Един страдащ от мислите си човек реши да се промени завинаги. Понеже цял живот бе измъчван от въпроси, относно това дали би могъл да постъпи по друг начин, или какво би станало ако бе казал нещо съвсем различно, стигна до там че да не може да обуе обувките си без да си зададе купища въпроси. Впоследствие, докато вечер бавно приготвяше вечерята си осъзнаваше колко излишни са били опасенията му – и този ден никой не обърна внимание на обувките му, което му се струваше странно, при условие че не подбра цвета им според костюма. Биха могли да го изгледат укорително или да му се присмеят, но нищо от това не се случи – срещата мина добре и клиентите останаха доволни.
В
работата му често се налагаше да се среща с различни хора, трябваше да говори
много, и на моменти да се изразява така, както не би говорил с никой близък, да
използва думи, почти неприятни му, и да посочва вратата на офиса с такъв жест
от който късно вечер му се гадеше. Постепенно стана омразен дори на самия себе си,
но дори това не можеше да го отврати до толкова, че да се сепне и да спре, да
смекчи тона, да подаде ръка, или просто да се усмихне. Ами, ако после съжалява
че е постъпил така? Или ако някой си помисли, че е достатъчно слаб и пожелае да
го измести в работата му. Всичко това му изглеждаше съвсем реално и възможно,
до колкото бе възможно точно в този момент крушката над главата му да се пръсне
на малки парчета. И за да се предпази стана от стола и се премести до
прозореца, като все още загледан в електрическата крушка мислеше как би могъл
да се промени, как да се отърве от постоянните си притеснения и да заживее в един
напълно нов свят:
беше
тихо от пеперудите
само
пърхане в ушите
и
щурците го повториха
на
глас.
С всеки
изминал ден той страдаше все повече и повече, докато един ден просто излезе на
обяд и повече не се върна в офиса.
Обикаля
дълго по улиците, срещна хора и разговаря с тях тихо, почти негласно, като
оставяше място за думите, които толкова дълго бе крил под сенките на вековни
гори. Гласът му се промени и стана някак мек, като дъното на пещера обитавана
от прилепи, в която не смееш да пристъпиш. И докато говореше усещаше как се освобождава от един товар
който бе носил винаги. Сякаш това което цял живот бе крил между хладните стени
на старата къща в която живееше – много бавно, както се промъква убиец, излезе,
а дълго след това вратата остана да зее отворена, може би за да влязат онези
мисли, които сега желаеше толкова силно.
Късно
вечерта хвана първия влак който пристигна на гарата. От гишето за билети му
съобщиха че пътува за..., нарочно запуши ушите си за да не чуе, а после, дори
не обръщаше внимание на спирките на които влака спираше, затворил очи пътуваше
натам, към
онзи
крайпътен камък
който
обикновено драска в ръцете
на
този който всеки път подминава
широката
му заобленост.
Пътува
часове наред и когато най-сетне съня го
повали минаваше два и половина. Навън проблясваха светлините на градове в които
и други хора, също страдаха от мислите си – заспиваха с мисълта че утрешния ден
ще им донесе облекчение от страховете им, но утрото по нищо не се различаваше
от предишното, слънцето не сгряваше душите им, нито лъчите му блестяха с онзи
блясък, който толкова им липсваше. Само една пареща тишина която постепенно ги
обгръщаше като пясъчна буря.
Когато се
събуди неволно отвори очи, забравил обещанието което си бе дал – да не поглежда
през прозореца до последната спирка. Запленен от това което видяха очите му не
можа да ги затвори отново и остана така загледан в неспирния бяг на природата,
която препускаше покрай него, сякаш му подсказваше колко е близо и същевременно
колко неуловима е свободата която желае. Изведнъж в главата му нахлуха едни
други – пъстри като цветовете на пролетта – мисли, заподскачаха в
кръг, и танците им някак ефирни прогониха всичко, което досега не беше смял да
изрече.
Пронизителния
звук от спирачката на локомотива го извади от унеса. Постепенно влакът започна
да спира и пътниците се засуетиха към вратите. Веднъж стъпил на перона се заоглежда,
за да открие някаква табела или указателен знак с името на населеното място. И
тогава забеляза че около него всички хора говорят един с друг, устните им
помръдват, и лицата им очевидно отразяват техните емоции: едни се смеят, други
крещят, има и деца които плачат в ръцете на родителите си, но странно защо не
се чува звук, сякаш е попаднал в шумоизолирана стая, в която дори най-силния
крясък потъва във въздуха, като камък в гладките води на планинско езеро. Спря
и се заслуша. Тишината бе толкова силна, че от напрягане тъпанчетата му пропищяха
в най-високата октава. На няколко метра от него забеляза момиче на около
двадесет години, с почти прави коси, което се повдигаше на пръсти, с поглед
реещ се над главите на преминаващите, като полет на птица, хваната в капана на
силно въздушно течение, тя се оглеждаше на всички посоки, все едно търсеше
някой. Когато най-сетне го видя се отправи към него, приближи се на не повече
от метър и половина, усмихна му се, и проговори. Необяснимо как гласът и
прозвуча съвсем меко, като слънчев лъч, и достигна до него все едно донесен от
лекия порив на вятъра, който повдигаше нападалите листа. Помисли си, че е
нелогично да има толкова много листа накапали по перона, при условие че не се
виждаше нито едно дърво наоколо, но пропусна този странен факт, както се
подминава указателен знак. Гласът и прозвуча съвсем отчетливо, а думите и
достигнаха до него по-леки от въздишка:
-
Ти си Симеон, нали? Очаквах те, макар че доста
закъсня, почти бях изгубила надежда за теб.
-
Аз..., откъде знаеш името ми – попитах, въпреки
че не очаквах да ми отговори.
-
Последвай ме. Първо трябва да спрем този шум в
ушите ти, а после ще ти обясня всичко. – и без това не разбирах нищо: бях се
озовал ма място където околните шумове потъваха в тишина миг след като се бяха
родили, а едно момиче на около двадесет години ме познаваше по-добре, отколкото
самия аз. Тръгнах след нея, докато в краката ми безброй накапали листа отново
подхващаха своя танц, явно не правещ впечатление на никой друг, освен мен.
Вървяхме
дълго и когато накрая стигнахме тя ми подаде ръка и заедно прекрачихме отвъд.
Наричам го така, защото не приличаше на нищо, което бях виждал досега – стояхме
по средата на стая в която светлината идваше някъде отвън, но като отразена от
чужда повърхност, и може би точно поради тази причина сенките бяха повече от
нормално, така наситени и същевременно плавни, че те заболяваха очите ако се
взираш дълго в тях. Нямаше мебели, само няколко стола безразборно разположени и
стотици листове, разпилени по пода, които забелязах едва когато тя ме помоли да
седна на един стол, точно до единствения прозорец, през който успях да различа едно
дърво с вече окапали листа.
-
Погледни надолу и ми кажи какво виждаш? –
момичето се настани на съседния стол, от който спокойно можеше да наблюдава
всяко мое движение и продължи. – Ако
откриеш нещо там, което е твое, вземи го, и се опитай да ми обясниш
какво е то. След това писъкът в ушите ти ще изчезне.
-
Не знам как всичко това се случва, коя си, нито
защо си тук, и как ще спреш този шум в ушите ми, или може би ще ме отървеш от
неспокойните ми мисли, но знам че искам да продължа напред, защото си обещах че
ще го направя. Може би ти си тук, за да ми помогнеш?
-
Не се опитвай да си отговаряш на въпросите,
които сега нахлуват в мислите ти, просто се отпусни и направи това което ти
казах. – гласът и е все така лек и чувствам как и се подчинявам, почти без да
се замислям. Поглеждам надолу и виждам нещо напечатано, текст в проза или нещо
подобно, зачитам се и всичко ми звучи познато, все едно написано от мен, дори
съм сигурен че съм го писал аз. – Чети
на глас, трябва да се чуваш.
Когато
започвам да чета неусетно забравям къде съм, знам това защото преживявам
написаното, връщам се на места които са свързани с текста, чувствам същата
празнота и отчаяние, които са ме приковавали тогава, мога почти да помириша
онази болка, като изхвърлен на брега мъртъв делфин, с вече позагниваща кожа и празни
очи, от които ме побиват тръпки. Все едно съм там, чувам гласовете им, плача
или се напивам до безпомощно състояние, крещя...
-
Спри. – гласът на момичето с правите коси идва
от някъде много надалеч, но все пак го чувам. Постепенно останалите гласове
затихват и след няколко секунди вече ясно мога да усетя присъствието и до мен,
до усетя парфюма и, да почувствам дъха и близо до моя. – Заслушай се и ще чуеш
сърцето си – тук съм защото мога да те преведа на езика ти, разбираш ли, ти
винаги си бил тук, но чак сега можеш да ме видиш и да разговаряш с мен, между
другото, шумът изчезна, нали?
-
Как успя? Аз все още нищо не разбирам. – питам,
но отговор не получавам, все едно думите ми се блъскат в стена.
-
Когато всичко свърши няма да се върнеш там
откъдето дойде. Оставаш тук. И всички онези мисли от които страдаше
толкова преди ще бъдат забравени.
Запомни всичко, което ти се случи от момента в който напусна работата си и се
качи на влака. Само ти можеш да го разбереш, защото това е твоя свят и аз съм
само една малка част от него, всичко наоколо си ти, и твоите думи които
запокитват света към тези чудни светове, където окапали листа се появяват по необясним
начин, и звуците потъват във въздуха като камък в планинско езеро. Ти си тази
стая, тази отразена светлина която скрива ненужното зад сенките по пода, и
онова дърво отвън, разперило голите си клони над истинската светлина, която
винаги си търсел. Не отразената. А сега стани и отвори прозореца.
Движа се
като на забавен каданс, докато листовете под краката ми заглушават стъпките ми,
прозорецът проскърцва леко и се отваря сам. Виждам точно под дървото
онзи
крайпътен камък
който
обикновено драска в ръцете
на
този който всеки път подминава
широката му заобленост
и пристъпвам през прозореца, така както се навлиза в нощно
море – бавно, правя няколко крачки към него, и го докосвам.
