СНИМКИ НА ДЕЦА И НАР

най-тихо е сутрин. по-тихо дори и от смълчаните вечери, когато прозорецът не пропуска светлина повече отколкото процепа на вратата при изгасена лампа. толкова тихо, че чувам скърцането на прозореца – къщата е съвсем малка, почти схлупена на една страна, погледната от пътя криволичещ до нея оставаш с впечатлението че ей сега ще падне, а когато си вътре всичко е някак на място: леглото на което лежа в момента – точно под прозореца, дървения скрин до вратата, в който молците са повече от бельото, останалото е една маса покрита с мушамата, която баба ми купи преди да умре, стол, мивка. нищо не се е променило – всичко е както е запечатано в спомените ми, в слънчеви дни лъчите огряват стената до скрина и мога да различа неспирния танц на прашинките, само да протегна ръка към тях и ще се разбягат без посока. след снощната буря сега въздухът който влиза през открехнатия прозорец изпълва дробовете ми със свежест, носи ми усещането за пробуждане след дълъг и мъчителен сън, от който бързаш да се отърсиш, искам да стана и да си направя закуска, представям си уханието на прясно изпечен хляб, почти мога да докосна изцеденото сирене закачено на топло до печката в стар чорапогащник; сякаш ме обгръща в топла прегръдка едно усещане за отминалост и едва ли тази представа от детството ми ще избледнее някога – положени в ковчег в средата на стаята, върху старата маса, където един след друг лежаха: дядо ми, който засаждаше коловете в градината с такава любов, нощем сънувах че от тях са поникнали причудливи дървета с приказни цветове и ухания от далечни земи и морска пяна, събуждах се и бързах да му разкажа, а той се усмихваше и ме отвеждаше да се убедя че в градината има само колове и нищо друго, но този сън ме преследваше до деня в който забиха дървения кръст върху гроба му, плаках защото го загубих, и защото чак тогава прозрях метафората от съня си; и после баба ми която умря защото спря да разбира света около себе си, залостила вратата за да спре настъпващите орди от сенки нахално почукващи с всяко засмукване на комина; всичко е в нас, но това което остава след нас са само новите ни дрехи и миризмата от която като дете ми се повдигаше и не можех  да стоя дълго в стаята с мъртвеца. и го правя – ставам от леглото и отварям широко прозореца, светлината на утрото успокоява мислите ми и засилва усещането за сутрешен глад. набързо приготвям  овесените си ядки с мед и орехи, и докато ги изяждам обмислям какво да правя в този дом, скрил зад напуканите си стени толкова много животи.

обикалям къщата – бос и оглеждам промените които са настъпили с времето. тук-там мазилката е паднала и открива каменен зид, по-надолу под прозореца който гледа към улицата расте здравец, искам да си спомня дали го е имало, безуспешно. брезата която затуляше в сенките си стаята в детството ми е изсъхнала и сега счупени клони запречват тротоара. събирам ги в ръка и ги отнасям вътре до огнището. забелязах че никой не се показа от съседните къщи, живее ли някой там и защо няма признаци на живот отникъде. денят преминава неусетно. тършувам из къщата в желанието си да открия нещо което да ме върне назад във времето – под старото радио закачено на стената до вратата на единствената стая откривам стара снимка запечатила усмивките на няколко деца, които не познавам. кои са – питам се и осъзнавам че едва ли някога ще разбера. връщам снимката на местото и, в малкия шкаф където още стоят няколко глинени съдове намирам една соленичка, наричам я така но всъщност има две отделения в които се поставят сол и пипер – без да се замислям близвам показалеца на дясната си ръка и го потапям вътре, после отново го облизвам. вкусът е същия, въпреки че вероятно е напълнена преди още баба ми да си отиде, а от тогава мина повече от година. неусетно започвам да се усмихвам, останалото което откривам там не буди никакви спомени в мен – изпразнено е като съдовете които шкафа е приютил вътре. вечерта е също толкова тиха, както и сутринта. настроението ми малко се пооправи и сега когато малко поразчистих и проветрих къщата стана някак по-приветлива и не ме е страх да остана още една нощ. за вечеря си приготвих печени картофи. всичко друго щеше да ми коства повече усилия. пазя ги за момента в който ще се кача на тавана, за да погледна и там. по дървената стълба отвеждаща  до тавана съзирам един огромен паяк, очевидно нямащ намерение да отстъпи пред един натрапник, какъвто несъмнено съм аз. избутвам капандурата с едната ръка а с другата удрям една плесница на паяка, като по този начин разрушавам царството му, а самия него запращам по дяволите. не ми се мисли за това къде ще се скрие и дали през нощта няма да ме полази докато спя. подавам глава в помещението непосредствено над стаята – не различавам почти нищо, навън съвсем се смрачава а аз взех само една свещ, която намерих в едно от чекмеджетата на шкафа. слабата светлина която струи от свещта се смесва с тънките отвори сивкава светлина идващи изпод керемидите и ме успокоява, докато приведен се промъквам все по-навътре. пълно е с кутии и стари буркани, има и един сервиз с много малки чашки, чийто цвят не мога да преценя заради годините наслоен прах върху него. оглеждам се – все по-трудно различавам предметите, а и носът ми ме сърби ужасно, дано не кихна че тогава ще трябва да прекратя престоя си тук горе и да сляза докато въздухът се успокои и хилядите прашинки отново наместят ефирните си полички. запушвам носа си за момент и се опитвам да успокоя дишането си така че да вдигам минимално количество прах, почти не се движа,  в един голям буркан от туршия откривам снимки, завързани в малко вързопче и прилежно прибрани вътре, вероятно за да не се прашат под капачката. с буркана под ръка и със свещта в другата ръка бавно се връщам към капандурата. когато се озовавам долу е почти тъмно и затова паля лампата – стаята блесва в жълто.  развързвам малкото вързопче и разглеждам снимките. на някои разпознавам дядо ми и баба ми, на други – деца, вероятно пак те, замръзнали в едно друго време, от което на нашия език преводими са само усмивките им. останалото е непознато и толкова далечно. заспивам с мисълта за тези снимки. със сигурност всяка от тях крие конкретен повод и неразбирането му ме натъжава – да можех да възкреся поне една история, един миг на радост или каквото и да е чувство свързано с онзи далечен и отминал момент запечатан върху фотографията. спя лошо и когато навън започва да се развиделява ставам и се раздвижвам – тялото ми е схванато и усещам тъпа болка в кръста, най-вероятно от неудобното легло. докато закусвам прелиствам стар бележник с някакви писания на дядо ми, който намерих под леглото, има и нещо което прилича на чертеж  с размери  и цени на материали, струва ми се познато – сайванта зад къщата, който той построи когато бях четири-пет годишен. ако продължавам да разравям почвата под краката си току виж съм изгубил усещането че съм жив. след като закусих отново взех снимката изпод радиото, застанал откъм слънчевата страна на стаята откривам детайли които преди са ми убягнали – дрехите им са някак оскъдни и скромни, не като днешните, с ярки цветове, надписи и щампирани брандове по тях, а по лицата им освен по детски щастливи се чете и една отнесеност, която ме привлича и ме кара да се усмихвам.

защо съм тук? кое ме кара да обличам старите дрехи на дядо ми, проядени от молците в скрина, да усещам гордата му осанка докато се разхождам из стаята, като призрак в тази къща накрая на селото, там където пътят свършва и по една прашна пътека ако повървиш половин час ще се озовеш в гората, не съм сигурен че е разумно да го правя, но все пак поемам натам, така както съм загърнат със стария железничарски балтон. навън е късен следобед и слънцето вече не прогаря врата ти а гали с топлите си ръце навъсените минувачи – разминавам се с възрастен човек, който ме заговаря, пита ме дали не съм син на еди кой си, дори не разбрах какво точно каза, не му отговарям, отминавам го с равна походка. когато се връщам къщата е озарена от последните сенки, които бързо пробягват по стените. чистият въздух който изпълни дробовете ми докато бях навън освежи малко мислите ми и сега не ми се прибира, все още мога да стоя навън под асмата и да наблюдавам буренясалия двор, почти до сайванта където някога растеше ябълката, под която лете разпъвахме импровизирана палатка, за да избягаме от жегите, варосаното и стъбло по което се катерехме, къпините по края на оградата, всичко е част от моето минало, но пренесено в днешния ден ми носи само умиление и болка, която усещам дори по кожата си – нахвърля се върху мен като диво животно на което си отнел храната, събаря ме долу, дращи и разкъсва плътта ми.

малко по-късно събирам багажа си в сака който стои на стола до леглото – няколко тениски, бельо, пуловерът който обличах вечер – всъщност докато натъпквам всичко в сака решавам че не ми трябва нищо повече от това което имам на гърба си, оставям сака  на мястото му, оглеждам се за нещо което да взема преди да напусна завинаги този дом, и единственото за което се сещам е снимката с децата, мушвам я в задния джоб, заключвам входната врата затулена под клоните на нара, който някога посрещаше и изпращаше близки и роднини, поглеждам улицата която бавно слиза надолу, откъсвам един плод нахално поклащащ се извън оградата и усещайки твърдостта му в дланта си поемам, докато споменът за соковете му изпълва устата ми със слюнка.

ГОРА

бяха бели и гладки като дланите на момиче преди среща и влажни когато ги докоснах.  очите и – се разплискаха като буйни потоци. после е трескаво и забързано усилие в което се крие човешка слабост и несподелена близост, почти тежест, сам не мога да спра писъка на стотици прогонени крила отнасящи надалеч спокойния иначе следобед. докато вървим само шепотът на вплетените един в друг клони усилва ударите на сърцето ми. не се преструвам нито имам нужда да го правя просто започнах да и разказвам една история в която тя припозна себе си. а дали не я завличах в мрачните дебри на собствените си несподелени тайни? – като емпатия с цвят на дърво и корени вплетени в жива пръст или широко отворен прозорец и гледка от която ти спира дъха.

спрях за да и дам възможност да се усмихне. не го направи не избърса сълзите си и не промени изражението на лицето си само попита дали съм сигурен че това е нейната история. не мога да лъжа  затова и отговорих че нейната история прилича на вековно дърво под което стои дървосекач който се кани да прекъсне в един миг състоянието на покой преди залез в короната му. като изригване на цветове от прах и светлина в окото на бурята. после нищо. ако някога сте наблюдавали падащо дърво със сигурност сте усетили празнотата която ви поглъща само миг след сгромолясването.  под клепачите и трайно се настаниха десетки тъжни детски очи провесили малките си крачета.

докато разказвам не виждам очите и. зад параван от емоции се крие присвитото и тяло, на пресекулки диша когато и предлагам да започнем отначало ме гледа като подивяло животинче на което се опитват да отнемат храната,  изправя се и от неволния жест с който отмята косата си се разплискват цветни прашинки по иначе гладката до болка близост настанила се трайно помежду ни.

не знам докога ще се задържа на повърхността на съзнанието и, затова с бързи и отработени движения загребвам с греблата, криволича по течението и намирам брод през мътните потоци преди да се озова на едно огрявано от директна светлина място в което думите потъват като златна рибка изпълнила последното ми желание. преди това и разказвам за поривите на едно момче, за пламъка който разпалва огньове в ръцете му, за миговете в които е сам и самотата му е почти безтегловна, прозира и другите му се подиграват – затова не говори,  не иска повече от това което получава и така по-добре разбира. наоколо водовъртежа засмуква всичко.  

миналото е странна метафора. прилича на белег от рана или по-скоро на снимки на деца. в плоскостта на която се намира всичко е застинало и не се променя, само избледнява леко и придобива по-загадъчен и леко преиначен оттенък. изгубва точно онези сенки които правят образа отчетлив и разбираем и става на допир бездушна и куха като лейка захвърлена в килера. не искам и с нас да стане така – да се превърнем в метафора. вглеждайки се в нея хващам ръцете и в своите.

пита ме там ли съм когато мълча а зад над нас небето докосва последните коси лъчи. не отговарям, където и да се намирам знам че съм по-близо до нея с всяко вдишване на дробовете си се отварям като книга и тя може да влезе между страниците – просто форма или дух, сякаш хиляди орди превземат портите на крепостта за да нахлуят с танца на победата.

всичко и казах.

            Когато спираме до едно дърво огряно от сутрешното слънце сваля ветровката си и през тениската прозират зърната на малките и гърди, не знаех че не носи сутиен. наблюдавам я  - затворила е очи и се наслаждава на нежната топлина, която струи през клоните на дърветата. Кожата на лицето и е толкова бяла на фона на гарвановите и коси,

-       Красива си. – не знам защо го казвам, но тя ме е чула, защото клепачите и трепват последвани от леко присвиване на ъгълчетата на устните и. Слънцето я заслепява и тя само измърморва едно "Щастливец". Отначало се чудя дали съм чул правилно и докато размишлявам какво точно иска да каже с това "Щастливец" тя продължава, сякаш прочела мислите ми:

-       Щастливец,  защото познаваш себе си по-добре от мен. – с пръстите на краката си се опитва да събуе маратонките си – познаваш по-добре и мен самата.

            Не съм сигурен дали не ме изпитва като говори така сякаш това което и разказах не се е случило.

-       Опитвам се, но едва ли бих могъл да те познавам по-добре, когато те срещнах едва днес – преди няколко часа, въпреки че имам усещането че тази гора е наша, че мислите и действията ни си са родени тук, и вероятно, когато я напуснем всичко което в момента е необяснимо просто ще изчезне. – гърдите и леко се повдигат когато си поема дъх и зърната и щръкват още повече.

-       Нима смяташ че сме тук само за да се опознаем и след това просто ще се разделим, като непознати, които са се запознали във влака?

-       Не знам, както не знам и дали това което ти наприказвах не е било сън. Дали онова дърво не е това под което сме сега? – размишлявам на глас докато тя се завърта на една страна и вече е съвсем близо до мен, само да протегна пръстите си и ще я докосна. – Нима когато те срещнах съм знаел какво ще ти разкажа, нима имам право да изтръгвам цветята от твоята градина за да ги отнеса у дома? Кой съм аз? Дървосекач! Или лунатик с явни наклонности към бръщолевене на измислени истории?

-       Ти си точно такъв – разказвач, но го правиш добре, независимо дали си измисляш или не, искам да продължаваш да го правиш, защото усещам че пламъка който разпалва ръцете ти ме стопля, ето виж, потя се когато говоря за това, разтварям се пред теб като пролетно цвете, надничащо изпод скованите сенки на гората. Може би наистина съм вековно дърво под което стои дървосекач и се кани да ме отсече: та нима всички ние не умираме по няколко пъти, иска ми се да вярвам че това се е случило преди да те срещна покосена, и че съм се родила отново в момента в който затворих очи и започнах да те слушам, ти ме докосна, нали? – наистина го направих с пръсти почти изтръпнали от желание и с устни впити в нейните.

-       Да, защото усетих че си се отърсила от цветния прах в очите ти и заедно можем да го направим, да излезем от тази гора, нашата гора,  – косите и плуват в море от зелени треви, докато вечерните сенки се крият под листата на дърветата стискам здраво ръката и и знам че това е метафората на миналото което не сме имали.