ГРАДСКО САФАРИ

Все по-трудно и непосилно бе да продължи напред. В това положение. Сам. Върволицата от хора не спираше да го притиска. Тротоарът заприлича на мравуняк – с помощта на двете си ръце преместваше левия крак, като провлачваше леко десния, после по същия начин преместваше десния – разкъсваше мравуняка, все още сам, и все по-безпомощен. Погледнат отгоре приличаше на тежко ранено животно, в няколкото мига живот които му принадлежаха, преди да го разчленят на парчета, необезпокоявани; тленността му се побираше в един единствен непрозрачен чувал, натоварен на ремаркето.

Тези които измиха кръвта от тротоара изпитаха погнуса, но не изгаряща червата им, погнуса без срам и без угризение, погнуса на масите. Дори близките магазинчета продължиха да работят, за да обслужват усмихнатите си клиенти, докато върволякът пулсираше като подплашена вена - сърцето на едно прозаично и неподправено градско сафари.

Четири след обяд, слънцето още свети.

ПОНЯКОГА ТЕЛЕФОНЪТ ЗВЪНИ

След като се обръсна всичко лъсна по-заплашително от преди. И под очите, и встрани от тях – така добре оформени – по няколко в сноп или просто дълбоко врязани в кожата бръчки, придаваха на лицето му онзи щрих, който иначе липсва. Като че ли младостта е порок след една определена възраст?
И после:
Оставяше телефона да звъни дълго, преди да вдигне – докосваше слушалката с пръсти, само колкото да усети вибрациите, вдишваше. В светлината на стаята телефонът изхриптя за последно, мъжът конвулсивно притисна длани към ушите си, опитвайки се да спре вълната. Но тя заля всичко наоколо, прерасна в болка, запищя като котка.
И после:
Телефонът е само бряг, и песента му ще затихне. Тишина – този шум, и защо в тази стая танцът на прашинките само усилва децибелите?
И после:
През прозореца бавно нахлу вечерта и помете праха от поставката за телефона. Подплаши прашинките – сега лицето му доби още по-насечен вид – остри скули подпиращи уморените му очи.

Не си спомни кога – дали не беше онзи следобед, когато изнесе и последната вещ от стаята – искаше да продаде и него, но тогава провлаченият му глас изпълни стаята с дързост. За първи път не посмя да вдигне слушалката.
Така че:
Понякога телефонът звъни, мъжът винаги е там –пристъпва до телефона и като че ли притворил очи докосва слушалката – всеки път поразително еднакви движенията му пресичат по диагонал стаята.
Така че:
Не просто се сепва от унеса, унесът го е напуснал – все едно е подпалил есенните листа в двора и парченцата сажди подплашени полепват по кожата, лютят в очите, докато накрая всичко притихне в пепел.

Било е сън, дъхът му протяжно се спуска по дървения под, повдига праха – малки облачета сиво-сивкави прозявки облещени срещу първите лъчи; не помни: но когато заспа последните слънчеви зайчета все още подскачаха от връхчетата на пръстите му до стените, и обратно, значи може би е спал дълго, и нощта се е изтъркулила.
Преди:
Не притежаваше нищо, затова изхвърли всичко. Така пронизителното му присъствие в стаята рикошираше от всичко неодушевено и се забиваше в единственото място, където звуците не вибрираха в удължен каданс, а безмълвно потъваха. Собственото му мочурливо тяло. Как му липсва сега.
Преди:
И телефонът не звънеше – преди.
Понякога телефонът звъни: салът отвежда обезумялото му тяло надалеч, после натоварен непоносимо прегръща вълните отвъд.
Само как се разтваря понякога.