СВАТБАТА

Не е лош тоя Димитър – само дето все мърмори, вчера идва при мен да се подстриже и още не седнал на стола започва да се оплаква.

-        Ох, как само се подредих у нас. Така съм я загазил, направо не ми се разправя!

-        Какво бе, какво толкова си се подредил? - и го подхваща с машинката.

-       Дъщерята, и тя - поне да си беше взела някой, та да не я мисля и нея... – записала ми второ висше! – те, хората с едно не могат да се оправят и все се оплакват, така било, онака, а тя – второ. Комшиите шушукат, цъкат с език, като я видят все с различен да влиза и излиза... – за срам станахме! – поглежда към улицата, смутено върти глава, и отново подхваща – Колко смени вече, не помня, а иначе добро ми е момичето – във фирмата дето работи, явно са доволни, звънят и, търсят е; викам и, - Абе, няма ли някой там, като за теб? Мъже ли не останаха? – Ох, бай Генчо, много съм я закъсал, да знаеш. – и пак надзърта към вратата – Ето, пак я няма, от снощи не се е прибирала!

-       Стига бе, Димитре, стига си се притеснявал, младо е момичето!

Още не приключил с подстригването, бай Генчо, нали е от квартала - подочул туй-онуй, та го пита:

-       А, тя, дъщеря ти, нали в София живееше?

-       Оф, не ме подсещай, аз от седмица не и говоря, заради апартамента, дето го продаде,  и сега във Франция щяла да ходи! – Ми, ти? Само аз приказвам от одеве, сина ти още ли няма детенце? Колко години станаха, откак са женени?

Бай Генчо почиства машинката и се кани да го отпраща.

–        Какви ти деца, изпокараха се още на първата година ...

Колко такива са минали през стола му, ама като Димитър, друг няма! Веднъж дори, не издържа, искаше да го изгони, но сърце не му даде – нали са врата до врата. Каже му две-три приказки и той уж се поуспокои, после пак идва.

–        Бай Генчо, не издържам вече, докога така, това момиче...? Сега пък, не стига че заминава за Франция, ами нямало да е сама, искала да ме запознае с него преди да тръгне! Сърцето ми ще изхвръкне, бай Генчо! – чупи ръце – вижда се, не му е лесно! – довечера ще го веди у нас, то поне жената да беше жива, бог да я прости, по-лесно щях да се оправя – и пак заситнява към вкъщи.

Няма и месец, откакто дъщеря му Йоана замина и пак го гледам, стои – замислен, все нещо си говори, гледа нанякъде, подвиква като че ли на някой, сяда на едно столче пред входната врата и от там занарежда.

–        Как е, върви ли? – навежда глава да погледне, да види дали на стола има някой – Кога ще ме подстрижеш? – косата му почти е посивяла, но все буйна – стърчи на всички посоки и го прави да изглежда малко налудничав.

–        Почакай малко, след пет минути свършвам и ще те хвана.

Дали е от годините – всички казват, че е на около осемдесет – бръчките около очите му издават по-скоро неспокоен, отколкото буен нрав, върти главата си бързо, сетне изведнъж потъне в широките му рамене, сякаш на моменти заспива, но всъщност е нащрек.

Може би годините го направиха такъв, все работата гледаше – разболя се и сега малко криви, когато стъпва с единия крак. Но за това никога няма да го чуете да се оплаква, побутва с бастуна вратата на бръснарницата, и сяда на стола.

–        Стар съм вече, стар! – дъщерята не ожених, и това ми тежи, нищо че различни ги водеше, все добри момчета бяха, единия доктор-хирург, втория, с компютри се занимаваше – ни един не хареса, та отиде толкова далече! – и пак се унася като в дрямка. После се сепва от унеса и продължава – и този последния, с който ме запозна, преди да тръгне...,  работел там, къща имал, сигурно няма да се върне никога, а аз, глупакът, почти я изгоних!...все и повтарях че било станало късно, че трябвало да се задоми – ония Болярови, съседите и в София, нали все приказват – колко влизали у тях, какви били, и аз им повярвах...па, нека ходи момичето!

Докато се наприказва и съм готов с подстрижката.

–        Как така! Не се ли обажда? Там сигурно е добре – да ти пише поне!

–        Нищо не знам, нито в кой град е..., въобще, отидох си без нея, бай Генчо! Айде, да си ходя, че много се застоях.

Гледам къщата, една хубава, спретната, дворчето малко, но все ще намериш нещо за салата, посадил и дръвчета да има – и щом дойде все носи.

Докато разправяше за дъщеря му, си мислех, боже, всеки с историята си, толкова объркан ми се струваше преди, а сега още повече – момичето го няма, а той за сватба започна да ми говори. Как ще я поведе през двора – искал да е сега, напролет, защото тия дни като се приберяла, цветята са най-красиви, имал и страхотна ракия за гостите, после изведнъж се задъхва, спира, имам ли повече столове? – пита и продължава да жестикулира усърдно. Нещо се е променило, виждам промяната дори и в погледа му.

Какво ще стане с този човек? Как ще я кара нататък! Май съвсем се побърка – ама не казвам на никой, защото ме е страх да не го приберат социалните, както е сам.

Изминаха дългите летни вечери, дядо Димитър спря да идва в бръснарницата, викам му:

–        Ела, да те зачистя покрай ушите, поне – заприличал е на отшелник и от скоро мълчи.

–         Ъхъ.

Страх ме е, че ще се случи най-лошото, а нали никой си няма, все аз търча – да повикам доктора, хляб да взема. Съвсем залиня. И пак тая сватба му е пред очите, ама вече разправя, не така разпалено, ами някак вяло, отнесено. Докторът ми вика „Не е добре дядо Димитър – сърцето му прескача.” Ще го изпратя и се връщам при него – може нещо да поиска, я вода, малко млекце да пийне, съвсем се стопи. Не е излизал от  стаята с дни, когато се отбивам се у тях – лежи, не иска да става. Един ден гледам, писмо получил, бързам да му го занеса, не проявява интерес (съвсем е отслабнал), мълчи, отварям го и чета.

„Мили, татко!

Идвам си. С Антон сме добре – нали не си го забравил че той все за теб пита... Ще вдигаме сватба...”

И после писмото продължава.

Дядо Димитър така и не отваря очи, не ме ли позна?