Този ден жестоко стиснал врата си - не дишаше, помисли че ще остане завинаги така - сам сред другите продължи да се забавлява по съсухрените клони на дърветата
и когато написа на стената в училище ”обичам” - Стана герой.
Но не и в очите на момчетата.
После забрави. Често питаше къде отиват, без да търси отговор, чу да си говорят за вятъра и полетя за да им покаже че може.
Така и не стана отново герой - докато се разделяше никой не питаше защо.
Често пъти сам пресича, не се оглеждаше, и когато една сутрин се събуди горд баща - не му оставаше нищо друго освен да се усмихне - толкова топло изгряваше слънцето, че чак си завидя.
Дали не порасна така.
http://kozmoza.blogspot.com/2010/07/blog-post_19.html
Харесва ми идеята за този "герой" и лекото загатване за нещата, без да се търси или намира даден отговор. И усмивката - топла, като слънцето, лека като намигване, и може би вечна. :)
ReplyDelete