Подложи се на операция непосредствено след сватбата при престоя си в болницата Йон осъзна, че не обича повече, отколкото се бе надявал детето да промени нещата съвсем се объркаха и излязоха извън контрол, когато Мари пометна. Тогава се появиха първите му оплаквания в сърдечната област. Мари проявяваше разбиране при все по-честите изблици на гняв, породили се от чувството за преждевременен брак, от което Йон не можеше да се отърве. И днес по време на сутрешната визитация в отделението колената и опираха в масичката за лекарства и когато се навеждаше да приготви спринцовката преставаше да има значение предстоящото убождане. Очакваше посещенията на Мари резервирано я прегръщаше демонстрирайки леката си умора. Уталожената му усмивка прииждаше с полъха, който поклащаше върху бедрата на сестрата сатенената и рокля се закачи за таблата на леглото откривайки малко повече плът. Не изпита угризения, когато Мари разбра за увлечението му говореха дори лекуващите лекари, а по-скоро удовлетворение. Отдаваше му се възможност да престане да се преструва пред нея и го направи с такава увереност пред слисаните погледи на съседите по легло, та да не остане никакво съмнение за неговите намерения да поиска развод в най-скоро време, седмица преди да разбере, че Мари чака отново бебе. След това чувствата му към медицинската сестра се завихриха в неприязън, което го задържа на легло по-дълго, отколкото очакваше сам той не можеше да се отърве от мисълта за малката Леа, която държи на коленете си и и разказва… разказваха тази история в болницата дълго след това.

Мъртви петли

Из

апокрифите на един артист –

с червена боя

върху бялото

с нож,

вместо с четка

и без глави,

вместо очи,

открай в край

наръфано

бялото

като корички хляб,

облизват

безкръвния улей на четката.

Като че ли съм преминал възрастта си (преминал е точната дума) - само как се оглеждах за ръка която да ме издърпа, а срещах озъбени поводи да продължа - как се сринах до тук, с двутомното си отчаяние под ръка?
Има и друго: не мога да заспя - някъде около малките часове се завърта една въртележка от недописано; или отказване на повърхността на съзнанието; коленичене, неосъзнато като нещо друго - боде ми, и този път ще се вмъкна под кожата си - отчаяние! - и от ръката ми капе и ме издърпва нагоре - възрастта - пансион за непорастнали момчета.

Постепенно започва да се усмихва. Усмивката му е лека и при първия порив на вятъра се понася, като хвърчило, прекосява улицата по ширина, но не и достига височина и пропада.

ГРАДСКО САФАРИ

Все по-трудно и непосилно бе да продължи напред. В това положение. Сам. Върволицата от хора не спираше да го притиска. Тротоарът заприлича на мравуняк – с помощта на двете си ръце преместваше левия крак, като провлачваше леко десния, после по същия начин преместваше десния – разкъсваше мравуняка, все още сам, и все по-безпомощен. Погледнат отгоре приличаше на тежко ранено животно, в няколкото мига живот които му принадлежаха, преди да го разчленят на парчета, необезпокоявани; тленността му се побираше в един единствен непрозрачен чувал, натоварен на ремаркето.

Тези които измиха кръвта от тротоара изпитаха погнуса, но не изгаряща червата им, погнуса без срам и без угризение, погнуса на масите. Дори близките магазинчета продължиха да работят, за да обслужват усмихнатите си клиенти, докато върволякът пулсираше като подплашена вена - сърцето на едно прозаично и неподправено градско сафари.

Четири след обяд, слънцето още свети.

ПОНЯКОГА ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪНИ

След като се обръсна всичко лъсна по-заплашително от преди. И под очите, и встрани от тях – така добре оформени – по няколко в сноп или просто дълбоко врязани в кожата бръчки, придаваха на лицето му онзи щрих, който иначе липсва. Като че ли младостта е порок след една определена възраст?
И после:
Оставяше телефона да звъни дълго, преди да вдигне – докосваше слушалката с пръсти, само колкото да усети вибрациите, вдишваше. В светлината на стаята телефонът изхриптя за последно, мъжът конвулсивно притисна длани към ушите си, опитвайки се да спре вълната. Но тя заля всичко наоколо, прерасна в болка, запищя като котка.
И после:
Телефонът е само бряг, и песента му ще затихне. Тишина – този шум, и защо в тази стая танцът на прашинките само усилва децибелите?
И после:
През прозореца бавно нахлу вечерта и помете праха от поставката за телефона. Подплаши прашинките – сега лицето му доби още по-насечен вид – остри скули подпиращи уморените му очи.

Не си спомни кога – дали не беше онзи следобед, когато изнесе и последната вещ от стаята – искаше да продаде и него, но тогава провлаченият му глас изпълни стаята с дързост. За първи път не посмя да вдигне слушалката.
Така че:
Понякога телефонът звъни, мъжът винаги е там –пристъпва до телефона и като че ли притворил очи докосва слушалката – всеки път поразително еднакви движенията му пресичат по диагонал стаята.
Така че:
Не просто се сепва от унеса, унесът го е напуснал – все едно е подпалил есенните листа в двора и парченцата сажди подплашени полепват по кожата, лютят в очите, докато накрая всичко притихне в пепел.

Било е сън, дъхът му протяжно се спуска по дървения под, повдига праха – малки облачета сиво-сивкави прозявки облещени срещу първите лъчи; не помни: но когато заспа последните слънчеви зайчета все още подскачаха от връхчетата на пръстите му до стените, и обратно, значи може би е спал дълго, и нощта се е изтъркулила.
Преди:
Не притежаваше нищо, затова изхвърли всичко. Така пронизителното му присъствие в стаята рикошираше от всичко неодушевено и се забиваше в единственото място, където звуците не вибрираха в удължен каданс, а безмълвно потъваха. Собственото му мочурливо тяло. Как му липсва сега.
Преди:
И телефонът не звънеше – преди.
Понякога телефонът звъни: салът отвежда обезумялото му тяло надалеч, после натоварен непоносимо прегръща вълните отвъд.
Само как се разтваря понякога.

Няма ги. И на балкона цветята повяхнаха. Ще разбия вратата – не е това което си мислите – и ще ги полея.

На мен си пропагандирам дълбоко в калта по ушите ми не се чува от никъде да идва големият кораб да изпъва платна и да пукат костите му не мирише на сол колкото и да се натискаме по мачти и палуби не се раждат мореплаватели повече отколкото е важно за историята кой ще разкаже Историята има странната и не дотам привлекателна аудитория населявана и разселвана сама да се позлати или просто обкове колкото да издържи на прибоя Казват за великаните които се хранели от трохите на дребосъците просто им ставало лошо и повръщали Малки промивки с отвари и билки за големи и не чак дотам изписани вежди за пред скъпи гости и мили баби повръщано събирано отлежало престояло Клекало за писане на ръка мътна и сива реката на повествованието отвежда до основанието За мен

Късно вечер идват най- безмилостно студените феи орисници

Леле, само как

си опарихме небцето.

Докато лапахме изгладнели,

както си стояхме-

Забременяхме

СВАТБАТА

Не е лош тоя Димитър – само дето все мърмори, вчера идва при мен да се подстриже и още не седнал на стола започва да се оплаква.

-        Ох, как само се подредих у нас. Така съм я загазил, направо не ми се разправя!

-        Какво бе, какво толкова си се подредил? - и го подхваща с машинката.

-       Дъщерята, и тя - поне да си беше взела някой, та да не я мисля и нея... – записала ми второ висше! – те, хората с едно не могат да се оправят и все се оплакват, така било, онака, а тя – второ. Комшиите шушукат, цъкат с език, като я видят все с различен да влиза и излиза... – за срам станахме! – поглежда към улицата, смутено върти глава, и отново подхваща – Колко смени вече, не помня, а иначе добро ми е момичето – във фирмата дето работи, явно са доволни, звънят и, търсят е; викам и, - Абе, няма ли някой там, като за теб? Мъже ли не останаха? – Ох, бай Генчо, много съм я закъсал, да знаеш. – и пак надзърта към вратата – Ето, пак я няма, от снощи не се е прибирала!

-       Стига бе, Димитре, стига си се притеснявал, младо е момичето!

Още не приключил с подстригването, бай Генчо, нали е от квартала - подочул туй-онуй, та го пита:

-       А, тя, дъщеря ти, нали в София живееше?

-       Оф, не ме подсещай, аз от седмица не и говоря, заради апартамента, дето го продаде,  и сега във Франция щяла да ходи! – Ми, ти? Само аз приказвам от одеве, сина ти още ли няма детенце? Колко години станаха, откак са женени?

Бай Генчо почиства машинката и се кани да го отпраща.

–        Какви ти деца, изпокараха се още на първата година ...

Колко такива са минали през стола му, ама като Димитър, друг няма! Веднъж дори, не издържа, искаше да го изгони, но сърце не му даде – нали са врата до врата. Каже му две-три приказки и той уж се поуспокои, после пак идва.

–        Бай Генчо, не издържам вече, докога така, това момиче...? Сега пък, не стига че заминава за Франция, ами нямало да е сама, искала да ме запознае с него преди да тръгне! Сърцето ми ще изхвръкне, бай Генчо! – чупи ръце – вижда се, не му е лесно! – довечера ще го веди у нас, то поне жената да беше жива, бог да я прости, по-лесно щях да се оправя – и пак заситнява към вкъщи.

Няма и месец, откакто дъщеря му Йоана замина и пак го гледам, стои – замислен, все нещо си говори, гледа нанякъде, подвиква като че ли на някой, сяда на едно столче пред входната врата и от там занарежда.

–        Как е, върви ли? – навежда глава да погледне, да види дали на стола има някой – Кога ще ме подстрижеш? – косата му почти е посивяла, но все буйна – стърчи на всички посоки и го прави да изглежда малко налудничав.

–        Почакай малко, след пет минути свършвам и ще те хвана.

Дали е от годините – всички казват, че е на около осемдесет – бръчките около очите му издават по-скоро неспокоен, отколкото буен нрав, върти главата си бързо, сетне изведнъж потъне в широките му рамене, сякаш на моменти заспива, но всъщност е нащрек.

Може би годините го направиха такъв, все работата гледаше – разболя се и сега малко криви, когато стъпва с единия крак. Но за това никога няма да го чуете да се оплаква, побутва с бастуна вратата на бръснарницата, и сяда на стола.

–        Стар съм вече, стар! – дъщерята не ожених, и това ми тежи, нищо че различни ги водеше, все добри момчета бяха, единия доктор-хирург, втория, с компютри се занимаваше – ни един не хареса, та отиде толкова далече! – и пак се унася като в дрямка. После се сепва от унеса и продължава – и този последния, с който ме запозна, преди да тръгне...,  работел там, къща имал, сигурно няма да се върне никога, а аз, глупакът, почти я изгоних!...все и повтарях че било станало късно, че трябвало да се задоми – ония Болярови, съседите и в София, нали все приказват – колко влизали у тях, какви били, и аз им повярвах...па, нека ходи момичето!

Докато се наприказва и съм готов с подстрижката.

–        Как така! Не се ли обажда? Там сигурно е добре – да ти пише поне!

–        Нищо не знам, нито в кой град е..., въобще, отидох си без нея, бай Генчо! Айде, да си ходя, че много се застоях.

Гледам къщата, една хубава, спретната, дворчето малко, но все ще намериш нещо за салата, посадил и дръвчета да има – и щом дойде все носи.

Докато разправяше за дъщеря му, си мислех, боже, всеки с историята си, толкова объркан ми се струваше преди, а сега още повече – момичето го няма, а той за сватба започна да ми говори. Как ще я поведе през двора – искал да е сега, напролет, защото тия дни като се приберяла, цветята са най-красиви, имал и страхотна ракия за гостите, после изведнъж се задъхва, спира, имам ли повече столове? – пита и продължава да жестикулира усърдно. Нещо се е променило, виждам промяната дори и в погледа му.

Какво ще стане с този човек? Как ще я кара нататък! Май съвсем се побърка – ама не казвам на никой, защото ме е страх да не го приберат социалните, както е сам.

Изминаха дългите летни вечери, дядо Димитър спря да идва в бръснарницата, викам му:

–        Ела, да те зачистя покрай ушите, поне – заприличал е на отшелник и от скоро мълчи.

–         Ъхъ.

Страх ме е, че ще се случи най-лошото, а нали никой си няма, все аз търча – да повикам доктора, хляб да взема. Съвсем залиня. И пак тая сватба му е пред очите, ама вече разправя, не така разпалено, ами някак вяло, отнесено. Докторът ми вика „Не е добре дядо Димитър – сърцето му прескача.” Ще го изпратя и се връщам при него – може нещо да поиска, я вода, малко млекце да пийне, съвсем се стопи. Не е излизал от  стаята с дни, когато се отбивам се у тях – лежи, не иска да става. Един ден гледам, писмо получил, бързам да му го занеса, не проявява интерес (съвсем е отслабнал), мълчи, отварям го и чета.

„Мили, татко!

Идвам си. С Антон сме добре – нали не си го забравил че той все за теб пита... Ще вдигаме сватба...”

И после писмото продължава.

Дядо Димитър така и не отваря очи, не ме ли позна?

ПОРТРЕТНА СНИМКА

Искам да приличам поне малко на човека от портретната снимка – един такъв, посърнал господин, с все още младежко обаяние – баща ми. И да нося като неговите ризи – онези, с големите яки от шейсетте години, мама все казва че приличал на Емил Димитров, но на мен ми се струва че в крайчеца на устните му се прокрадва нещо друго, по-прозаично. Откакто пораснах достатъчно, за да оставам сам, когато мама я няма, често отварям прозореца и гледам отсрещните тераси – полицаят от първия етаж винаги простира ризите си поотделно – всеки ден по една. Но днес, закачена с две щипки се поклаща татковата риза. Не, не че е на татко, но е същата – синя, на райета, като от снимката до леглото. И изведнъж ми се приисква да я имам; мама все казва че татко е заминал защото му било тясно, но аз не разбирам как може да се чувстваш така, когато навън има място за толкова много хора, хора с големи яки на ризите, и такива с шапки, с широка периферия, или пък с коси на гребен; за десетгодишен съм много затворен, момчетата от класа вече говорят за циците на госпожата по български, нещо си шушукат, когато минава покрай тях, веднъж ги видях да разглеждат списание, на което се виждаха не само циците на момичетата – мама все казва че съм станал такъв, когато татко заминал. Но аз не и вярвам.

-          Пак ли зяпаш през прозореца?

-          Мамо, виж!? – и ѝ соча да види ризата – Същата е нали? – като на татко.

-          Да – пристъпва да затвори прозореца – нали ми обеща че ще излезеш да поиграеш с децата навън?

            Толкова е трудно да повярваш. Когато мама е в другата стая и говори по телефона, понякога дочувам „Искам да излезем, но той предпочита да чете – вчера ми разказа цялата книгата, обичам го, но пък какъв е само!”. „И аз те обичам, мамо. Но само ми повярвай – така съм си добре.” Друг път не ми позволява да стоя на тъмно, все иска да ми пали нощната лампа – да не съм се уплашел случайно. Какво толкова, просто обичам изплуващите в тъмнината светли прашинки. И сенките.

            Когато бях по-малък, ми бяха подарили едни флумастери, но аз рисувах само с черното, докато флумастера свърши и останаха само цветните – тогава спрях. И сега не обичам шарените панталонки, които мама постоянно ми купува.

            В гаража до нас дядо Страхил има малка работилничка, все нещо прави, вътре има от онези големите кошове, дето ги ползват за саксии с цветя – слагат ги вътре, виждал съм по заведенията в центъра. Често ходя при него, другите деца ритат топка, но аз предпочитам миризмата на дърво – вдишвам я, има и много ситен прах от машините, от който стават чудесни дървени фигурки, дядо Страхил пресова триците с лепило и после ми ги подарява. Събрал съм над сто – все различни!

-          Майка ти, не се ли притеснява, когато си тук?

-          Не съм я питал, а и какво лошо има?

-          Нищо. – Искаш ли да ми помогнеш? – и ми подава кофата с триците.

-          Когато порасна голям искам и аз да правя нещо с ръцете си!

-          Какво?

-          Като полицаите от онези филми. Не като този отсреща, дето не си носи униформата, а все с ризи ходи, искам да имам и разни други неща – веднъж гледах по телевизията как събираха улики от местопрестъплението – имаше много кръв... и в омачканата трева намериха едни стъкълца, а накрая ги сложиха в плик...

-          Майка ти, все я няма, нали?

-          Да.

„Мила, мамо, когато се върнеш, не се притеснявай че ме няма. Излизам! Искам.” – откъснах листа от тетрадката, и го поставих на масата в кухнята.

Навън е студено, мокро и минувачите бързат нанякъде. Аз не. Ще отида до магазина в уличката до пазара, ще купя бинокъла – имам пари, нали все ми дават бабите, да си купя нещо, и се връщам.

Продавача се оказва много симпатичен, пита ме на колко съм години и мога ли да броя.

-          Знам колко струва бинокъла, вече един път идвах.

-          А за какво ти е?

-          Ще наблюдавам птици – излъгах аз – по покрива на отсрещния блок има много...

-          Рестото? Точно два лева. – продавача се усмихва и ми подава бинокъла. И другият път да дойдеш с някой по-голям!

На вратата ме посреща мама, естествено много се е притеснила, цяла вечер стоя наказан в стаята си – добре поне че не ми взе бинокъла. Ризата на полицая продължава да стои на простора, сигурно е изсъхнала, ето, идва, слагам бинокъла пред очите си и наблюдавам – внимателно я сваля, виждам лицето му – с набола брада и луничав, мога да различа това. После зяпам какво ли  не.

Минават дни, а моите са все едни и същи – на училище, у нас, мама все казва че и тя много скучаела, нямала с кого да си говори – нали ходи на работа нощна смяна и по-цял ден сигурно зяпа в телевизора. Решавам да я изненадам – купувам и цветя с последните два лева и се прибирам по-рано. Имам си ключ и затова не звъня, отварям – мама е седнала до някакъв мъж, не го познах в началото..., но луничките, ризата, хвърлям букета.

-          Мамо, виж!? – и ѝ соча да види ризата – Същата е нали?
http://liternet.bg/ 

САМОТНИ ЗАНИМАНИЯ

От известно време съзерцаваше в нищото, привидно спокоен, за това което го очакваше, само гласовете от съседната стая – при затворена врата потъващи в уединение. Не издържа и излезе.

-          Да отложа ли срещата ви за един часа? – секретарката го настигна по коридора – Бих могла да...

-          Измисли нещо! – Каквото и да е.

Навън подухваше. Миризмата на запушени комини подразни носа му, опита се да не диша, и когато отново пое въздух, цигарен дим изпълни ноздрите му. Оглеждаше се за кошче, за да изгаси фаса си, когато камбанарията на часовника удари девет – бяха изминали трийсетина минути, откакто излезе.

За първи път осъзна че може да излъже всеки, толкова бързо и лесно се подреждаха обяснения за закъсали тролеи, задръствания, катастрофи в еднопосочното на „Цариградско”, полицейски коли, които препречват пътя на автомобилите. Лъжеше сутрин, докато поздравяваше съседите си по стълбите – нещо дребно, а вечер – дълги и разточителни лъжи в които оплиташе жена си.

Докато напредваше по стъпалата, до най-високата част на парка – уединено място с много цветя и алеи от декоративни плочки, си припомни нещо: За какъв се мислиш?! - с едната ръка Горàн стискаше врата му, а с другата си оправяше ризата. Беше получил два -три удара в лицето, когато поредната му лъжа се срина пред погледа на съучениците му. Не изпитваше срам – погледът на съученика му потъмня, после просветна, утихна, и тогава  изведнъж с адска сила юмрукът му се стовари за последно.

Когато излезе от унеса, който го беше обхванал, проведе няколко телефонни разговора. Безсмислени.

От няколко часа се движеше на изток, и сега зад дърветата изгряваше червено слънце, което започна да дразни очите му. Потърси очилата си, като опипа джобовете на якето захвърлено на съседната седалка, погледна отзад, и след като се убеди че ги няма реши да отбие и да изпуши една цигара.

Пътят изчезна зад поредния завой - колата леко занесе, после бавно навлезе в банкета. Спря. От продължителното съзерцаване в разделителната ивица на пътя очите го боляха. Протегна ръце зад врата си – схващането започваше някъде зад тила и по цялата дължина на гръбначния му стълб. Замижа. Представи си че изгубва контрол над колата и се преобръща по склона. Беше проспал последните няколко минути преди внезапното спиране и сега единственото което имаше желание да направи бе да освежи размътеното си съзнание. Излезе да се поразходи – смрачаваше се, беше излязъл вятър, всичко изглеждаше по-непримамливо, отколкото сутринта. Нямаше и помен от червеното слънце, което блестеше в очите му, и го заслепяваше. Отново запали мотора на колата, погледна през огледалото за задно виждане, и го видя – мъж около трийсетте, слаб, с потъмняла от носене шапка на главата, подпрял едната си ръка върху задния капак на колата.  Мигът на вцепенение премина в страх. Погледна през рамото си, може би за да е сигурен, че не му се привижда. Нямаше как да сгреши собственото си лице. За момент затвори очи, пак ги отвори – образът изчезна. Излезе навън, измина няколкото крачки до задния капак. Оглеждаше се на всички посоки, като че търсеше нещо, накрая подпря тялото си на предната врата и запали нова цигара. За кратко се почувства по-добре.

На вратата, пред къщата им в Пловдив, го посрещна дъщеря му, подскачаше и крещеше „По-да- рък”, по-да-рък!”, късаше цветната хартия, която скриваше подаръка, и се смееше. 

Сутринта след рождения и ден Виктор пиеше първото си кафе и се наслаждаваше на нахлуващото през прозореца слънце - приседнал до прозореца в кухнята, прехвърляше спомените си от вчерашното изтощително каране, когато босата му  дъщеря нахлу в помещението.

-          Подаръкът ми не става за нищо – каза тя.

-          Как така не става за нищо?

-          Ти, да не си сляп? Или искаш да кажеш, че пеещото без глава магаренце е по-готино?

-          Просто исках да кажа, че ще го поправим, още преди мама да го е видяла – каза той, докато се опитваше да върне главата на старото и място.

-          Знаеш ли, защо стана така? Имам предвид – главата му, тя сама се отскубна – очевидно Неда си измисляше оправдание. - Искаше да отгризне опашката си... – изражението и се промени, когато видя поправеното си магаренце, дръпна го от ръцете му, и избяга нагоре по стълбите. Докато отпиваше от кафето си помисли, че никога не е бил толкова близък с нея.

            За първи път му се прииска да върви към себе си, въпреки че досега винаги беше вървял напосоки. И понеже не помнеше в кой момент животът му заприлича на филм, започна да си припомня отделните кадри, който сглобиха сюжета - в съзнанието му изплува първата усмивка на Неда, спомни си и денят в който преяде и трябваше да повръща в банята, докато малката му дъщеря се заливаше от смях зад вратата; колкото и да се опитваше да си построи спасителна кула, в която да се скрие разбираше че от подобна кула окончателно ще изхвърли с главата надолу всичко, което все още пазеше непокътнато. Но гласовете този път бяха по-искрени от друг път, и по-човешки. Затова ги послуша.

Обратният път му се стори почти непознат, кратък, а въздухът който навлизаше в дробовете му така свеж.

ПИСМО

Тази сутрин говоря на всичко наоколо всичко е сняг говоря с него без нея написах и отговор който тя няма да прочете защото не отваря писмата ми липсва ми сутрин и преди да заспя си представям че ще умра и ще има опело ще вали сняг и когато ме пренасят снежинки ще гъделичкат изстиналите ми клепачи усмихнати некролози цветни мразя ги с препарираната си престореност гордост каква дума само! изстрелва се като стрела за да разруши топлите камери на сърцето.

Ти си ми дъхът:

градът когато мирише на свян

и въпреки зимата

късно цвете в окото на скитник

видях

гордост почти отчаяние

през думите да се промъкваш

и

пак...

Напиканото утро

с лице срещу слънцето увисва

по прането на вдовиците

препълват със сапунена вода

очите

при всеки проснат шум

изцеждат…

И щом препирането е с ръце-

за цял живот отвара е,

по пяна-

за всяка стара дама.

ПЪРВИ ПЕТЛИ

Не всеки ден му е все едно, понякога, все едно оплита честните си мрежи за пред всички, друг път те го обгръщат, припряни в топлите си прегръдки – още пази пуловери от вълна, и студентски квартири без парно, подарък от майка му по Коледа. А отдавна няма причина да го прави. Защото отдавна са му омалели, и защото отдавна не е сам.

Не се отдава на спомени, погребения, сватби, по-често дори пренебрегва всички, и всичко, за да запази себе си. И защото страда от неизлечима «болест», непозната за близки и роднини, продължава да разказва своите истории, сам, пред монитора, и разбира, че е невъзможно да напише, дори само ред, без студеното му присъствие.

Преди много години разбра, че болката е като ехо от нещо отминало, нещо пропуснато или просто мелодия, която дълго опъва струни в главата ти, преди безвъзвратно да потъне в забвение, като старите магнетофони. Странно е, че още мисли така. Дори сега, когато разглежда стари снимки му се иска да ги изхвърли, да даде път на новото, да отприщи чувствата си, да говори.

Трябва да е било, преди зазоряване, преди светлината да заподскача по щорите в спалнята, когато въздуха е още наситен със сънища – понякога му се иска да вярва, че сънищата му живеят до първи петли, но знае, че не е така – натоварени като селски каруци подгонват новия ден по старите улички на града; сигурно е забравил да заключи входната врата, чува свистенето на въздуха, когато се промъква през тънкия процеп, застанал като гостенин на прага, нещо малко, подхвърлено, прилича на откъснат лист от бележник, надраскано набързо послание, напомнящо онзи сън, който винаги се връща: смърт – колебание, остатъци от нечий живот, който обезмисля себе си, редовете които описват кратко и безчувствено всичко. Час на настъпване: 06:33.

Поглежда часовника: 06:30 – сънят му застрашително заграбва първите минути от настъпващия ден. Знае какво го очаква, но не иска да повярва, че ще се случи. 06:32 – още миг и в стаята ще отекнат виковете му за помощ.

Не всеки ден му е все едно, но сега е различно: наблюдава всичко през призмата на съня, и му е някак тревожно да очаква да го открият, да го оплачат, да положат ръцете му, скръстени, върху гърдите, да идват и да си отиват, да плачат или да говорят, да докосват изстиналите му пръсти, за последно, после просветва, измежду угасвъщото пламъче на свеща...един спомен – страдание, тишина, честолюбие; каква глупост е да вярваш, че ще останеш повече от някой друг!

Първи петли.

Честите пререкания със загнездилото се предчувствие, че нещо се е променило, опровергават самото предчувствие. Появява се лека топлина, като пред изпотяване - стотици малки нервни окончания, които оформят общото неразположение.

- Да не колабираш? – отсреща някой се блещи в лицето ти – Да не колабираш, а?

- Нещо пулсира в слепоочието ми – не мислиш за болката, а за това което може да се случи след нея – Мислиш ли, че ще отмине?

- Досега винаги е ставало така...

Когато болката отминава, вече почти различава лицата на хората около себе си. Иска да бъде по-малко гледан и повече сам.

Да изпитваш върховна наслада от близостта с някой, да преобръщаш хоризонта до клепачите си и да плюеш срещу вятъра се оказва най-подходящия начин да се изправиш срещу себе си.

- Обичам точно този един лист от себе си, по който мога да се разпозная, когато се изгубя някъде..., а аз се губя често?

- Защо просто не довършиш "линка" към мен с един честен отговор!? И какво е да си на един "линк" разстояние, пък било то и празен?

Как се живее без този лабиринт!

P.S. Четирилистните детелини са малко скучни с препарираното си излъчване.

Свои мощи изложи пред публика

една случайно приземена

звезда.

Замръчканите афиши прозираха облещените очи

на господин със средна длан и високи рамене

който учтиво поздравяваше

всички.

Окачените на широко платна

шумно вдишваха

и издишваха

срещу напиращите погледи

тъжно-бели стрели.

Притиснати натясно

критици и зяпачи

разочаровани напускаха

с прободени сърца.

Не пееха песни.

И не дърпаха косите си.

Най- сетне господинът

с нарисувания страх в очите

затвори очи

и започна да рисува

силния вятър

подплашил гостите.

Нарисува и нарциси

с имена на отминали сенки

от края на вечерта

в началото на зимата

и подписа с Нов