НОЩНА ЛАМПА

Изключвам телевизора. Настава тишина като в дъното на коридор. Ако отворя прозореца ще чуя шепота на разлистващи се листа, но не и този път. Само дъха ù който потъва в  нищото като първо причастие. За кратко съм там, после дълго я наблюдавам от височината на нощната лампа, скрит зад сянката на купчината книги, чета. Почти не помръдвам в леглото, защото не искам нещо да наруши крехката симбиоза на покоя настъпил в стаята. Прочитам страницата, която съм започнал без да помръдна, а вече усещам леко изтръпване в единия си крак. Оставям книгата - тя все така спи прегърнала края на завивката. Има ли място на което мога да бъда винаги с нея? Където тънката нишка на съня е просто метафора, а не болезнена реалност?

     Откакто не спя по-добре разбирам тишината. Или тя мен. Естествената причина, поради която изпаднах в това положение е проста. Обичам я и с времето това чувство се превърна в невъзможност да заспя, когато тя е до мен. Затварям очи, пренасям мислите си надалеч, запокитвам ги там и чакам: появява се лека топлина, изпотяване, като от камък който разкъсва платната – кратък момент в който унесът ме поема на ръце, но ме изпуска почти на сантиметри от старт линията. Като едно никога незапочващо съзтезание с часовете след като тя заспи, с тишината, с напрегнатото  очакване това да се случи. И с болката че не може да ме отведе с нея.

     Какво искам? Как стигнах до тук? Вероятно е болест. Но тя не трябва да разбира – толкова е красива, когато спи до мен, предпочитам това безвремие пред сепнатото утро, чашата с кафе, която неизменно пие преди да излезе. Отнесените нотки в гласа и отекват в главата ми дълго след като тя затвори вратата, а аз остана сам в очакване на завръщането и. Дали е възможно да съществувам така? Паралелно. Почти отделен от нея и същевременно съвсем близко в обятията и – след миг ще завали и вероятно ще бъде първата от многото дълги седмици в които няма да престане – тя ще идва и ще си отива сякаш аз не съществувам и този наш дом е от обратната страна на съня, който толкова дълго сънувам. Дали не заспивам?, нощ ли е?,  или съм буден от прекалено дълго?, това ли е онази фаза на съня в която човек може да прекрачи или напълно очистен от чувствата си, или напълно объркан от тях, и ако съм там как да се върна после? 

     Старая се да не мисля за всичко това – изглежда ми лесно, докато просто чакам да отмине поредната нощ. Някъде след четири сутринта метаморфозата в мен е пълна – свободен съм да движа крайниците си без да нарушавам покоя в стаята, мога да се разхождам покрай леглото, да присядам до нея, съвсем безмълвно и отчетливо чувам как навън котките се усмихват срещу вятъра, който едва-едва поклаща мустаците им, вече им махам през терасата, а те ми разказват истории на които се смея с глас, или плача, или просто съм заспал и сънувам. Ще вдигна единия си крак високо и ако това е сън ще се събудя!, ами ако събудя и нея? Ами ако никога вече няма да мога да различавам състоянията си, ако тя ме напусне и остана сам?

Това е лудост! Обичам я като коридора в болницата, в която се събудих сутринта. Той е един такъв тъмен и когато сестрите преминават през него сякаш той ги поглъща в обятията си. Може би по този начин си представям че ще изчезна в нея. И в  същото време ще остана завинаги там – близо до нея, на височината на лампата от която и сега я наблюдавам, защото вече не съм там, а това е само спомен от топлината по чаршафите, като изпотяване от камък наслуки изпъващ платната.

ТАТКО

Оставих две банкноти от по петдесет лева между прилежно сгънатите и дрехи – всеки път си тръгва по едно и също време, някъде по обяд когато вече сме пили кафе, говорили сме, и сега е време да си кажем нещо на тръгване. Този път не изпитвам същите чувства както преди: само едно кълбо което започва да се намотава в стомаха ми, придърпва, скубе,  докато отиваме към колата изваждам хапче от вътрешния си джоб и го гълтам без вода. Исках да я поканя да остане за по-дълго, но дори не я попитах. После, когато вероятно вече е пристигнала и звъня – не вдига. Помня когато беше малка, с майка и често я водехме на цирк – много се забавляваше и все повтаряше, че иска да я запознаем с клоуна, веднъж преди още да е свършило представлението слизам долу при сцената, един сценичен работник ме пита къде отивам, казвам му истината – усмихва се съзаклятнически, като дете на което си позволил да разхвърля стаята си веднъж седмично, показва ми една завеса и ме потупва по рамото. Не се бавя защото представлението всеки момент ще свърши и дъщеря ми ще ме потърси – излязох с намерението да се изпикая някъде отвън, и тя ще очаква да се върна преди тълпата да запуши единствения изход от купола. Докато говоря с клоуна – мъж на средна възраст, почти с побеляла коса – осъзнавам, че не се различава по нищо от всеки друг мъж на тази възраст, а винаги съм смятал че да разсмиваш е дарба, която облагородява. Забелязвам че бръчките му са някак леко извити, като запетайки покрай устата, напомнят ми лицето на моя дядо, дядо Иван, докато ми подаваше парченцата ябълка казваше че порасналите момчета са вечно малко тъжни и горко им ако не го разберат – мисля че чак сега докато уговарям клоуна за срещата с дъщеря ми разбирам какво е имал предвид той.  Тази среща е моята спасителна лодка. Припомням си я винаги, когато тя ми липсва. Толкова малко неща съм правил за нея, ей така, като тогава зад завесата с клоуна; какво се случи ли? – нищо по-различно от това което се случва във всяко семейство, когато някой си отиде завинаги. Неприкосновени празни пространства за всеки от нас след смъртта на майка и, празни стаи в които всеки шум усилва до болка необяснима ярост към заобикалящия свят – накратко, това е. Отчуждение. С времето тя намери единствения път за спасение, а именно бягството, а аз единственият път за съзидание – приковаване на болезнените остатъци от миналото към вече и без това прогнилата си лодка, все едно се подготвях за пътешествие по течението на ежедневните си нужди: странно как се озовавам на едно място в гора, която не познавам, тя е там, говорим, нямам страх че това ще се случи, и че тя отново ще ми напомни че не съм бил в онзи момент на гроба и, че съм избягал. Вината е нещо което разкъсва сухожилията ти, прави на пихтия мускулите, обездвижва те, но последното и най-жестоко нещо което прави с теб е да те накара да останеш без думи, крадейки бавно и безпощадно всеки ден по една единствена думичка от теб, за нея, докато самотата те превземе изцяло. Самотата е за силните – тези които разбиват  живота на парчета. А аз не съм такъв. Всъщност постоянно връщам годините назад, обичам я и няма как да променя и частица от това, отново се срещаме с тази разлика че днес срещата ни е имагинерна, понеже изгубих възможността да говоря, просто мълча и съзерцавам в нея – никога не е била по-красива, със сплетени на рибена кост коси нежно падащи от едната и страна, казва: - Татко, тук съм, отвори очи! – аз не съм спирал да я наблюдавам, откакто пристигна снощи – татко – все по-провлачено потъват думите и в нещо като сън за море, вече я няма и лодката. – Татко!

Той се учеше по неподражаем начин

Той се учеше по неподражаем начин да отвежда спомените си на едно друго място далече от семейния си живот, място където те вече не служеха само като стожери на паметта му а заживяваха одухотворени от фантазните му мисли. Спря да говори за това какво е било още щом осъзна възможностите си, почувства ги като вълна която помита всичко по брега, за да остави оглозганите останки от хищния си обяд. Останки които говореха сами, донаписваха собствените му преживявания, мълчаха когато той искаше да крещи или пък смирени си подаваха от ръка на ръка нещо малко и безформено, нещо ненаписано като детски плач и непрогледно като представата му за него. Имаше дни в които заспиваше вечер и се събуждаше след няколко дни прекарани без храна и вода, изкривен върху старото си легло. Отслабна а косата му се заплете на възли и дори и когато я миеше те оставаха. Заживя сам, далече от семейството си, на място където не беше необходимо да плаща ток или вода, като почти не излизаше. Когато пристъпваше в онова пространство, защото той навлизаше все по навътре и навътре по местата на които е бил много отдавна, отново срещаше и обичаше но сега любовта му беше безплътна. Докосваше същите любими лица, обладаваше същите прекрасни тела, но сам – все едно обладава себе си в огледалото. С прекомерната възбуда на човек стъпил върху въже опънато над две бездни всяка от които отвеждаше до същото антично местоположение на дъното на което се събуждаше всеки път след няколкодневния поход в себе си разбра че животът му е една миниатюра зад затворените очи на иначе будното му съзнание. И заспа. И се събуди и пак заспа и сънищата вече не бяха толкова кошмарни, а събуждането толкова реално. На няколко пъти осъзна как времето преобръща хода си, прекараните месеци в изолация го превърнаха в скитник, а скитниците нямаха дом, затова един ден просто излезе навън оставяйки след себе си всичко което имаше, говорейки трескаво с един носов непознат но негов глас, не изпита срам когато изхвърли дрехите си защото те оставаха връзката му с онзи свят който толкова ненавиждаше; последно изхвърли и най-величественото бреме което представляваше тялото на един уличен магьосник който приживе умело жонглираше между останките от два свята.

НЕЧОВЕШКИ ОРГАНИ

Няма да има друг път нито на запад където потъват всички удавени слънца нито на изток в корема на майките на първородните синове на един изгубен отдавна божествен пример, има само един път в нас нещо от друг и по нещо от друго нещо което не сме поискали.има и думи много думи непомислени ненаписани и неразказани. откраднати думи. щом ги подгоня по каменистите урви на съзнанието виждам отворени врати разкъсани транспаранти  и ми се струва че има парче от нас което е изконно и понякога в мрачните подземия в които крием неизказаното се крие и това малко съвсем малко човешко. но не като човешки орган по-скоро като усещане или като нещо непредвидено детско и щуро в което отдавна не вярваме; искам да вярвам че ни има и че това не е една магическа реалност за нас.