а от тогава мина повече от година. неусетно започвам да се усмихвам, останалото което откривам там не буди никакви спомени в мен – изпразнено е като съдовете които шкафа е приютил вътре. вечерта е също толкова тиха, както и сутринта. настроението ми малко се пооправи и сега когато малко поразчистих и проветрих къщата стана някак по-приветлива и не ме е страх да остана още една нощ. за вечеря си приготвих печени картофи. всичко друго щеше да ми коства повече усилия. пазя ги за момента в който ще се кача на тавана, за да погледна и там. по дървената стълба отвеждаща  до тавана съзирам един огромен паяк, очевидно нямащ намерение да отстъпи пред един натрапник, какъвто несъмнено съм аз. избутвам капандурата с едната ръка а с другата удрям една плесница на паяка, като по този начин разрушавам царството му, а самия него запращам по дяволите. не ми се мисли за това къде ще се скрие и дали през нощта няма да ме полази докато спя. подавам глава в помещението непосредствено над стаята – не различавам почти нищо, навън съвсем се смрачава а аз взех само една свещ, която намерих в едно от чекмеджетата на шкафа. слабата светлина която струи от свещта се смесва с тънките отвори сивкава светлина идващи изпод керемидите и ме успокоява, докато приведен се промъквам все по-навътре. пълно е с кутии и стари буркани, има и един сервиз с много малки чашки, чийто цвят не мога да преценя заради годините наслоен прах върху него. оглеждам се – все по-трудно различавам предметите, а и носът ми ме сърби ужасно, дано не кихна че тогава ще трябва да прекратя престоя си тук горе и да сляза докато въздухът се успокои и хилядите прашинки отново наместят ефирните си полички. запушвам носа си за момент и се опитвам да успокоя дишането си така че да вдигам минимално количество прах, почти не се движа,  в един голям буркан от туршия откривам снимки, завързани в малко вързопче и прилежно прибрани вътре, вероятно за да не се прашат под капачката. с буркана под ръка и със свещта в другата ръка бавно се връщам към капандурата. когато се озовавам долу е почти тъмно и затова паля лампата – стаята блесва в жълто.  развързвам малкото вързопче и разглеждам снимките. на някои разпознавам дядо ми и баба ми, на други – деца, вероятно пак те, замръзнали в едно друго време, от което на нашия език преводими са само усмивките им. останалото е непознато и толкова далечно. заспивам с мисълта за тези снимки. със сигурност всяка от тях крие конкретен повод и неразбирането му ме натъжава – да можех да възкреся поне една история, един миг на радост или каквото и да е чувство свързано с онзи далечен и отминал момент запечатан върху фотографията. спя лошо и когато навън започва да се развиделява ставам и се раздвижвам – тялото ми е схванато и усещам тъпа болка в кръста, най-вероятно от неудобното легло. докато закусвам прелиствам стар бележник с някакви писания на дядо ми, който намерих под леглото, има и нещо което прилича на чертеж  с размери  и цени на материали, струва ми се познато – сайванта зад къщата, който той построи когато бях четири-пет годишен. ако продължавам да разравям почвата под краката си току виж съм изгубил усещането че съм жив. след като закусих отново взех снимката изпод радиото, застанал откъм слънчевата страна на стаята откривам детайли които преди са ми убягнали – дрехите им са някак оскъдни и скромни, не като днешните, с ярки цветове, надписи и щампирани брандове по тях, а по лицата им освен по детски щастливи се чете и една отнесеност, която ме привлича и ме кара да се усмихвам.

защо съм тук? кое ме кара да обличам старите дрехи на дядо ми, проядени от молците в скрина, да усещам гордата му осанка докато се разхождам из стаята, като призрак в тази къща накрая на селото, там където пътят свършва и по една прашна пътека ако повървиш половин час ще се озовеш в гората, не съм сигурен че е разумно да го правя, но все пак поемам натам, така както съм загърнат със стария железничарски балтон. навън е късен следобед и слънцето вече не прогаря врата ти а гали с топлите си ръце навъсените минувачи – разминавам се с възрастен човек, който ме заговаря, пита ме дали не съм син на еди кой си, дори не разбрах какво точно каза, не му отговарям, отминавам го с равна походка. когато се връщам къщата е озарена от последните сенки, които бързо пробягват по стените. чистият въздух който изпълни дробовете ми докато бях навън освежи малко мислите ми и сега не ми се прибира, все още мога да стоя навън под асмата и да наблюдавам буренясалия двор, почти до сайванта където някога растеше ябълката, под която лете разпъвахме импровизирана палатка, за да избягаме от жегите, варосаното и стъбло по което се катерехме, къпините по края на оградата, всичко е част от моето минало, но пренесено в днешния ден ми носи само умиление и болка, която усещам дори по кожата си – нахвърля се върху мен като диво животно на което си отнел храната, събаря ме долу, дращи и разкъсва плътта ми.

малко по-късно събирам багажа си в сака който стои на стола до леглото – няколко тениски, бельо, пуловерът който обличах вечер – всъщност докато натъпквам всичко в сака решавам че не ми трябва нищо повече от това което имам на гърба си, оставям сака  на мястото му, оглеждам се за нещо което да взема преди да напусна завинаги този дом, и единственото за което се сещам е снимката с децата, мушвам я в задния джоб, заключвам входната врата затулена под клоните на нара, който някога посрещаше и изпращаше близки и роднини, поглеждам улицата която бавно слиза надолу, откъсвам един плод нахално поклащащ се извън оградата и усещайки твърдостта му в дланта си поемам, докато споменът за соковете му изпълва устата ми със слюнка.

ГОРА

бяха бели и гладки като дланите на момиче преди среща и влажни когато ги докоснах.  очите и – се разплискаха като буйни потоци. после е трескаво и забързано усилие в което се крие човешка слабост и несподелена близост, почти тежест, сам не мога да спра писъка на стотици прогонени крила отнасящи надалеч спокойния иначе следобед. докато вървим само шепотът на вплетените един в друг клони усилва ударите на сърцето ми. не се преструвам нито имам нужда да го правя просто започнах да и разказвам една история в която тя припозна себе си. а дали не я завличах в мрачните дебри на собствените си несподелени тайни? – като емпатия с цвят на дърво и корени вплетени в жива пръст или широко отворен прозорец и гледка от която ти спира дъха.

спрях за да и дам възможност да се усмихне. не го направи не избърса сълзите си и не промени изражението на лицето си само попита дали съм сигурен че това е нейната история. не мога да лъжа  затова и отговорих че нейната история прилича на вековно дърво под което стои дървосекач който се кани да прекъсне в един миг състоянието на покой преди залез в короната му. като изригване на цветове от прах и светлина в окото на бурята. после нищо. ако някога сте наблюдавали падащо дърво със сигурност сте усетили празнотата която ви поглъща само миг след сгромолясването.  под клепачите и трайно се настаниха десетки тъжни детски очи провесили малките си крачета.

докато разказвам не виждам очите и. зад параван от емоции се крие присвитото и тяло, на пресекулки диша когато и предлагам да започнем отначало ме гледа като подивяло животинче на което се опитват да отнемат храната,  изправя се и от неволния жест с който отмята косата си се разплискват цветни прашинки по иначе гладката до болка близост настанила се трайно помежду ни.

не знам докога ще се задържа на повърхността на съзнанието и, затова с бързи и отработени движения загребвам с греблата, криволича по течението и намирам брод през мътните потоци преди да се озова на едно огрявано от директна светлина място в което думите потъват като златна рибка изпълнила последното ми желание. преди това и разказвам за поривите на едно момче, за пламъка който разпалва огньове в ръцете му, за миговете в които е сам и самотата му е почти безтегловна, прозира и другите му се подиграват – затова не говори,  не иска повече от това което получава и така по-добре разбира. наоколо водовъртежа засмуква всичко.  

миналото е странна метафора. прилича на белег от рана или по-скоро на снимки на деца. в плоскостта на която се намира всичко е застинало и не се променя, само избледнява леко и придобива по-загадъчен и леко преиначен оттенък. изгубва точно онези сенки които правят образа отчетлив и разбираем и става на допир бездушна и куха като лейка захвърлена в килера. не искам и с нас да стане така – да се превърнем в метафора. вглеждайки се в нея хващам ръцете и в своите.

пита ме там ли съм когато мълча а зад над нас небето докосва последните коси лъчи. не отговарям, където и да се намирам знам че съм по-близо до нея с всяко вдишване на дробовете си се отварям като книга и тя може да влезе между страниците – просто форма или дух, сякаш хиляди орди превземат портите на крепостта за да нахлуят с танца на победата.

всичко и казах.

            Когато спираме до едно дърво огряно от сутрешното слънце сваля ветровката си и през тениската прозират зърната на малките и гърди, не знаех че не носи сутиен. наблюдавам я  - затворила е очи и се наслаждава на нежната топлина, която струи през клоните на дърветата. Кожата на лицето и е толкова бяла на фона на гарвановите и коси,

-       Красива си. – не знам защо го казвам, но тя ме е чула, защото клепачите и трепват последвани от леко присвиване на ъгълчетата на устните и. Слънцето я заслепява и тя само измърморва едно "Щастливец". Отначало се чудя дали съм чул правилно и докато размишлявам какво точно иска да каже с това "Щастливец" тя продължава, сякаш прочела мислите ми:

-       Щастливец,  защото познаваш себе си по-добре от мен. – с пръстите на краката си се опитва да събуе маратонките си – познаваш по-добре и мен самата.

            Не съм сигурен дали не ме изпитва като говори така сякаш това което и разказах не се е случило.

-       Опитвам се, но едва ли бих могъл да те познавам по-добре, когато те срещнах едва днес – преди няколко часа, въпреки че имам усещането че тази гора е наша, че мислите и действията ни си са родени тук, и вероятно, когато я напуснем всичко което в момента е необяснимо просто ще изчезне. – гърдите и леко се повдигат когато си поема дъх и зърната и щръкват още повече.

-       Нима смяташ че сме тук само за да се опознаем и след това просто ще се разделим, като непознати, които са се запознали във влака?

-       Не знам, както не знам и дали това което ти наприказвах не е било сън. Дали онова дърво не е това под което сме сега? – размишлявам на глас докато тя се завърта на една страна и вече е съвсем близо до мен, само да протегна пръстите си и ще я докосна. – Нима когато те срещнах съм знаел какво ще ти разкажа, нима имам право да изтръгвам цветята от твоята градина за да ги отнеса у дома? Кой съм аз? Дървосекач! Или лунатик с явни наклонности към бръщолевене на измислени истории?

-       Ти си точно такъв – разказвач, но го правиш добре, независимо дали си измисляш или не, искам да продължаваш да го правиш, защото усещам че пламъка който разпалва ръцете ти ме стопля, ето виж, потя се когато говоря за това, разтварям се пред теб като пролетно цвете, надничащо изпод скованите сенки на гората. Може би наистина съм вековно дърво под което стои дървосекач и се кани да ме отсече: та нима всички ние не умираме по няколко пъти, иска ми се да вярвам че това се е случило преди да те срещна покосена, и че съм се родила отново в момента в който затворих очи и започнах да те слушам, ти ме докосна, нали? – наистина го направих с пръсти почти изтръпнали от желание и с устни впити в нейните.

-       Да, защото усетих че си се отърсила от цветния прах в очите ти и заедно можем да го направим, да излезем от тази гора, нашата гора,  – косите и плуват в море от зелени треви, докато вечерните сенки се крият под листата на дърветата стискам здраво ръката и и знам че това е метафората на миналото което не сме имали.

НАЙ-ХУБАВИЯ ПОДАРЪК

Не е лъжа че тя е всичко което искам да имам. Усещам с тялото си малкия свят който ме обгръща когато съм до нея, всъщност няма причина да се страхува, защото докато усещам дъха и знам че всичко ще отмине.

–       Какво ще правим? – слага си грим, но не прекалено, после сплита косите си на плитка. – Нима ще я оставим сама?

            С думи може да се изкаже всичко но най-трудно се изказва това което имаш. Ако имаш безкрайните нощи с любимия човек и топлината с която те дарява, както пролетното слънце преброява последните мигове на северните склонове, то ти вече си успял да сътвориш най-прекрасния момент – по-красив от всички които могат да се почувстват, и по-вдъхновяващ от всички които могат да се напишат. Никой не е живял в твоята кожа, не е носил твоите страхове, и не е потрепвал всеки път когато тя се усмихва, така сякаш че светът всеки момент ще спре, за да се огледа до къде си стигнал. И желанието да опознаеш себе си и тези които обичаш е излишно само по себе си, защото истинската любов е от материя някак въздушна: храни се от лекото почукване на капките дъжд по стъклото, попива в тишина когато е тъмно и не говорим – чувам сърцето и как бие – усещам го дори когато думите се появяват безплътни от сухата плът на телефона, хладнокръвно, като котка която се прибира след среднощно бягство – и умира всеки път по-малко, щом заговорим за нашето малкото момиче.

            Преди да ми отговори бавно връзва края на плитката си, поглежда ме и сега виждам колко е уморена – страда без да обвинява никой, понякога я чувам в съня си как плаче, и разбирам че онова малко същество което все още се храни от чужди ръце в болницата е нашето плацебо.

–       А имаме ли избор? – гласът ми изстива по-бързо от кафето, което пием преди закуска. Докато слагам филийките да се изпекат обсъждаме подробностите, но всъщност тя е взела решението отдавна. – Ще си я вземем. Още днес.

            Мълчим.

Струва ми се че ще избухне в плач, но по-лошото е че не знам какво ще правя ако това се случи.

Подписваме всички документи които изискват от нас, единственото което има значение в момента е да я прегърнем и да я отведем от там. И го правим с решителността на родители пред единствения избор който има значение.

Сутринта е ветровита но по обяд когато се връщаме топло слънце огрява стаята с малкото креватче.

–       Сега съм добре. – първа проговаря тя докато оправя завивката на леглото. – Виж, тя се усмихва! Сякаш усеща че е на сигурно място. Ще я гушнеш ли? – и ми я подава.

–       Слънчевото момиче на татко!

–       Ааа? А на мама? – усмихваме се докато малкото ни момиче изучава стаята с поглед и тогава изведнъж виждам как личицето и се разкривява в гримаса която не е нищо друго освен първи опит да се усмихне, и го прави, смее се с глас, всички се смеем. И неусетно в стаята се настанява едно вселенско спокойствие – шумовете отвън постепенно утихват, всичко става някак въздушно, усещам малкото сърчице което бие до гърдите ми, и сега вече гласът и не е безплътен а като мощна вълна която ме залива.

–       Това е чудо. Тя се смее с глас! Толкова много се страхувах, но сега съм сигурна. Това е най-хубавия подарък за рождения ти ден, нали?

БЕЛЬОТО КОЕТО ВИНАГИ НОСИ

      Усещането беше като от ухапване, само че по кожата се появиха малки, лилави отоци – все още топли и някак меки на допир още носеха сладостта на устните които го бяха целували.

     Вечерта докато мислеше за случилото заспа спокойно представяйки си момичето което срещна в автобуса: няколко часа по-рано я наблюдаваше (излъчваше непокорност и невинност едновременно, сякаш хванати за ръка две малки момичета прекосяваха наслуки оживено кръстовище) докато очакваше филма да започне – и после когато излизаше от киното повървя зад нея известно време, в автобуса отново я разпозна сред пътниците и както преди това се почувства като човек на когото вятърът шеговито е отнел шапката пред погледа на всички и той с неумели движения се опитва да я догони. Все пак си каза че ако слезе на неговата спирка то това ще бъде недвусмислен знак. И си обеща да я заговори – тихо, както се отваря врата зад която очакваш да срещнеш непознат.

      Отговорите и бяха премерени и кокетни като лятна рокля захвърлена небрежно на пода. Очите и описваха светове, говореха от името на други светове - за желанието на тялото, за предразсъдъците и необходимостта от сваляне на карнавалните маски, за играта на която се учим от деца и постепенно свикваме с нейните капризи, защото няма обратна страна на една и съща монета захвърлена по посока на неизбежното – и неусетно разбрах че съм успял, догонил съм шапката. Бяха минали часове, през което време бяхме пили кафе, бяхме говорили за какво ли не от разстояние от което усещах дъха и, и се унасях от мисълта че съм част от един безтегловен миг на опиянение, който не исках да свършва.

      Станалото прилича на метафора, а всъщност е платно изпод пръстите на художник, и доколкото аз съм пратеник, когато тя подрежда картите постоянно излиза едно вале, като предвестник на бурята, която ще изхвърли горди останките на мъжкото ми сластолюбие. Останалото е като допир по настръхналите косъмчета на корема и. Често се питам има ли забрава в мислите, дали цветовете избледняват или пурпурни реки отнасят всичко отречено и простено? И какъв е цветът на тишината когато тя е до мен – имаше дни в които не излизахме от стаята, потен и с подути устни отварях прозореца да се убедя че животът не е спрял, че ние не сме остров от който потичат сладки води в океана на желанията. И осъзнавах че сме захвърлени в неизвестност която ни караше да прекосяваме улиците на града без да се докосваме, защото около нас витаеше усещането че нещо сме получили като подарък, и че всеки момент пясъчният замък ще погребе в основите си скрити тайните, които ни заобикаляха.

      Минаха няколко месеца от онзи първи ден, а аз все още съм подвластен на тишината, която се е стоварила върху мен като студена кофа с вода (когато се усмихва от ъгълчетата на устните и струи светлина, бяла като бельото което винаги носи), искам да си поема дъх и го правя когато тя проговаря срещу мен. Устните и леко потрепват защото току-що е научила от мен че не смятам да бъда с нея повече отколкото тялото ми желае.

Привидно приела ситуацията ме люби със сълзи на очи, докато аз се разкъсвам от неподозирани емоции: въздухът е станал някак по-гъст и когато се опитвам да проговоря неизказаното прозира, като кожата на новородено, успявам да се овладея, тя се е свила на отсрещния ъгъл на леглото – притиска чаршафа към гърдите си и ме пита защо съм го направил. Пропадам. Защото усещането е като пропадане. Със скоростта с която се смалявам до една единствена точка върху платното, все още виждам бельото и провесено на простора, и все още усещам по кожата си сенките да се разтеглят до картина на импресионист.

      Вече не ми говори, чукам на вратата и очаквам тя да се появи.

      Не се появява.

      Усещането е като от ухапване, само че по кожата няма отоци.

    Бавен, защото години наред те застига като лавина, отхапва половината ти тяло и го запокитва в нищото, е спомена за нея. Не прилича на другите, нито се държи като тях. Когато я срещам отново ми се иска да я догоня и да и кажа цялата истина. Не говори. Вероятно си е прехапала устните, защото една издайническа капка се стече по брадичката и и остави кървава следа, като след порязано. Да я целуна би означавало че съм преминал отвъд. Тя го прави. И докато стоим прави и бавно сваляме дрехите си жадно търся онези места които съм притежавал. Очаквам да го зърна – тишината която ме обгръща е бяла и контрастира с цвета на бельото и.

ЧОРАПИ ОТ СИВА КОПРИНА

  

    

     Стомахът и се сви при полъхa който идваше откъм прозореца. Докато запалените свещи  в храма гаснеха с божествено провидение тя трудно си проправяше път през сгъстения въздух. Чу как бучките пръст приглушено удрят по ковчега – делеше ги само една стена, и от столa на който се подпря унесена като в някакъв полусън можеше спокойно да наблюдава погребението на свещеника. Не можеше да присъства, защото мъжете подушваха разпиляните и фусти и онзи гъдел бе по натрапчив от  пролетна хрема: сутринта когато излезе си сложи чорапите подарени и от покойния вече свещеник по времето когато нощите им бяха изпълнени с нежна страст, когато чуждите погледи не означаваха поредния нещастник наситил се на благоверната си жена – желаещ похотливо да свършва върху все още гладката и кожа.

            Слабата светлина процеждаща се през пролуките на каменния параклис рисуваше причудливи образи по цветната мозайка на пода, когато тя прекоси помещението и се отправи към вратата. Страхуваше се да не я усетят и затова събу сандалите си и продължи боса докато сенките ту се уголемяваха до призрачни повеи, ту се смаляваха и почти изчезваха в най-тъмния ъгъл – тогава я обземаше чувството че сърцето и тупти толкова силно, че дори гробарите ще спрат работа и ще се ослушат. Но това не се случи. Необезпокоявана излезе през задния вход, там откъдето беше влязла и сутринта – още по тъмно, когато черната пръст в която сега поставиха тялото на свещеника все още зееше като паст. Не плака, докато беше скрита зад сенките на прозореца, но сега когато чистият въздух докосна лицето и изведнъж си спомни за чорапите от сива коприна, затова ускори крачка.

            После затвори себе си и пусна всички гадинки, които до вчера кротко съскаха с езичета зад стените на къщата, и дори слабите почуквания по входната врата късно вечер не можеха да я извадят от унеса който я обземаше, заприлича на хляб – изсъхнал хляб и гадинките обхождаха всички пролуки в тялото и, докато един ден купчината се срути на пода и те се разбягаха на всички страни; недокоснати останаха само чорапите от сива коприна в средата на стаята, по-искрящи от светлината която нахлуваше отвън, и потъваща в безвремие вътре в стаята. 

            Погребението на свещеника като невидима утеха я обгърна и сега нощите и не започваха с почукване на входната врата, нито свършваха в банята. Когато ставаше сутрин отваряше широко прозореца и всички можеха да видят как полива цветята на перваза – толкова красива, колкото бе и на сватбата им отпреди трийсет години, с онези маслинени очи и абаносова кожа, та чак минувачите се споглеждаха и неразбиращо питаха – Как така, та тя изглежда като на осемнайсет! – не вярваха на очите си и затова много скоро отново се връщаха с пазарските чанти, за да се убедят че е тя, а не някакъв мираж. Така отминаха седмици и от върволицата мъже които всяка вечер се редяха пред портите и не остана и помен, неизвестен полъх откъм помещението в което иначе тя приемаше посетителите си, понесъл същото онова божествено провидение разпръскваше тълпата, докато накрая ситен прах покри перилата на стълбището, а малкото звънче закачено до вратата замлъкна и само тишината от пробягващи сенки се осмеляваше да стъпва по стъпалата.

            С прашните августовски месеци се появиха и студените мъртви птици върху гроба на свещеника и вече никой не се осмеляваше да отива там. С времето купчината с тленните останки на птиците започна да расте и скоро най-малките деца, които бяха по любопитни от родителите си, забелязаха че по купчината прибягват сенките на починали вече хора и побягнаха като подплашено стадо към площада, за да съобщят новината. Тогава дойде тя и приседна до гроба. От дъха и се разлетяха на стотици посоки понесени на ангелски крила спомените и, прекосиха града надлъж и нашир, и се върнаха очистени от болката и любовта по един човек потънал в пръстта като корен. И запя. Запя за бедния и мъж, непознал тялото и както онези несретници които идваха преди – песента и се вряза като нож в купчината пера, освободи се, и престана да съществува като такава.

            Когато премина през града никой не проговори. Зад един стар потънал в ръжда камион разбра че закъснява. Времето безусловно отвеждаше хода си към нея и тя знаеше това. Беше събула чорапите си от сива коприна, и бе сигурна че това ще я пренесе през времевия колапс който предстоеше, – сега когато нуждата от тях не изглеждаше толкова непоносима като бреме, тя разпери крила и полетя, после рязко се стрелна надолу като бримка по чорап, и потъна в него завинаги.