В двора на дядовата къща Гаврил дочиташе последните редове от книгата. Научи се да чете рано – още шестгодишен, през онова същото лято когато се разболя и не можеше да остане при майка си. Набързо събраха най-важното и заминаха за село. Успя да мушне в сака и старата лупа на баща му, единствената вещ останала в апартамента им, след смъртта му. Всичко друго майка му изнесе в няколкото кашона, които Гаврил повече никога не видя.
Когато пристигнаха дядо Гаврил ги очакваше отвън, приседнал на дървената пейка до вратата.
- Да заякне, пък наесен ще си го взема за училището – обясняваше майка му на белокосия старец – и да се научи да чете, че е срамота! – не спираше тя, докато подаваше на дядо Гаврил чантата с нещата му.
- Що се кахъриш толкова ма, Недо, нали ти казах че детето ще е добре при мен, я виж, всичко си имам, ти само не се притеснявай, че току виж пак си се свила на топка от оная мигрена – и я подканя да се качва в колата – Добре ще е, ще видиш!
Вечерта ядем от кокошката, която дядо специално опече в чест на моето пристигане. Вкусно е , не съм ял с такъв апетит отдавна, дядо Гаврил маже кокошката с мед и билки, преди да я мушне във фурната. Коричката и е толкова хрупкава, че неволно се облизвам – майка ми щеше да ми се скара, а дядо Гаврил само леко се усмихва.
Още докато съм бил на две години баща ми се затрил с мотор, и оттогава неговият баща – дядо Гаврил заминал на село и повече не се върнал в града. Казва ми, че не понася миризмата на града.
- Понякога е трудно да дишаш. – запушва носа си с два пръста за да ми покаже – А понякога от това ми се гади и не мога да заспя. Затова си дойдох на село. Тук съм си у дома.
След вечеря измивам чиниите, а той събира трохите от масата.
- А, хапчетата, много ли са важни?
- Тя, мама, казва да си пия витамините, че нали все съм болен – бързо изстрелвам аз.
- Значи, от утре ги спираме и да видиш ти, дядо ти Гаврил как ще те излекува от тая проклета кашлица, душицата ще и изпие.
Заспиваме рано, като преди това четем от една стара книга, дядо Гаврил специално я избра за мен – с големи букви и много дебели страници:
- Такива книги сега не се правят, щото струват скъпо. Искам да ти я подаря, когато се научиш да четеш. – и започва – А сега слушай. – Забелязвам, че малко недовижда, но въпреки това чете много хубаво и с интонация – не помня кога съм заспал.
Събуждам се от миризмата на пържени филийки, която е навсякъде. Отивам към кухнята, няма го. В девет сутринта дядо ми се суети на двора – копае не много дълбоки дупки и слага в тях единия край на дървените колове, които предварително е струпал на купчина до него. После ги зарива с пръст и утъпква около всеки, все едно че ги сади. Наблюдавам го през прозореца, не е висок, но е добре сложен и със здрави ръце. Прави всичко с такава лекота.
Изяждам филийките със сладко от боровинки и прясно мляко.
Навън слънцето вече препича. Дядо Гаврил е покрил главата си с кърпа и копае. Не забелязва когато се приближавам към него.
- Искаш ли да ти помогна, мога да копая – започвам аз, но той ме прекъсва.
- Защо да искам, нали до вчера все сам съм го правил – да си призная честно не очаквах такъв отговор, и затова малко се стъписвам.
- Аз... – не знам как да продължа – наистина мога.
- Че то кой не може да копае – гласът му е станал по-мек. – За теб имам други планове. Я по-добре първо тичай да си измиеш очите и после донеси книгата да почетем.
Не му противореча. Когато се връщам той вече е поседнал под асмата и е свалил кърпата от главата си. Четем от книгата, като дядо Гаврил бавно посочва думите с пръст, докато ги произнася – винаги прави така – сетне спира и ме пита:
- Ти, разбра ли?
- Какво да разбера?
- Буквите... – започва той – едната щом зазвънти, след нея втората, третата и току-виж станало дума, после изречение – премества книгата върху моите крака. Искаш ли да опиташ? Никак не е трудно.
Вече познавам повечето букви – сега просто трябва да ги съединя, изглежда лесно, но не ми се отдава съвсем. Успявам да прочета две-три думи, за което получавам окуражително потупване по гърба.
Спя на едно старо легло с продънена пружина, но сънят ми е здрав – не съм се будил нито веднъж, откакто пристигнах преди около седмица. Снощи дори сънувах – същите онези колове, дето приличат на посадени, но в съня ми са като живи – едни такива разлистени, нацъфтели, а дядо Гаврил свалил шапката си и ме вика: „Гавриле, тичай да видиш, дядовото, чудо”, докато зяпам втренчено в нацъфтелите колове си мисля че дядо наистина е вълшебник. Не му разказвам съня, но сутринта още щом отварям очи надничам през прозореца към градината, погледнати от тук коловете образуват дълга върволица, в разораната пръст, та чак до края на двора.
Към край на лятото вече чета сам по няколко изречения, почти без помощта на дядо Гаврил. Дори с очилата не вижда много – подарих му лупата на татко – взе я в ръце и дълго я гледа учудено. Ръцете му потрепват – от скоро е, иначе щях да забележа.
Вечерта е топла, говорим си, докато в жарта на огнището се пекат картофите за вечеря. Дядо ми сочи да видя една купчина тухли в единия край на двора – били останали от строежа на къщата, сам изкопал дупката и иззидал стените, трудно било, но той казва че сега е по-трудно.
- Посаден съм в тази земя, така да знаеш. Около мен отъпкаха тревата, но аз още стърча. – тази вечер дядо изглежда някак развълнуван – Без мен този огън ще угасне.
- Дядо, кой огън?. – питам неразбиращо.
Усещам миризмата от печените картофи, докато дядо Гаврил ги бели, разчупва с пръсти и ги поставя в чинията.
Същото онова лято когато се разболях и заминах на село, прекарах там около три месеца, изпълнени с какви ли не ухания – на пръст, на приятно сготвена храна, на тор. Научих се да чета и да слушам – още чувам в тишината на двора дядовият глас, пресипнал, но твърд като канара как бръсне въздуха, като със нож. Запомних и коловете, посадени и цъфнали в черната пръст, като кръстовете в старото гробище, понякога тревата е отъпкана, но дядовия кръст още стърчи. Прави всичко с такава лекота.
