ПОРТРЕТ

Още преди да погледне натам разбра, че е сгрешил като не си е взел дебелото яке. Небето тъмнееше изподрано като котешко килимче, а въздухът вече наситен от мокри капки всеки момент щеше да се пръсне на хиляди малки парчета мокър и студен дъжд. И щеше да вали може би по-дълго отколкото Жоел очакваше.

    Ускори крачка с мисълта че скоро ще намери място където да се скрие, поне докато отмине бурята. Докато вървеше задуха и вятър. Ноемврийски – отнасящ последните листа от дърветата в неизвестна посока. И Жоел. В неизвестна посока. Спря, осъзнавайки че се е изгубил, сви се под едно дърво силно притискащ коленете си към гърдите в отчаян опит да съхрани още малко топлина за себе си.

    Защото да си сам е неизменно право на всеки. Но никой, никога, не е готов за това. Малко странно е да мислиш за себе си като за самоубиец, но помага. Усети как кръвта му достига до най-отдалечените места по тялото му, носейки му временно облекчение, нищо повече. Заспа: вятърът продължаваше да брули и да навява мокра шума около свитото на топка тяло на Жоел, по някое време един счупен клон тупна досами него, оформяйки заслон за носените от бурята листа, скоро заприлича по-скоро на причудлива форма под короната на древно дърво, отколкото на човешко тяло – Жоел не спеше: предлагаше странен прочит на една притча за време и обстоятелство за място, без клишета с каквито е пълно в истинския живот, и мечтаеше. Мечтаеше. Имаше на разположение себе си, тялото си, и всичкото време, което иначе все не му достигаше. Искаше да проговори на непознат му език, в който думите са повече от всичко, разхождат се одушевени сред нас, влюбват се и умират в потока на съзнанието, също като нас, но малко по-истински, и много повече думи. защото думите са вселенско чувство за свобода, думите убиват, мачкат или изтезават, възнасят или пропадат, но винаги говорят. И живеят собствен неподправен живот.
    Ако някой погледнеше отгоре, щеше да ги види: малки и подредени, подскачащи но по-често тъжни думи за хора без дух, черни или почти избеляващи на слънчева светлина, понякога шумни, друг път смирени като в църква, тристишия, поток на съзнанието или; въздушни повеи от дъното на душата до божествените царства на ума.

    Какво остана от Жоел ли? Едно платно,което да пътува във времето, няколко бездомни котки драскащи срещу вятъра, и.
    Когато един случаен пътник мина оттам след много време, откри странен портрет на мъж написан с думи. 

СВЪРШВАНЕ

Кратки възможности, отстояване в крайности, когато няма начин платното да се насити с цветове преди да си пожелал това. И когато е нужно да се носиш по-лек от птица. Така се чувствам. Не я разбирам, когато ми казва, че все още има какво да споделим. Ние отдавна сме спрели да споделяме и просто живеем заедно, едва-едва долавям миризмата на печена риба откъм кея, ивицата е дълга, осеяна с редици чадъри, а ние сме единствените в този край, лежим на пясъка и гледаме към вълните, не говорим – всеки по своему зареян в мислите си, и този пробой на брега който само усилва безпокойството; какво е да си на четиридесет - сам, колкото повече мисля, толкова повече се обърквам: дали морето, безкрайно като времето, което не се интересува от нас повече отколкото ние от ноктите на краката си знае отговорите – една нокторезачка оправдава присъствието им, така както ти оправдаваш моето. Това не е игра от която се излиза победител – игрите с победител обикновено отправят укор към този който е загубил, че не е бил достатъчно добър или ловък, все едно, в крайна сметка когато един печели за останалите остава разочарование или недоумение, и това винаги ще остане неизменно.

По нататък покрай скалите изневиделица нещо се размърда, шепа хора скупчени говорят високо, размахват ръце, суетят се – вече и двамата сме излезли от унеса си; докато се понадигам да видя какво се случва забелязвам че тя е без горнище, колко естествени са гърдите и – спокойно се навежда за да вдигне шапката си и в този момент вече съжалявам за това което и наприказвах току-що, иска ми се да се сгуша до нея и да докосвам всяка извивка от тялото и, правил съм го толкова пъти, но сега желанието ми е като на петнайсетгодишен. От далечния край до скалите хората вече ни викат към тях – не смея да се изправя с неуместната си ерекция, спомням си веднъж, докато чаках на гарата се случи същото: съвсем естествено беше да изтичам бързо до влака, но останах така почти свит, докато влакът изчака и последните пътници да се отдалечат достатъчно, после бавно пое, а аз, аз свърших почти едновременно със свирката на заминаващия влак. Това беше отдавна, бях все още хлапе, но сега е друго – едно момиче несмутено стои пред мен без горнище и ме подканва да тръгвам, не я обичам отдавна, но я искам; има удавник – това е една друга истина която лежи на пясъка – минават ми странни мисли през главата: нали казват че човек се изпуска преди последния си миг, та си мисля за това, когато тя ме изкарва от унеса – дърпа ме почти силно с крехкото си тяло и се смее на това което се опитвам да скрия с ръцете си. Почти инстинктивно грабвам една тениска и я държа отпред докато приближаваме до групата с хора. Всичко е свършило още преди да се появим ние. Мъж е, и първото което виждам е не лицето му, а нещо потрепващо там долу при слабините – на всички ни е ясно какво е това, но мълчим като на погребение. Има и деца – майките им се опитват да скрият очите им, отвръщат главите им настрани, споглеждаме се – погледът и е някак спокоен, даже ми се струва че ще се разсмее отново.

Искам я. Не и казах това, въпреки че тя сигурно знае. Казах и че сме глупави задето не правим секс на плажа, че сме свободни и телата ни го желаят повече от всичко друго, но тя се държи като обидена ученичка. След случката разговорът ни неусетно тръгва по-леко и докато се прибираме към къщата, която наехме тази сутрин тя ми разказва за първия път, когато правила секс – слушал съм тази история, но сега по някакъв необясним начин си представям, че аз съм този задъхан младеж от спомените и. Свършвам върху сепнатото и тяло почти мигновено, после лежим голи и се опитваме да се държим като възрастни – пушим. Тя казва че след това дълго пили чай загърнати с одеялото, но аз не и вярвам. Дали ако можеше да се отърве от невинността си отново би опитала с друг – по-опитен от нея? И дали ако се бяхме срещнали тогава, щеше да има сега? Никога не задавайте този въпрос, докато сте с момиче в леглото.

Докато вървим не ме поглежда, не знам за какво си мисли – веднъж, в началото на нашата връзка ми каза че не обича да ме гледа, когато свършвам – приличал съм на тресящо се животно.

Вечерта е топла – вечеряме на верандата, докато слънцето свършва зад същите онези скали зад които се крие и плажа. Съвсем леко, почти мелодично, шумът от вълните разрежда разговора ни – не остават неизказани неща – защо се получава така, когато една връзка е изтъняла толкова, че вече можеш да я скъсаш само с един жест, точно тогава си позволяваме да кажем всичко, дори невъзможното до скоро. Има някаква причина която ни влече натам, където освен секса и тези безкрайни разговори, преди него, няма нищо друго. Разказвам и същата история с влака и моята ерекция – изглежда се забавлява – хваща ме за ръката и неволно отново я усещам близка.

Не искам да се събудя и тя отново да е до мен. Само как звучи от устата ми. Получих това което толкова исках вчера и сега не изпитвам нещо повече от желание да си събера багажа и да изчезна преди да се е събудила: усещането че си господар понякога така те стисва за гърлото – безкраен избор и свършване по имената, все едно си там, а те няма  – само очи от които се плаша щом погледна в огледалото. Не мога да я наранявам вечно – поисках да се разделим и въпреки това правих най-невероятния секс с нея, сега ухае толкова невинно и така опияняващо, става ми докато си мисля за снощи – връщам се в леглото и нежно докосвам дупето и – не помръдва, само леко ускори дишането си, значи няма да ме отблъсне, продължавам да играя без да съм сигурен дали имам право на това; за какво се обвинявам всъщност: затова че не контролирам сексуалните си желания, затова че обичам това тяло, но не мога да го взема завинаги със себе си – същия безкраен избор и свършване по имената.

Тя не живее, защото аз съм и отнел правото да избира. Или греша? Искам и получавам. Невинна е и така изглежда, докато се облича ми казва че съм лош и ме целува по устните толкова страстно, че съм готов отново да я върна в леглото.

-      Ще се разходим ли, или тръгваш след закуска? – ме пита. Рибарския кораб който вчера акостира се готви да отплава в открито море – виждам суетнята през широкия прозорец, зяпам натам когато отново ме пита: – Докога ще се държиш така с мен? С какво заслужих извратената ти емоционалност, и докога смяташ че ще ти позволявам да го правиш? – усещам че днес определено ще избухне: хубавия секс не винаги носи удовлетворение, по-разумно е да се извиня отново, но точно сега не искам да правя опити за фалшиви извинения.

-      Остави ме! – малко пресилено грубо хвърлям нещата си в куфара, но тя ме спира, гледа ме право в очите, моля е да бъде силна, да има всичките мъже които някога е искала, защото ги заслужава, защото е красива и още, и още.

               Този ден мълчим повече, морето е бурно, забелязвам как се опитва да каже нещо, но все още изчаква момента, една вълна намокри полата и почти до кръста и сега платът залепна по дупето и, старая се да не гледам натам, но го правя и тя забелязва това: идва втора вълна, понечвам да я дръпна, но тя ме отблъсква, разхождаме се така от доста време, никой не говори, не я притискам с въпроси защото знам че когато е готова ще започне. Прави го чак вечерта след като правихме безмълвен и почти трогателен секс, не изпитах същата емоция като вчера, но все пак това е тя, същите прекрасни гърди, които този път нежно докосвах с крайчеца на пръстите си.

-      Не си само ти. Аз имам друга любов. – не го очаквах и сега от сутрешната ми арогантност не остава и помен. Все пак я гледам дръзко. – От много отдавна. И аз те лъжа. – в краткостта на тези няколко изречения е скрила толкова дълбока истина за нашите отношения и докато продължава да ми разказва и най-малките подробности мълча, и почти не слушам; откъм морето се чу писък на дете, поглеждам натам и вече знам че свършването е започнало отдавна, че сме прекрачили границата, дори не сме оставили по нещо за което да се връщаме отново и отново, навън се смрачава; тя не спира да говори, никога не е говорила толкова дълго, докато аз си оправям нещата и мълчаливо напускам стаята олекнал като птица.