Намръщени
облаци, все едно откога посинели от чакане се блъскат на тумби, затулват и без това
почернялото небе. По-надолу широки поля покрити със сняг и едно самотно цвете, до
което той спира. Докато го откъсва небето повръща сняг, навежда се да направи
заслон с тялото си, да запази за себе си това парченце живот. Мислите му като чужди
стъпки върху снега препускат глухо в розовите отблясъци на гаснещото небе, около
пет часа е, когато дочува в тишината шепот от притаен разговор, някъде зад
близките дървета. Оглежда се, но освен него, докъдето му стига поглед – дори на
запад където и последните светлини вече изчезват – границата между земя и небе
се е свила до безкрайност от която те побиват тръпки. Усеща самотата дори през
дрехите. И тези цветове – от пурпурно синьо до мокро лилаво, а на места по
стволовете на дърветата охра; кръв и разкъсана животинска плът зад дърветата,
точно там откъдето се чуваше неясен шепот – съвсем топла, докато се оглежда за
място където да поспре и да потърси начин да запали огън, да се постопли, вижда парата от кръвта как потъва в сянката на
дърветата и нечии подгонени стъпки в
мрака. Тъмно е и страхът може почти да
се докосне с ръка, също както цветето.
Ококорено
слънце, морската вода пари по повърхността като тиган, няма бряг и по
напуканите му устни последните капки вода изгарят като на клада. Отдавна не е
виждал нещо по-различно от вода, солена вода, и пяна която ако имаше черпак би
изгребал и изхвърлил, никому ненужна – вчера докато се взираше в нея реши да я
опита, но вкусът и го накара да съжалява за дълго. Вече дори не се опитва да
крещи към слънцето и болката която му причиняват мехурите по кожата, само му
помагат да запази самообладание докато парещото слънце отслабне – единствено
парче месо в тенджерата с пресолена супа
Самотникът
сам пресича улицата, носи дрехите които вчера носеше един негов брат по съдба, и тъгата толкова много му
прилича. Пасва му като шапка, като болен зъб боли.
