Все по-трудно и непосилно бе да продължи напред. В това положение. Сам. Върволицата от хора не спираше да го притиска. Тротоарът заприлича на мравуняк – с помощта на двете си ръце преместваше левия крак, като провлачваше леко десния, после по същия начин преместваше десния – разкъсваше мравуняка, все още сам, и все по-безпомощен. Погледнат отгоре приличаше на тежко ранено животно, в няколкото мига живот които му принадлежаха, преди да го разчленят на парчета, необезпокоявани; тленността му се побираше в един единствен непрозрачен чувал, натоварен на ремаркето.
Тези които измиха кръвта от тротоара изпитаха погнуса, но не изгаряща червата им, погнуса без срам и без угризение, погнуса на масите. Дори близките магазинчета продължиха да работят, за да обслужват усмихнатите си клиенти, докато върволякът пулсираше като подплашена вена - сърцето на едно прозаично и неподправено градско сафари.
Четири след обяд, слънцето още свети.
No comments:
Post a Comment