КАРТАТА Е ОСТАРЯЛА

Ти дълго чашата държиш - гореща

            срещу ветровете

            и

            с парата и се отправяш в полет

Не трябва ли да се огледаш, скъпи,

            че картата е остаряла

            и

поизтрих аз малко континенти?

* * *

Даже и най- тихите листа не

отекват по- тихи твоите стъпки

радостно- шумни поставят

върхове

както пролетта отваря

хоризонт непоправимо

само по веднъж на ден

си бяла лястовица

на прага на банята сутрин

когато

се разхождаш пред огледалото,

скъпа.

* * *

Погледнете го стария обитател

на този дом

(с крехко тяло

износва дрехите си)

как подрежда и косите

Отидете си всички гости

(от спарения въздух

им сълзят очите)

при цъфналите вишни и мразете

дървените лодки

които возят единично

и

изпращачите

които носят

само жестове на разбиране.

ЕДИН СТРАДАЩ ОТ МИСЛИТЕ СИ ЧОВЕК

               
              Един страдащ от мислите си човек реши да се промени завинаги. Понеже цял живот бе измъчван от въпроси, относно това дали би могъл да постъпи по друг начин, или какво би станало ако бе казал нещо съвсем различно, стигна до там че да не може да обуе обувките си без да си зададе купища въпроси. Впоследствие, докато вечер бавно приготвяше вечерята си осъзнаваше колко излишни са били опасенията му – и този ден никой не обърна внимание на обувките му, което му се струваше странно, при условие че не подбра цвета им според костюма. Биха могли да го изгледат укорително или да му се присмеят, но нищо от това не се случи – срещата мина добре и клиентите останаха доволни.

              В работата му често се налагаше да се среща с различни хора, трябваше да говори много, и на моменти да се изразява така, както не би говорил с никой близък, да използва думи, почти неприятни му, и да посочва вратата на офиса с такъв жест от който късно вечер му се гадеше. Постепенно стана омразен дори на самия себе си, но дори това не можеше да го отврати до толкова, че да се сепне и да спре, да смекчи тона, да подаде ръка, или просто да се усмихне. Ами, ако после съжалява че е постъпил така? Или ако някой си помисли, че е достатъчно слаб и пожелае да го измести в работата му. Всичко това му изглеждаше съвсем реално и възможно, до колкото бе възможно точно в този момент крушката над главата му да се пръсне на малки парчета. И за да се предпази стана от стола и се премести до прозореца, като все още загледан в електрическата крушка мислеше как би могъл да се промени, как да се отърве от постоянните си притеснения и да заживее в един напълно нов свят:

беше тихо от пеперудите

само пърхане в ушите

и щурците го повториха

на глас.

            С всеки изминал ден той страдаше все повече и повече, докато един ден просто излезе на обяд и повече не се върна в офиса.

            Обикаля дълго по улиците, срещна хора и разговаря с тях тихо, почти негласно, като оставяше място за думите, които толкова дълго бе крил под сенките на вековни гори. Гласът му се промени и стана някак мек, като дъното на пещера обитавана от прилепи, в която не смееш да пристъпиш. И докато говореше усещаше как се освобождава от един товар който бе носил винаги. Сякаш това което цял живот бе крил между хладните стени на старата къща в която живееше – много бавно, както се промъква убиец, излезе, а дълго след това вратата остана да зее отворена, може би за да влязат онези мисли, които сега желаеше толкова силно.

              Късно вечерта хвана първия влак който пристигна на гарата. От гишето за билети му съобщиха че пътува за..., нарочно запуши ушите си за да не чуе, а после, дори не обръщаше внимание на спирките на които влака спираше, затворил очи пътуваше натам, към

онзи крайпътен камък

който обикновено драска в ръцете

на този който всеки път подминава

широката му заобленост.

            Пътува часове наред  и когато най-сетне съня го повали минаваше два и половина. Навън проблясваха светлините на градове в които и други хора, също страдаха от мислите си – заспиваха с мисълта че утрешния ден ще им донесе облекчение от страховете им, но утрото по нищо не се различаваше от предишното, слънцето не сгряваше душите им, нито лъчите му блестяха с онзи блясък, който толкова им липсваше. Само една пареща тишина която постепенно ги обгръщаше като пясъчна буря.

            Когато се събуди неволно отвори очи, забравил обещанието което си бе дал – да не поглежда през прозореца до последната спирка. Запленен от това което видяха очите му не можа да ги затвори отново и остана така загледан в неспирния бяг на природата, която препускаше покрай него, сякаш му подсказваше колко е близо и същевременно колко неуловима е свободата която желае. Изведнъж в главата му нахлуха едни други – пъстри като цветовете на пролетта – мисли, заподскачаха  в кръг, и танците им някак ефирни прогониха всичко, което досега не беше смял да изрече.

            Пронизителния звук от спирачката на локомотива го извади от унеса. Постепенно влакът започна да спира и пътниците се засуетиха към вратите. Веднъж стъпил на перона се заоглежда, за да открие някаква табела или указателен знак с името на населеното място. И тогава забеляза че около него всички хора говорят един с друг, устните им помръдват, и лицата им очевидно отразяват техните емоции: едни се смеят, други крещят, има и деца които плачат в ръцете на родителите си, но странно защо не се чува звук, сякаш е попаднал в шумоизолирана стая, в която дори най-силния крясък потъва във въздуха, като камък в гладките води на планинско езеро. Спря и се заслуша. Тишината бе толкова силна, че от напрягане тъпанчетата му пропищяха в най-високата октава. На няколко метра от него забеляза момиче на около двадесет години, с почти прави коси, което се повдигаше на пръсти, с поглед реещ се над главите на преминаващите, като полет на птица, хваната в капана на силно въздушно течение, тя се оглеждаше на всички посоки, все едно търсеше някой. Когато най-сетне го видя се отправи към него, приближи се на не повече от метър и половина, усмихна му се, и проговори. Необяснимо как гласът и прозвуча съвсем меко, като слънчев лъч, и достигна до него все едно донесен от лекия порив на вятъра, който повдигаше нападалите листа. Помисли си, че е нелогично да има толкова много листа накапали по перона, при условие че не се виждаше нито едно дърво наоколо, но пропусна този странен факт, както се подминава указателен знак. Гласът и прозвуча съвсем отчетливо, а думите и достигнаха до него по-леки от въздишка:

-      Ти си Симеон, нали? Очаквах те, макар че доста закъсня, почти бях изгубила надежда за теб.

-      Аз..., откъде знаеш името ми – попитах, въпреки че не очаквах да ми отговори.

-      Последвай ме. Първо трябва да спрем този шум в ушите ти, а после ще ти обясня всичко. – и без това не разбирах нищо: бях се озовал ма място където околните шумове потъваха в тишина миг след като се бяха родили, а едно момиче на около двадесет години ме познаваше по-добре, отколкото самия аз. Тръгнах след нея, докато в краката ми безброй накапали листа отново подхващаха своя танц, явно не правещ впечатление на никой друг, освен мен.

            Вървяхме дълго и когато накрая стигнахме тя ми подаде ръка и заедно прекрачихме отвъд. Наричам го така, защото не приличаше на нищо, което бях виждал досега – стояхме по средата на стая в която светлината идваше някъде отвън, но като отразена от чужда повърхност, и може би точно поради тази причина сенките бяха повече от нормално, така наситени и същевременно плавни, че те заболяваха очите ако се взираш дълго в тях. Нямаше мебели, само няколко стола безразборно разположени и стотици листове, разпилени по пода, които забелязах едва когато тя ме помоли да седна на един стол, точно до единствения прозорец, през който успях да различа едно дърво с вече окапали листа.

-      Погледни надолу и ми кажи какво виждаш? – момичето се настани на съседния стол, от който спокойно можеше да наблюдава всяко мое движение и продължи. – Ако  откриеш нещо там, което е твое, вземи го, и се опитай да ми обясниш какво е то. След това писъкът в ушите ти ще изчезне.

-      Не знам как всичко това се случва, коя си, нито защо си тук, и как ще спреш този шум в ушите ми, или може би ще ме отървеш от неспокойните ми мисли, но знам че искам да продължа напред, защото си обещах че ще го направя. Може би ти си тук, за да ми помогнеш?

-      Не се опитвай да си отговаряш на въпросите, които сега нахлуват в мислите ти, просто се отпусни и направи това което ти казах. – гласът и е все така лек и чувствам как и се подчинявам, почти без да се замислям. Поглеждам надолу и виждам нещо напечатано, текст в проза или нещо подобно, зачитам се и всичко ми звучи познато, все едно написано от мен, дори съм сигурен че съм го писал аз.  – Чети на глас, трябва да се чуваш.

            Когато започвам да чета неусетно забравям къде съм, знам това защото преживявам написаното, връщам се на места които са свързани с текста, чувствам същата празнота и отчаяние, които са ме приковавали тогава, мога почти да помириша онази болка, като изхвърлен на брега мъртъв делфин, с вече позагниваща кожа и празни очи, от които ме побиват тръпки. Все едно съм там, чувам гласовете им, плача или се напивам до безпомощно състояние, крещя...

-      Спри. – гласът на момичето с правите коси идва от някъде много надалеч, но все пак го чувам. Постепенно останалите гласове затихват и след няколко секунди вече ясно мога да усетя присъствието и до мен, до усетя парфюма и, да почувствам дъха и близо до моя. – Заслушай се и ще чуеш сърцето си – тук съм защото мога да те преведа на езика ти, разбираш ли, ти винаги си бил тук, но чак сега можеш да ме видиш и да разговаряш с мен, между другото, шумът изчезна, нали?

-      Как успя? Аз все още нищо не разбирам. – питам, но отговор не получавам, все едно думите ми се блъскат в стена.

-      Когато всичко свърши няма да се върнеш там откъдето дойде. Оставаш тук. И всички онези мисли от които страдаше толкова  преди ще бъдат забравени. Запомни всичко, което ти се случи от момента в който напусна работата си и се качи на влака. Само ти можеш да го разбереш, защото това е твоя свят и аз съм само една малка част от него, всичко наоколо си ти, и твоите думи които запокитват света към тези чудни светове, където окапали листа се появяват по необясним начин, и звуците потъват във въздуха като камък в планинско езеро. Ти си тази стая, тази отразена светлина която скрива ненужното зад сенките по пода, и онова дърво отвън, разперило голите си клони над истинската светлина, която винаги си търсел. Не отразената. А сега стани и отвори прозореца.

            Движа се като на забавен каданс, докато листовете под краката ми заглушават стъпките ми, прозорецът проскърцва леко и се отваря сам. Виждам точно под дървото

онзи крайпътен камък

който обикновено драска в ръцете

на този който всеки път подминава

широката му заобленост

и пристъпвам през прозореца, така както се навлиза в нощно море – бавно, правя няколко крачки към него, и го докосвам.

НЯМА МЯСТО ЗА ДУМИТЕ

Изведнъж
от небето плисва
проливен дъжд,
а аз все още
стискам ръката и.

Искам да и кажа,
но усещам
как капките дъжд
барабанят  
между нас
като не оставят
място за думите.

ПОТЪНАЛИ СЛЪНЦА

не мога да говоря

            докато ме гледаш с онези очи,

като потънали слънца

зад хоризонта на отминаващата буря,

            докато камшика

на тишината, която ме обгръща

плющи и прорязва

кожата ми с хладната прегръдка на мъртвец...

            докато зад ниските октави на гласа ми

се крие цяла симфония от непознати ветрове,

които не отпускат хватката си,

            щом не говориш с мен си правя кафе

и изпивам цялата горчилка            

която е заседнала в гърлото ми

            като празник без семейство...

ако посегнеш да ме удариш

            ще изчезна в тъмни води

            и от север ще завалят

            нови морета от потънали слънца

МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ ДОЯТ КРАВИТЕ*

*Думата танго (tango) е с неясен произход и има толкова много значения,

че е трудно да се проследи нейната етимология:

1.        Място, където се доят кравите или се продава мляко

УИКИПЕДИЯ

           

            Някъде около три следобед беше горещо, като в супермаркет, на който климатичната инсталация внезапно е спряла. М. с мъка понасяше потта, която се стичаше на малки вадички зад ушите създавайки усещането, че нещо го лази. С опъкото на дланта избърса врата си, огледа се за преминаващи коли, и пресече пешеходната пътека.

            На отсрещния тротоар имаше не голямо магазинче за антикварни стоки, чиято витрина грабна погледа му с безпорядъка на детска стая. Сякаш обзет от чувство, подобно на еуфория, като преди среща с непознато момиче, очакванията му бяха – неясни и някак безтегловни, досущ като летен облак. Докато оглеждаше стоките в магазинчето, почти незабележимо допря ръката си до лявата половина на гърдите – ритъмът му бе съвсем малко ускорен, нищо обезпокоително.

            На рафтове и по земята, почти едно върху друго, бяха струпани безброй ненужни на пръв поглед вещи, които привличаха вниманието с причудливите си форми и ярките цветове. Постоя около минута, през което време поздрави продавача, поогледа наоколо, и понечи да излезе, когато погледът му бе привлечен от нещо поставено до вратата.  Приличаше на насекомо, чието тяло бе изработено от плат и конци, с крачета изплетени от много тънка тел, завършваща накрая с фино изработени дървени стъпала, подобни на тези които поставят на дървените кукли. На всичко отгоре, когато прокара ръка по настръхналите власинки зелен велур, странното нещо се разтресе в ритъма на аржентинско танго, очевидно неподхождащо на грубите и механични движения, които го задвижваха. Приличаше на огромно животно поставено на мястото където се доят кравите, което се опитва да избяга. Попита за цената и след като прецени че може да похарчи двадесет лева за тази играчка, плати, и излезе.

            Смрачаваше се и по прашния тротоар обувките на минувачите губеха своя сутрешен блясък, както току-що измита кола неочаквано озовала се в лятна буря. Повървя така известно време забил поглед надолу, докато слънцето зад гърба му започна да потъмнява, като че се опитваше да поеме част от умората от лицата на случайно преминаващите по улицата.

            Когато се прибра вкъщи навън беше почти тъмно. Отключи вратата на апартамента, събу се, докато заключваше от вътрешната страна, и запали осветлението. Пусна телевизора и се метна (диванът изстена като стар пехотинец преди да свърши върху някоя проститутка) подлагайки  единия си крак отдолу. Даваха някакво предаване за лесни печалби, с каквито изобилстваше програмата на всички телевизии. Никога не ги гледаше. Обикновено си пускаше някой музикален канал или слагаше слушалките на таблета и преслушваше всички нови предложения в Youtube, всичко друго го дразнеше. Докато слушаше "I'm into you" на Chet Faker пусна мислите си по пързалката на съзнанието си. Ако имаше начин да се завърне отново с малкото си столче на тротоара до хотела, би го направил. Но от общината не позволяваха да се практикува подобна професия по оживените улици на града, а и нямаше никакви препоръки, които в този случай можеха да свършат работа зад пред отговорните лица.

Дали току-що не беше настъпила някаква промяна? Нещо малко, но болезнено, което си проправяше път по коридорите на съзнанието му, оставящо чувството за открехната врата зад която не искаш да се озовеш сам. Защо толкова натрапчиво усещаше че животът му няма да продължи дълго по този начин?  И защо се плашеше от един сън, който постоянно го спохождаше – М., който е затворен в празна стая, неясно защо напълно гол и обезкосмен с натрапчивото усещане че нещо което не би искал да се случи с никой му предстои щом осветлението изгасне и вратата плавно се затвори. Именно това съновидение, или каквото беше там, го споходи и в момента, когато заговори клиента в онзи ден. Сякаш нещо в него прозираше и през скъпото му облекло издаваше нечистите му намерения. Един проницателен писък от най-далечното кътче на съзнанието му си проправи път към плиткото и проговори със собствения му глас:

-  Защо не спреш да ти лъсна обувките – бе произнесъл думите почти равно, и все пак рязко, и онзи като че ли предусети нещо във фамилиарното поведение на ваксаджията. Това изобщо не му се понрави, и очевидно за да не губи повече време просто извика собственика и се оплака от поведението му. Всичко стана толкова бързо, но за М. беше ясно, като юлско небе, че изтупания господин се измъква, или се опитва да стигне по-бързо до някъде – може би някоя хотелска стая. Докато събираше багажа си забеляза леко поклащащата му се походка, като платното на безмоторна лодка как се шмугва иззад плъзгащите врати на хотела.

Повече не го видя. Но случката остави някаква горчилка в спомените му, подобна на резен лимон в устата след чаша ароматен чай. Не го напускаше дори след като минаха няколко месеца и М. започна нова работа в един бар недалеч от дома му.

Дните му се подреждаха един след друг като в посредствен роман, почти без никаква фабула. Ежедневните му нужди и желания запълваха цялото му свободно време, но далеч не стигаха за да се почувства жив. Сякаш се намираше в моторна лодка по средата на язовир, с резервна туба гориво и гребла, ако нещо се случи. Само внезапно разярила се буря би могла да разруши сигурността му, или поне да наруши спокойствието му.

Беше започнал да не обръща чак толкова внимание на  обувките на хората, още повече, дори не лъскаше собствените си всеки ден. Явно губеше онази страст по добре поддържаната обувка, а и от позицията зад бара можеше да наблюдава само отдалеч влизащите и излизащите обувки, без да има възможност да оцени качествата им отблизо, или обратно – да съжали собственика им, ако те не изглеждаха, така както би подхождало на един официален костюм. А такива не липсваха изобщо.

Години наред си беше задавал въпроса откъде е тази страст. Кое го беше направило от такава смес, която като че резонираше при вида им, всеки път с различна честота, отчитаща по неведоми пътища качествата на всяка една обувка. Дали нещо в детството, някаква безобидна наглед случка не бе отприщила в него мощна вълна, която вече толкова години го подхвърляше, като корабокрушенец в открито море.

С отработено движение забърса плота пред себе си, докосна зеления велур на насекомото (след като започна работа го беше поставил на плота) и когато песента на играчката се разнесе в полупразното заведение няколко любопитни погледа се завъртяха по посока на бара. Беше привлякъл вниманието им, но за кратко – звънчето на входната врата ознаменува пристигането на нов посетител. Стоеше изправен до вратата, в чисто новия си кашмирен костюм, нежно падащ върху обувките с малък ток, прилежно лъснати, така че ефирните полички на прашинките биха се изпързаляли до една, не оставяйки място за съмнение че собственикът на обувките се беше погрижил подобаващо за тях, но с една подробност която веднага направи впечатление на М. – не добре завързаните връзки. От собствен опит знаеше че това е, може би, най-важното за една мъжка обувка. Оформянето на връзката даваше един завършек на цялата композиция и бе този малък детайл без който всичко изглеждаше не на място. Посетителят измина разстоянието до бара, поздрави учтиво и седна на един от високите столове, точно до играчката от зелен велур. Поръча си "Мохито" и не след дълго вече отпиваше от коктейла явно доволен от работата ми с шейкъра.

През всичките тези минути изгарях от желание да го заговоря, и в момента когато погледът му се спря на играчката стрелях бързо:

-  Купих я от един антиквариат. Стори ми се че беше стояла там дълго без да привлече вниманието на нито един купувач. – подхванах аз.

-  Очевидно си падате по ръчно изработени неща. – неочаквано за мен господинът се включи в разговора. Явно имаше да убива известно време и нямаше нищо против да сподели компанията си с един барман. – Харесвам подобни неща. А вие, не ми приличате на човек който е прекарал целият си живот зад бара?

-  Така е. – хвана ме непотготвен, но незнайно защо нямах намерения да го лъжа и просто добавих. – Преди това работих пред един хотел, лъсках обувки на заможни господа като вас – продължих да мия насъбралите се чаши аз, докато той ме оглеждаше и явно преценяваше дали това което казвам е истина или просто се опитвам да го задържа за още едно питие.

-  Сигурно сте се справяли добре? Защо напуснахте? – неусетно разстоянието между нас се скъси и аз почти можех да усетя парфюма му. Беше повдигнал леко торса си и се опитваше да надникне зад бара по посока на обувките ми. Явно любопитството, а и моята прямота му даваха основание да смята, че не съм лъжец.  – Може ли да погледна, просто ми стана интересно, човек с подобна професия да стои скрит зад един плот... Ооо, та това са италиански обувки, от най-добра кожа, но очевидно малко позанемарени от вас?

-  Не искам да се оправдавам, да, малко изгубих интерес след като ме изгониха и сега не мога да практикувам – съвсем откровено отговорих аз.

-  Има и други хотели където биха оценили способностите ви, аз дори мога да съдействам. Нали знаете хотел "Комини", онзи изискан стар хотел встрани от главната  – с безбройните коминчета, които зимните вечери хвърлят искри към небето сякаш разпалват огън в тъмното зарево над града. Бих могъл да предложа на собственика, ако все още искате, разбира се, да работите това? – изведнъж всичко се преобърна, един непознат до преди няколко минути господин със страхотен кашмирен костюм и безупречни обувки ми предлагаше да се завърна там където бих искал най-много. Пък и нещо ми подсказваше да не пропускам тази врата която леко се отваряше, за да вляза.

-  С удоволствие! – доливам му чашата с остатъка от коктейла – И понеже ми гласувате огромно доверие без дори да ме познавате, не мога да не отбележа един малък детайл, който ми направи впечатление когато влязохте – тук спирам защото не знам каква реакция ще се изпише върху лицето му, но той очевидно не се притеснява и с подканящ жест ме кара да продължа. – Връзките ви... – докато той ме гледа слисан изваждам лист хартия и му скицирам как би трябвало да изглеждат перфектно вързаните обувки, впечатлен е, и само миг след това слиза от стола и се навежда да оправи връзките си, после ми показва резултата.

-  Е това е друго нещо! – поздравявам го и понечвам да изхвърля листа, но той хваща ръката ми и издърпва листа изпод пръстите ми.

-  Това остава за мен. – нямам нищо против затова просто отдръпвам ръката си. Пак ще се видим, и то много скоро. – плаща сметката си и напуска заведението.

Денят започна с писък на лястовици, като в родилно отделение, в което на кърмачките изведнъж им е спряла кърмата. После утихна зад завесите на отсрещния магазин пред погледа на М. който очакваше първия си клиент. Откакто господинът с кашмирения костюм му съдейства за да започне отново бяха изминали няколко дни. Странното насекомо с механичния танц под звуците на аржентинско танго понякога привличаше вниманието на минувачите, друг път те просто отминаваха учудени. Заваля точно когато М. довършваше дясната обувка на млад мъж,  с който  отскоро се познаваха. Работеше като охрана в хотел "Комините" и понякога обядваха заедно или просто си говореха подпряни до стената. Беше неспокоен младеж на не повече от двадесет и пет години, почти слаб, и с някак небрежно излъчване, в което М. понякога  долавяше нюанси на отнесеност. Спеше малко и постоянно разказваше за посетителите на хотела. Имало всякакви, едни идвали за по една нощ с млади момичета, а на сутринта напускали сами, като почти никога не поздравявали персонала. Други предпочитали единствено стаите, които гледали отзад към малкото дворче с посадените в него смокини. Бях ходил там веднъж – имаше непретенциозно заведение, където под сенките на смокините човек можеше да изпие един чай далеч от шума на главната улица. Но най-разпалено разказваше за мъж на около петдесет години, постоянен гост на хотела:

-  Изглежда ми подозрителен! – приключвам с обувките му, след това покривам с един найлонов плащ нещата си, докато той ми помага. – Вчера идваха да разпитват за него едни двама, нещо е направил, усещам го, но той се държи сякаш нищо не се е случило, но казвам ти, този не му е чиста работата.

-  Какво е направил според теб? – питам напосоки.

-  Не знам, почти винаги е сам, но камериерките ми казаха че понякога намирали в стаята след него червени петна по чаршафите, като от кръв. – това наистина изглежда подозрително, но не искам да го прекъсвам – Има и още нещо – никога не носи бельо. И ще ти кажа как разбрах – отпред по панталона му винаги има малки петна, като от урина, нали знаеш как е – хвърля ми бърз поглед, може би за да прецени дали го слушам внимателно – Последната капка винаги е в гащите! – присвива леко крайчеца на единия си клепач все едно обмисля нещо и продължава – интересно защо му е на човек като него да не носи бельо, освен ако не е нещо малко извратен, не мислиш ли?

-  Може просто така да му харесва – не му казвам че понякога и аз не нося бельо.

-  Има нещо! И аз ще разбера какво е то.

Почивката му е свършила и трябва да се прибира на работното му място. Дъждът скоро спира и аз отново мога да работя, но в мислите ми странно как се е промъкнал онзи със странната походката и с петната по иначе скъпите му панталони. Явно не съм толкова наблюдателен, колкото моят приятел от хотела. Докато подреждам кутиите с вакса си обещавам да обърна внимание, когато онзи се появи отново.

Същия ден се появява и господинът с кашмирения панталон да ме пита как съм. Отговарям че всичко е наред, дори клиентите са малко повече. Не желае да му почистя обувките, но ми показва връзките – перфектен възел, като черешката на тортата на петдесет годишен юбилей, на някоя госпожа със стройна фигура и все още откликваща на премерените ласки на галантни ухажори. Пожелава ми приятен ден и си заминава.

По другия тротоар се задава нещо което се поклаща като платното на лодка, пресича улицата и очевидно идва към мен, усмихвам се премерено като на изпит, но все пак възпитано, и с жест му показвам че е добре дошъл. Същият е. Да, и петната са там – няколко капчици урина, които в мига щом засъхнат се превръщат в тъмни петна издаващи скрития му навик. Докато работя над обувките му притъмня. Излезе и вятър, но не прекалено силен за да вдигне праха от улицата. Почти съм готов, когато играчката изведнъж се заклаща в своя своеобразен танц, по нищо не приличащ на танго, съвсем сама, почти от нищото механичното и тяло се раздвижва и тогава усещам едно потрепване на тялото му, което се предава и върху краката му, все едно песента се смесва с шума от вятъра и го изважда от равновесие за миг.  Кратък миг в който погледа му снове на всички посоки и издава известна угриженост, като пред паднало дърво на пътеката препречващо свободното придвижване в края на изморителен ден в планината.  Усещам че е неспокоен, по това че не ми направи забележка че не съм оправил чорапите му след като приключих. Иначе не би пропуснал възможност да захапе – просто е такъв.

Когато се отдалечава онзи сън в който лежа гол и очаквам да ми се случи нещо, което не бих пожелал на никого отново изплува в съзнанието ми, като корабна котва плавно задвижвана от огромна макара – скрита, но изпълняваща безотказно задачата си ден след ден.

По принцип не вярвам да притежавам някакви по-специални качества, но ако така подредени събитията не ме отведат до нещо, значи просто чета прекалено много книги (което разбира се е вярно). В хотела бързо намирам младежа с неспокойния ум,  казвам му да ме придружи до телефона, а той сякаш доловил нещо в погледа ми, дори не разпитва. Звъним на полицията и им съобщаваме набързо това което знаем. Останалото не е наша работа. Връщам се там, където играчката от зелен велур подхваща неспокойния си танц, докосната от невидимата ръка, която ме доведе до мястото където се доят кравите.

              

           

           

           

Отчаянието ме спохожда

на

самотниците

            които

разхождат

скъсаните

си дрехи

и бутат

сетния

си

багаж

подарявам

този кратък

жест

на отчаяние

            който

ме спохожда

като

си помисля

че

не притежавам

повече

от тях

СНИМКИ НА ДЕЦА И НАР

най-тихо е сутрин. по-тихо дори и от смълчаните вечери, когато прозорецът не пропуска светлина повече отколкото процепа на вратата при изгасена лампа. толкова тихо, че чувам скърцането на прозореца – къщата е съвсем малка, почти схлупена на една страна, погледната от пътя криволичещ до нея оставаш с впечатлението че ей сега ще падне, а когато си вътре всичко е някак на място: леглото на което лежа в момента – точно под прозореца, дървения скрин до вратата, в който молците са повече от бельото, останалото е една маса покрита с мушамата, която баба ми купи преди да умре, стол, мивка. нищо не се е променило – всичко е както е запечатано в спомените ми, в слънчеви дни лъчите огряват стената до скрина и мога да различа неспирния танц на прашинките, само да протегна ръка към тях и ще се разбягат без посока. след снощната буря сега въздухът който влиза през открехнатия прозорец изпълва дробовете ми със свежест, носи ми усещането за пробуждане след дълъг и мъчителен сън, от който бързаш да се отърсиш, искам да стана и да си направя закуска, представям си уханието на прясно изпечен хляб, почти мога да докосна изцеденото сирене закачено на топло до печката в стар чорапогащник; сякаш ме обгръща в топла прегръдка едно усещане за отминалост и едва ли тази представа от детството ми ще избледнее някога – положени в ковчег в средата на стаята, върху старата маса, където един след друг лежаха: дядо ми, който засаждаше коловете в градината с такава любов, нощем сънувах че от тях са поникнали причудливи дървета с приказни цветове и ухания от далечни земи и морска пяна, събуждах се и бързах да му разкажа, а той се усмихваше и ме отвеждаше да се убедя че в градината има само колове и нищо друго, но този сън ме преследваше до деня в който забиха дървения кръст върху гроба му, плаках защото го загубих, и защото чак тогава прозрях метафората от съня си; и после баба ми която умря защото спря да разбира света около себе си, залостила вратата за да спре настъпващите орди от сенки нахално почукващи с всяко засмукване на комина; всичко е в нас, но това което остава след нас са само новите ни дрехи и миризмата от която като дете ми се повдигаше и не можех  да стоя дълго в стаята с мъртвеца. и го правя – ставам от леглото и отварям широко прозореца, светлината на утрото успокоява мислите ми и засилва усещането за сутрешен глад. набързо приготвям  овесените си ядки с мед и орехи, и докато ги изяждам обмислям какво да правя в този дом, скрил зад напуканите си стени толкова много животи.

обикалям къщата – бос и оглеждам промените които са настъпили с времето. тук-там мазилката е паднала и открива каменен зид, по-надолу под прозореца който гледа към улицата расте здравец, искам да си спомня дали го е имало, безуспешно. брезата която затуляше в сенките си стаята в детството ми е изсъхнала и сега счупени клони запречват тротоара. събирам ги в ръка и ги отнасям вътре до огнището. забелязах че никой не се показа от съседните къщи, живее ли някой там и защо няма признаци на живот отникъде. денят преминава неусетно. тършувам из къщата в желанието си да открия нещо което да ме върне назад във времето – под старото радио закачено на стената до вратата на единствената стая откривам стара снимка запечатила усмивките на няколко деца, които не познавам. кои са – питам се и осъзнавам че едва ли някога ще разбера. връщам снимката на местото и, в малкия шкаф където още стоят няколко глинени съдове намирам една соленичка, наричам я така но всъщност има две отделения в които се поставят сол и пипер – без да се замислям близвам показалеца на дясната си ръка и го потапям вътре, после отново го облизвам. вкусът е същия, въпреки че вероятно е напълнена преди още баба ми да си отиде, а от тогава мина повече от година. неусетно започвам да се усмихвам, останалото което откривам там не буди никакви спомени в мен – изпразнено е като съдовете които шкафа е приютил вътре. вечерта е също толкова тиха, както и сутринта. настроението ми малко се пооправи и сега когато малко поразчистих и проветрих къщата стана някак по-приветлива и не ме е страх да остана още една нощ. за вечеря си приготвих печени картофи. всичко друго щеше да ми коства повече усилия. пазя ги за момента в който ще се кача на тавана, за да погледна и там. по дървената стълба отвеждаща  до тавана съзирам един огромен паяк, очевидно нямащ намерение да отстъпи пред един натрапник, какъвто несъмнено съм аз. избутвам капандурата с едната ръка а с другата удрям една плесница на паяка, като по този начин разрушавам царството му, а самия него запращам по дяволите. не ми се мисли за това къде ще се скрие и дали през нощта няма да ме полази докато спя. подавам глава в помещението непосредствено над стаята – не различавам почти нищо, навън съвсем се смрачава а аз взех само една свещ, която намерих в едно от чекмеджетата на шкафа. слабата светлина която струи от свещта се смесва с тънките отвори сивкава светлина идващи изпод керемидите и ме успокоява, докато приведен се промъквам все по-навътре. пълно е с кутии и стари буркани, има и един сервиз с много малки чашки, чийто цвят не мога да преценя заради годините наслоен прах върху него. оглеждам се – все по-трудно различавам предметите, а и носът ми ме сърби ужасно, дано не кихна че тогава ще трябва да прекратя престоя си тук горе и да сляза докато въздухът се успокои и хилядите прашинки отново наместят ефирните си полички. запушвам носа си за момент и се опитвам да успокоя дишането си така че да вдигам минимално количество прах, почти не се движа,  в един голям буркан от туршия откривам снимки, завързани в малко вързопче и прилежно прибрани вътре, вероятно за да не се прашат под капачката. с буркана под ръка и със свещта в другата ръка бавно се връщам към капандурата. когато се озовавам долу е почти тъмно и затова паля лампата – стаята блесва в жълто.  развързвам малкото вързопче и разглеждам снимките. на някои разпознавам дядо ми и баба ми, на други – деца, вероятно пак те, замръзнали в едно друго време, от което на нашия език преводими са само усмивките им. останалото е непознато и толкова далечно. заспивам с мисълта за тези снимки. със сигурност всяка от тях крие конкретен повод и неразбирането му ме натъжава – да можех да възкреся поне една история, един миг на радост или каквото и да е чувство свързано с онзи далечен и отминал момент запечатан върху фотографията. спя лошо и когато навън започва да се развиделява ставам и се раздвижвам – тялото ми е схванато и усещам тъпа болка в кръста, най-вероятно от неудобното легло. докато закусвам прелиствам стар бележник с някакви писания на дядо ми, който намерих под леглото, има и нещо което прилича на чертеж  с размери  и цени на материали, струва ми се познато – сайванта зад къщата, който той построи когато бях четири-пет годишен. ако продължавам да разравям почвата под краката си току виж съм изгубил усещането че съм жив. след като закусих отново взех снимката изпод радиото, застанал откъм слънчевата страна на стаята откривам детайли които преди са ми убягнали – дрехите им са някак оскъдни и скромни, не като днешните, с ярки цветове, надписи и щампирани брандове по тях, а по лицата им освен по детски щастливи се чете и една отнесеност, която ме привлича и ме кара да се усмихвам.

защо съм тук? кое ме кара да обличам старите дрехи на дядо ми, проядени от молците в скрина, да усещам гордата му осанка докато се разхождам из стаята, като призрак в тази къща накрая на селото, там където пътят свършва и по една прашна пътека ако повървиш половин час ще се озовеш в гората, не съм сигурен че е разумно да го правя, но все пак поемам натам, така както съм загърнат със стария железничарски балтон. навън е късен следобед и слънцето вече не прогаря врата ти а гали с топлите си ръце навъсените минувачи – разминавам се с възрастен човек, който ме заговаря, пита ме дали не съм син на еди кой си, дори не разбрах какво точно каза, не му отговарям, отминавам го с равна походка. когато се връщам къщата е озарена от последните сенки, които бързо пробягват по стените. чистият въздух който изпълни дробовете ми докато бях навън освежи малко мислите ми и сега не ми се прибира, все още мога да стоя навън под асмата и да наблюдавам буренясалия двор, почти до сайванта където някога растеше ябълката, под която лете разпъвахме импровизирана палатка, за да избягаме от жегите, варосаното и стъбло по което се катерехме, къпините по края на оградата, всичко е част от моето минало, но пренесено в днешния ден ми носи само умиление и болка, която усещам дори по кожата си – нахвърля се върху мен като диво животно на което си отнел храната, събаря ме долу, дращи и разкъсва плътта ми.

малко по-късно събирам багажа си в сака който стои на стола до леглото – няколко тениски, бельо, пуловерът който обличах вечер – всъщност докато натъпквам всичко в сака решавам че не ми трябва нищо повече от това което имам на гърба си, оставям сака  на мястото му, оглеждам се за нещо което да взема преди да напусна завинаги този дом, и единственото за което се сещам е снимката с децата, мушвам я в задния джоб, заключвам входната врата затулена под клоните на нара, който някога посрещаше и изпращаше близки и роднини, поглеждам улицата която бавно слиза надолу, откъсвам един плод нахално поклащащ се извън оградата и усещайки твърдостта му в дланта си поемам, докато споменът за соковете му изпълва устата ми със слюнка.

ГОРА

бяха бели и гладки като дланите на момиче преди среща и влажни когато ги докоснах.  очите и – се разплискаха като буйни потоци. после е трескаво и забързано усилие в което се крие човешка слабост и несподелена близост, почти тежест, сам не мога да спра писъка на стотици прогонени крила отнасящи надалеч спокойния иначе следобед. докато вървим само шепотът на вплетените един в друг клони усилва ударите на сърцето ми. не се преструвам нито имам нужда да го правя просто започнах да и разказвам една история в която тя припозна себе си. а дали не я завличах в мрачните дебри на собствените си несподелени тайни? – като емпатия с цвят на дърво и корени вплетени в жива пръст или широко отворен прозорец и гледка от която ти спира дъха.

спрях за да и дам възможност да се усмихне. не го направи не избърса сълзите си и не промени изражението на лицето си само попита дали съм сигурен че това е нейната история. не мога да лъжа  затова и отговорих че нейната история прилича на вековно дърво под което стои дървосекач който се кани да прекъсне в един миг състоянието на покой преди залез в короната му. като изригване на цветове от прах и светлина в окото на бурята. после нищо. ако някога сте наблюдавали падащо дърво със сигурност сте усетили празнотата която ви поглъща само миг след сгромолясването.  под клепачите и трайно се настаниха десетки тъжни детски очи провесили малките си крачета.

докато разказвам не виждам очите и. зад параван от емоции се крие присвитото и тяло, на пресекулки диша когато и предлагам да започнем отначало ме гледа като подивяло животинче на което се опитват да отнемат храната,  изправя се и от неволния жест с който отмята косата си се разплискват цветни прашинки по иначе гладката до болка близост настанила се трайно помежду ни.

не знам докога ще се задържа на повърхността на съзнанието и, затова с бързи и отработени движения загребвам с греблата, криволича по течението и намирам брод през мътните потоци преди да се озова на едно огрявано от директна светлина място в което думите потъват като златна рибка изпълнила последното ми желание. преди това и разказвам за поривите на едно момче, за пламъка който разпалва огньове в ръцете му, за миговете в които е сам и самотата му е почти безтегловна, прозира и другите му се подиграват – затова не говори,  не иска повече от това което получава и така по-добре разбира. наоколо водовъртежа засмуква всичко.  

миналото е странна метафора. прилича на белег от рана или по-скоро на снимки на деца. в плоскостта на която се намира всичко е застинало и не се променя, само избледнява леко и придобива по-загадъчен и леко преиначен оттенък. изгубва точно онези сенки които правят образа отчетлив и разбираем и става на допир бездушна и куха като лейка захвърлена в килера. не искам и с нас да стане така – да се превърнем в метафора. вглеждайки се в нея хващам ръцете и в своите.

пита ме там ли съм когато мълча а зад над нас небето докосва последните коси лъчи. не отговарям, където и да се намирам знам че съм по-близо до нея с всяко вдишване на дробовете си се отварям като книга и тя може да влезе между страниците – просто форма или дух, сякаш хиляди орди превземат портите на крепостта за да нахлуят с танца на победата.

всичко и казах.

            Когато спираме до едно дърво огряно от сутрешното слънце сваля ветровката си и през тениската прозират зърната на малките и гърди, не знаех че не носи сутиен. наблюдавам я  - затворила е очи и се наслаждава на нежната топлина, която струи през клоните на дърветата. Кожата на лицето и е толкова бяла на фона на гарвановите и коси,

-       Красива си. – не знам защо го казвам, но тя ме е чула, защото клепачите и трепват последвани от леко присвиване на ъгълчетата на устните и. Слънцето я заслепява и тя само измърморва едно "Щастливец". Отначало се чудя дали съм чул правилно и докато размишлявам какво точно иска да каже с това "Щастливец" тя продължава, сякаш прочела мислите ми:

-       Щастливец,  защото познаваш себе си по-добре от мен. – с пръстите на краката си се опитва да събуе маратонките си – познаваш по-добре и мен самата.

            Не съм сигурен дали не ме изпитва като говори така сякаш това което и разказах не се е случило.

-       Опитвам се, но едва ли бих могъл да те познавам по-добре, когато те срещнах едва днес – преди няколко часа, въпреки че имам усещането че тази гора е наша, че мислите и действията ни си са родени тук, и вероятно, когато я напуснем всичко което в момента е необяснимо просто ще изчезне. – гърдите и леко се повдигат когато си поема дъх и зърната и щръкват още повече.

-       Нима смяташ че сме тук само за да се опознаем и след това просто ще се разделим, като непознати, които са се запознали във влака?

-       Не знам, както не знам и дали това което ти наприказвах не е било сън. Дали онова дърво не е това под което сме сега? – размишлявам на глас докато тя се завърта на една страна и вече е съвсем близо до мен, само да протегна пръстите си и ще я докосна. – Нима когато те срещнах съм знаел какво ще ти разкажа, нима имам право да изтръгвам цветята от твоята градина за да ги отнеса у дома? Кой съм аз? Дървосекач! Или лунатик с явни наклонности към бръщолевене на измислени истории?

-       Ти си точно такъв – разказвач, но го правиш добре, независимо дали си измисляш или не, искам да продължаваш да го правиш, защото усещам че пламъка който разпалва ръцете ти ме стопля, ето виж, потя се когато говоря за това, разтварям се пред теб като пролетно цвете, надничащо изпод скованите сенки на гората. Може би наистина съм вековно дърво под което стои дървосекач и се кани да ме отсече: та нима всички ние не умираме по няколко пъти, иска ми се да вярвам че това се е случило преди да те срещна покосена, и че съм се родила отново в момента в който затворих очи и започнах да те слушам, ти ме докосна, нали? – наистина го направих с пръсти почти изтръпнали от желание и с устни впити в нейните.

-       Да, защото усетих че си се отърсила от цветния прах в очите ти и заедно можем да го направим, да излезем от тази гора, нашата гора,  – косите и плуват в море от зелени треви, докато вечерните сенки се крият под листата на дърветата стискам здраво ръката и и знам че това е метафората на миналото което не сме имали.