ПОТЪНАЛИ СЛЪНЦА

не мога да говоря

            докато ме гледаш с онези очи,

като потънали слънца

зад хоризонта на отминаващата буря,

            докато камшика

на тишината, която ме обгръща

плющи и прорязва

кожата ми с хладната прегръдка на мъртвец...

            докато зад ниските октави на гласа ми

се крие цяла симфония от непознати ветрове,

които не отпускат хватката си,

            щом не говориш с мен си правя кафе

и изпивам цялата горчилка            

която е заседнала в гърлото ми

            като празник без семейство...

ако посегнеш да ме удариш

            ще изчезна в тъмни води

            и от север ще завалят

            нови морета от потънали слънца

МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ ДОЯТ КРАВИТЕ*

*Думата танго (tango) е с неясен произход и има толкова много значения,

че е трудно да се проследи нейната етимология:

1.        Място, където се доят кравите или се продава мляко

УИКИПЕДИЯ

           

            Някъде около три следобед беше горещо, като в супермаркет, на който климатичната инсталация внезапно е спряла. М. с мъка понасяше потта, която се стичаше на малки вадички зад ушите създавайки усещането, че нещо го лази. С опъкото на дланта избърса врата си, огледа се за преминаващи коли, и пресече пешеходната пътека.

            На отсрещния тротоар имаше не голямо магазинче за антикварни стоки, чиято витрина грабна погледа му с безпорядъка на детска стая. Сякаш обзет от чувство, подобно на еуфория, като преди среща с непознато момиче, очакванията му бяха – неясни и някак безтегловни, досущ като летен облак. Докато оглеждаше стоките в магазинчето, почти незабележимо допря ръката си до лявата половина на гърдите – ритъмът му бе съвсем малко ускорен, нищо обезпокоително.

            На рафтове и по земята, почти едно върху друго, бяха струпани безброй ненужни на пръв поглед вещи, които привличаха вниманието с причудливите си форми и ярките цветове. Постоя около минута, през което време поздрави продавача, поогледа наоколо, и понечи да излезе, когато погледът му бе привлечен от нещо поставено до вратата.  Приличаше на насекомо, чието тяло бе изработено от плат и конци, с крачета изплетени от много тънка тел, завършваща накрая с фино изработени дървени стъпала, подобни на тези които поставят на дървените кукли. На всичко отгоре, когато прокара ръка по настръхналите власинки зелен велур, странното нещо се разтресе в ритъма на аржентинско танго, очевидно неподхождащо на грубите и механични движения, които го задвижваха. Приличаше на огромно животно поставено на мястото където се доят кравите, което се опитва да избяга. Попита за цената и след като прецени че може да похарчи двадесет лева за тази играчка, плати, и излезе.

            Смрачаваше се и по прашния тротоар обувките на минувачите губеха своя сутрешен блясък, както току-що измита кола неочаквано озовала се в лятна буря. Повървя така известно време забил поглед надолу, докато слънцето зад гърба му започна да потъмнява, като че се опитваше да поеме част от умората от лицата на случайно преминаващите по улицата.

            Когато се прибра вкъщи навън беше почти тъмно. Отключи вратата на апартамента, събу се, докато заключваше от вътрешната страна, и запали осветлението. Пусна телевизора и се метна (диванът изстена като стар пехотинец преди да свърши върху някоя проститутка) подлагайки  единия си крак отдолу. Даваха някакво предаване за лесни печалби, с каквито изобилстваше програмата на всички телевизии. Никога не ги гледаше. Обикновено си пускаше някой музикален канал или слагаше слушалките на таблета и преслушваше всички нови предложения в Youtube, всичко друго го дразнеше. Докато слушаше "I'm into you" на Chet Faker пусна мислите си по пързалката на съзнанието си. Ако имаше начин да се завърне отново с малкото си столче на тротоара до хотела, би го направил. Но от общината не позволяваха да се практикува подобна професия по оживените улици на града, а и нямаше никакви препоръки, които в този случай можеха да свършат работа зад пред отговорните лица.

Дали току-що не беше настъпила някаква промяна? Нещо малко, но болезнено, което си проправяше път по коридорите на съзнанието му, оставящо чувството за открехната врата зад която не искаш да се озовеш сам. Защо толкова натрапчиво усещаше че животът му няма да продължи дълго по този начин?  И защо се плашеше от един сън, който постоянно го спохождаше – М., който е затворен в празна стая, неясно защо напълно гол и обезкосмен с натрапчивото усещане че нещо което не би искал да се случи с никой му предстои щом осветлението изгасне и вратата плавно се затвори. Именно това съновидение, или каквото беше там, го споходи и в момента, когато заговори клиента в онзи ден. Сякаш нещо в него прозираше и през скъпото му облекло издаваше нечистите му намерения. Един проницателен писък от най-далечното кътче на съзнанието му си проправи път към плиткото и проговори със собствения му глас:

-  Защо не спреш да ти лъсна обувките – бе произнесъл думите почти равно, и все пак рязко, и онзи като че ли предусети нещо във фамилиарното поведение на ваксаджията. Това изобщо не му се понрави, и очевидно за да не губи повече време просто извика собственика и се оплака от поведението му. Всичко стана толкова бързо, но за М. беше ясно, като юлско небе, че изтупания господин се измъква, или се опитва да стигне по-бързо до някъде – може би някоя хотелска стая. Докато събираше багажа си забеляза леко поклащащата му се походка, като платното на безмоторна лодка как се шмугва иззад плъзгащите врати на хотела.

Повече не го видя. Но случката остави някаква горчилка в спомените му, подобна на резен лимон в устата след чаша ароматен чай. Не го напускаше дори след като минаха няколко месеца и М. започна нова работа в един бар недалеч от дома му.

Дните му се подреждаха един след друг като в посредствен роман, почти без никаква фабула. Ежедневните му нужди и желания запълваха цялото му свободно време, но далеч не стигаха за да се почувства жив. Сякаш се намираше в моторна лодка по средата на язовир, с резервна туба гориво и гребла, ако нещо се случи. Само внезапно разярила се буря би могла да разруши сигурността му, или поне да наруши спокойствието му.

Беше започнал да не обръща чак толкова внимание на  обувките на хората, още повече, дори не лъскаше собствените си всеки ден. Явно губеше онази страст по добре поддържаната обувка, а и от позицията зад бара можеше да наблюдава само отдалеч влизащите и излизащите обувки, без да има възможност да оцени качествата им отблизо, или обратно – да съжали собственика им, ако те не изглеждаха, така както би подхождало на един официален костюм. А такива не липсваха изобщо.

Години наред си беше задавал въпроса откъде е тази страст. Кое го беше направило от такава смес, която като че резонираше при вида им, всеки път с различна честота, отчитаща по неведоми пътища качествата на всяка една обувка. Дали нещо в детството, някаква безобидна наглед случка не бе отприщила в него мощна вълна, която вече толкова години го подхвърляше, като корабокрушенец в открито море.

С отработено движение забърса плота пред себе си, докосна зеления велур на насекомото (след като започна работа го беше поставил на плота) и когато песента на играчката се разнесе в полупразното заведение няколко любопитни погледа се завъртяха по посока на бара. Беше привлякъл вниманието им, но за кратко – звънчето на входната врата ознаменува пристигането на нов посетител. Стоеше изправен до вратата, в чисто новия си кашмирен костюм, нежно падащ върху обувките с малък ток, прилежно лъснати, така че ефирните полички на прашинките биха се изпързаляли до една, не оставяйки място за съмнение че собственикът на обувките се беше погрижил подобаващо за тях, но с една подробност която веднага направи впечатление на М. – не добре завързаните връзки. От собствен опит знаеше че това е, може би, най-важното за една мъжка обувка. Оформянето на връзката даваше един завършек на цялата композиция и бе този малък детайл без който всичко изглеждаше не на място. Посетителят измина разстоянието до бара, поздрави учтиво и седна на един от високите столове, точно до играчката от зелен велур. Поръча си "Мохито" и не след дълго вече отпиваше от коктейла явно доволен от работата ми с шейкъра.

През всичките тези минути изгарях от желание да го заговоря, и в момента когато погледът му се спря на играчката стрелях бързо:

-  Купих я от един антиквариат. Стори ми се че беше стояла там дълго без да привлече вниманието на нито един купувач. – подхванах аз.

-  Очевидно си падате по ръчно изработени неща. – неочаквано за мен господинът се включи в разговора. Явно имаше да убива известно време и нямаше нищо против да сподели компанията си с един барман. – Харесвам подобни неща. А вие, не ми приличате на човек който е прекарал целият си живот зад бара?

-  Така е. – хвана ме непотготвен, но незнайно защо нямах намерения да го лъжа и просто добавих. – Преди това работих пред един хотел, лъсках обувки на заможни господа като вас – продължих да мия насъбралите се чаши аз, докато той ме оглеждаше и явно преценяваше дали това което казвам е истина или просто се опитвам да го задържа за още едно питие.

-  Сигурно сте се справяли добре? Защо напуснахте? – неусетно разстоянието между нас се скъси и аз почти можех да усетя парфюма му. Беше повдигнал леко торса си и се опитваше да надникне зад бара по посока на обувките ми. Явно любопитството, а и моята прямота му даваха основание да смята, че не съм лъжец.  – Може ли да погледна, просто ми стана интересно, човек с подобна професия да стои скрит зад един плот... Ооо, та това са италиански обувки, от най-добра кожа, но очевидно малко позанемарени от вас?

-  Не искам да се оправдавам, да, малко изгубих интерес след като ме изгониха и сега не мога да практикувам – съвсем откровено отговорих аз.

-  Има и други хотели където биха оценили способностите ви, аз дори мога да съдействам. Нали знаете хотел "Комини", онзи изискан стар хотел встрани от главната  – с безбройните коминчета, които зимните вечери хвърлят искри към небето сякаш разпалват огън в тъмното зарево над града. Бих могъл да предложа на собственика, ако все още искате, разбира се, да работите това? – изведнъж всичко се преобърна, един непознат до преди няколко минути господин със страхотен кашмирен костюм и безупречни обувки ми предлагаше да се завърна там където бих искал най-много. Пък и нещо ми подсказваше да не пропускам тази врата която леко се отваряше, за да вляза.

-  С удоволствие! – доливам му чашата с остатъка от коктейла – И понеже ми гласувате огромно доверие без дори да ме познавате, не мога да не отбележа един малък детайл, който ми направи впечатление когато влязохте – тук спирам защото не знам каква реакция ще се изпише върху лицето му, но той очевидно не се притеснява и с подканящ жест ме кара да продължа. – Връзките ви... – докато той ме гледа слисан изваждам лист хартия и му скицирам как би трябвало да изглеждат перфектно вързаните обувки, впечатлен е, и само миг след това слиза от стола и се навежда да оправи връзките си, после ми показва резултата.

-  Е това е друго нещо! – поздравявам го и понечвам да изхвърля листа, но той хваща ръката ми и издърпва листа изпод пръстите ми.

-  Това остава за мен. – нямам нищо против затова просто отдръпвам ръката си. Пак ще се видим, и то много скоро. – плаща сметката си и напуска заведението.

Денят започна с писък на лястовици, като в родилно отделение, в което на кърмачките изведнъж им е спряла кърмата. После утихна зад завесите на отсрещния магазин пред погледа на М. който очакваше първия си клиент. Откакто господинът с кашмирения костюм му съдейства за да започне отново бяха изминали няколко дни. Странното насекомо с механичния танц под звуците на аржентинско танго понякога привличаше вниманието на минувачите, друг път те просто отминаваха учудени. Заваля точно когато М. довършваше дясната обувка на млад мъж,  с който  отскоро се познаваха. Работеше като охрана в хотел "Комините" и понякога обядваха заедно или просто си говореха подпряни до стената. Беше неспокоен младеж на не повече от двадесет и пет години, почти слаб, и с някак небрежно излъчване, в което М. понякога  долавяше нюанси на отнесеност. Спеше малко и постоянно разказваше за посетителите на хотела. Имало всякакви, едни идвали за по една нощ с млади момичета, а на сутринта напускали сами, като почти никога не поздравявали персонала. Други предпочитали единствено стаите, които гледали отзад към малкото дворче с посадените в него смокини. Бях ходил там веднъж – имаше непретенциозно заведение, където под сенките на смокините човек можеше да изпие един чай далеч от шума на главната улица. Но най-разпалено разказваше за мъж на около петдесет години, постоянен гост на хотела:

-  Изглежда ми подозрителен! – приключвам с обувките му, след това покривам с един найлонов плащ нещата си, докато той ми помага. – Вчера идваха да разпитват за него едни двама, нещо е направил, усещам го, но той се държи сякаш нищо не се е случило, но казвам ти, този не му е чиста работата.

-  Какво е направил според теб? – питам напосоки.

-  Не знам, почти винаги е сам, но камериерките ми казаха че понякога намирали в стаята след него червени петна по чаршафите, като от кръв. – това наистина изглежда подозрително, но не искам да го прекъсвам – Има и още нещо – никога не носи бельо. И ще ти кажа как разбрах – отпред по панталона му винаги има малки петна, като от урина, нали знаеш как е – хвърля ми бърз поглед, може би за да прецени дали го слушам внимателно – Последната капка винаги е в гащите! – присвива леко крайчеца на единия си клепач все едно обмисля нещо и продължава – интересно защо му е на човек като него да не носи бельо, освен ако не е нещо малко извратен, не мислиш ли?

-  Може просто така да му харесва – не му казвам че понякога и аз не нося бельо.

-  Има нещо! И аз ще разбера какво е то.

Почивката му е свършила и трябва да се прибира на работното му място. Дъждът скоро спира и аз отново мога да работя, но в мислите ми странно как се е промъкнал онзи със странната походката и с петната по иначе скъпите му панталони. Явно не съм толкова наблюдателен, колкото моят приятел от хотела. Докато подреждам кутиите с вакса си обещавам да обърна внимание, когато онзи се появи отново.

Същия ден се появява и господинът с кашмирения панталон да ме пита как съм. Отговарям че всичко е наред, дори клиентите са малко повече. Не желае да му почистя обувките, но ми показва връзките – перфектен възел, като черешката на тортата на петдесет годишен юбилей, на някоя госпожа със стройна фигура и все още откликваща на премерените ласки на галантни ухажори. Пожелава ми приятен ден и си заминава.

По другия тротоар се задава нещо което се поклаща като платното на лодка, пресича улицата и очевидно идва към мен, усмихвам се премерено като на изпит, но все пак възпитано, и с жест му показвам че е добре дошъл. Същият е. Да, и петната са там – няколко капчици урина, които в мига щом засъхнат се превръщат в тъмни петна издаващи скрития му навик. Докато работя над обувките му притъмня. Излезе и вятър, но не прекалено силен за да вдигне праха от улицата. Почти съм готов, когато играчката изведнъж се заклаща в своя своеобразен танц, по нищо не приличащ на танго, съвсем сама, почти от нищото механичното и тяло се раздвижва и тогава усещам едно потрепване на тялото му, което се предава и върху краката му, все едно песента се смесва с шума от вятъра и го изважда от равновесие за миг.  Кратък миг в който погледа му снове на всички посоки и издава известна угриженост, като пред паднало дърво на пътеката препречващо свободното придвижване в края на изморителен ден в планината.  Усещам че е неспокоен, по това че не ми направи забележка че не съм оправил чорапите му след като приключих. Иначе не би пропуснал възможност да захапе – просто е такъв.

Когато се отдалечава онзи сън в който лежа гол и очаквам да ми се случи нещо, което не бих пожелал на никого отново изплува в съзнанието ми, като корабна котва плавно задвижвана от огромна макара – скрита, но изпълняваща безотказно задачата си ден след ден.

По принцип не вярвам да притежавам някакви по-специални качества, но ако така подредени събитията не ме отведат до нещо, значи просто чета прекалено много книги (което разбира се е вярно). В хотела бързо намирам младежа с неспокойния ум,  казвам му да ме придружи до телефона, а той сякаш доловил нещо в погледа ми, дори не разпитва. Звъним на полицията и им съобщаваме набързо това което знаем. Останалото не е наша работа. Връщам се там, където играчката от зелен велур подхваща неспокойния си танц, докосната от невидимата ръка, която ме доведе до мястото където се доят кравите.

              

           

           

           

Отчаянието ме спохожда

на

самотниците

            които

разхождат

скъсаните

си дрехи

и бутат

сетния

си

багаж

подарявам

този кратък

жест

на отчаяние

            който

ме спохожда

като

си помисля

че

не притежавам

повече

от тях