Името си Борис произнасяше винаги с гордост – бе наследил от дядо си една особена вяра в етимологията на имената, разпалваща искрата с която днес ги произнасяме. Бе наследил от него и други неща – книги (стари книги, предимно от руски автори), които пълнеха и без това натежалата му библиотека, странни пособия, инструменти от ковано желязо , но най-силно в сърцето си пазеше разказите на дядо си, човешки разкази, разкази за хора, съдби – размити от преразказване през годините, истории които му помагаха да разбира по-лесно настанилото се бездушие. Но в старанието си да разбира много често губеше способности, които иначе притежаваше. Губеше търпение – в моменти на ярост към някой си спомняше прошарените коси на дядо си, походката на исполин, връщаха се отново онези вечери прекарани с него до тъмни доби, пред портата на старата къща, докато някой съсед не се провикне отсреща, че е станало късно; после се прибираме, още припряни в приказките си.
Това, как човек запазва недокоснати спомените си, е строго индивидуално, лично аз запазих малка част от тях – пролазват (от дълбините на отминалото време) подредени като влакови композиции, за да ме избавят от обърканото ми мислене, и се скриват в ежедневните ми дрехи – сякаш попиват в материите, и остават там за дълго през деня, а вечер отново изчезват в насечен каданс.
Не съм забравил, по-скоро помня духа на годините в които израснах, израснах сред дъхавите градини на село, шарената сянка под асмата в двора, ожулените колела които карахме до късно по улиците, и вечните рани които баба прилежно промиваше. Нощем се будех от хъркането на дядо ми, удрях по стената и се надявах да спре, но уви, накрая заспивах уморен в опитите си да го накарам да престане. Или се събуждах през нощта и се плашех от застрашителните размери на детските си страхове – привидения на работещото ми въображение, потъващи в черните бездни на нощта, щом затворя очи и си представя неокосените ливади – поклащащи се, за да успокоят терзанията ми.
После картините от детството избледняха, рисунъка стана по-друг, по-истински, с преобладаващи женски форми, които ме застигаха в класната стая, понякога не виждах написаното на дъската, докато си представях как се промъквам изпод блузките на съученичките си. Отдавна вече не бяха просто момичетата от класа, а обекти на моето зараждащо се желание да докосвам непознатото. Първите опити да вдигна слушалката и да се обадя завършваха удавени в нежеланието ми да се сблъскам с евентуален отказ, и трепета когато това не се случи – чувах само собствения си забързан дъх, борещ се с настъпващото чувство на взаимност. Исках да го запазя завинаги!
Ето ме сега – висок метър и осемдесет, слаб и широкоплещест, по-скоро невидим за другите, защото съм искрен и побеждаващ, непознат за повечето си приятели, непознаващ и собствените си желания, но сигурен в подбудите си, когато обичам, или мразя, отрезвен от истории, които не разказвам, безрезервен във всичко което ме прави добър, и непреклонен пред всичко което ме обърква.
Ако една история започне натоварена с толкова много спомени, дали ще отърси товара си при срещата с един нов герой? – представете си че го повикам, без предисловие, без самият той да знае за това – вашият герой, този който борави с вас, както вие боравите с този текст, и ви погледне укорително в очите. Какво ще му кажете: „Извинявай!”, или „Как така изведнъж се появи?” и „Защо ни мразиш”. Не, той не мрази, той ненавижда страха, който долавя в гласа ви, той ви презира, когато сте уморени от разговори с децата си, презира и начина по който ги гледате, когато са уплашени. Само вие и никой друг отговорни за себеотрицанието на децата ви, и до къде води отдалечаването ви? – води след себе си много по-страшни бури, срещу които да се изправяте по-късно. Бушуващите сили които изхвърлят телата им до стената, са същите с които се борехте и вие. Повтарям ви, това сте вие! Във всяка дума и във всяко потрепване на крайниците! Да, Вие сте родител, Вие, може да сгрешите, Вие, вече сгрешихте, като си казахте „това не може да се случи на мен”. Точно така, Вие, вече сгрешихте!
Въздухът изпълнен с аромати от идващото лято накъсва хоризонта на малки облачета, кани ни да се присъединим към тази пасторалност, безрезервно, и всеотдайно, както се отдаваш на времето, а ние приседнали в единия край на поляната, под сянката на един случаен бор, просто потвърждаваме собствената си нищожност. Стоим и си говорим. Борис и аз. Борис, който винаги носи със себе си някоя интересна книга, за да я обсъждаме, или просто четем, и аз, който винаги нося със себе си непримиримостта че нещо е изгубено. Ето, днес, съжалявам че не съм си взел почивен ден, за да останем повече. Съжалявам дори, че не се обръснах. Винаги намирам причина, да съжалявам за нещо. Добре че Борис постоянно ме издърпва на повърхността, когато се оплета в собствените си мрежи от неразбиране. Трябва да е минало повече от час, когато се сепвам от унеса си, улавям се че мисля за пътуването, което планувам толкова отдавна, ето че пак ме е обхванало неистово желание да споделя с някой какво искам да направя, ставам, търся Борис, но него го няма, изчезнал е, а уж четеше до мен преди да заспя. Сам съм, толкова сам, че дори чувам трептенето на листата около мен, чувам писъка на птиците, които разрошват, или по-скоро сресват косите на дърветата (ето пак съм раздвоен), започвам да мисля натоварен от неспособността си да се справя с една елементарна ситуация – да открия Борис.
Приятелят ми, Борис, изчезна този ден. Не го видях нито вечерта, нито по-късно, след месеци търсене ми идваше да заровя главата си в пръстта от яд, че бях проспал изчезването му, опитах се да говоря с родителите му, но повърнах при опита си да им разкажа какво се случи тогава – неистова болка парализираше цялото ми тяло само при мисълта за него, нямах сили дори да се обадя на някой друг за помощ, плачех тайно и се надявах той да се върне. Но това не се случи.
Заедно с малката ми дъщеря откриваме по пътя на мравките разхвърляни трохите на техния труд, неуморно търсят и намират, отиват нанякъде, връщат се, бързат, дъщеря ми все още не разбира този странен пъзел, който ние наричаме живот, пита ме „Защо сме толкова големи?”, докато аз се питам „Наистина ли сме толкова големи?”.
А Борис го няма!
