Сряда
е и тази сутрин слънцето не изгря. Стори
ми се че понечи да се покаже оттатък
морето,
където свършваше нощта, но после отново
потъна в дълбоките води.
Можех да си го представя, защото го бях
виждал стотици пъти от прозореца на
моята стая – понякога наметнало пурпурния
си халат плахо надничаше, а друг път
изсветляло по ъглите бавно потегляше
на запад. Толкова пъти до днес. Вместо
него в светлината на все още трудно
пробиващото си път утро различих
очертанията на нещо, донесено от вълните
кой знае откъде, което отчаяно приличаше
на мъртвец - приведен над тялото му
различих привързано за крака му въже,
което свършваше в проядения от морските
твари край, за който приживе най-вероятно
самия той бе завързал камък или нещо
достатъчно тежко, за да отнесе тялото
му на дъното. И от това което видях тогава
знам, че беше успял.
Не
извиках, нито се уплаших. Това което ми
се стори че остана незабелязано дори
от мен, бе начина по който бавно избутах
удавника обратно там откъдето бе дошъл,
нагазвайки почти до кръста в студената
вода. Това се повтори и на другия ден, и
на по-следващия,
и още много дни след онова свъсено утро,
в което слънцето не изгря: общо взето
сутрин ставах по едно и също време,
знаейки че прибоя ще изхвърли мъртвеца
отново на брега, и че аз ще трябва пак
да го върна в мътните води, и го правех
с такава убеденост, че дори когато тялото
започна да се разпада продължих да го
правя, използвайки въжето, което устояваше
на морето по-добре отколкото тленните
останки - последните дни това в което
се превърна тялото ми причиняваше ужасно
главоболие в по-късните часове на деня,
когато допивах чая си.
Имаше
нещо в слънцето което не изгря онзи ден,
нещо в пурпурното наметало с което беше
загърнато, в очакването на изгрева
потънал в косите сенки на единственото
дърво привело стъблото си към водите,
което ме накара да го направя. Бях убеден
в това дори когато отделни кости с
остатъци от плът по тях изплуваха на
плажа и аз не смогвах да ги събирам,
и да ги връщам в преизподнята на морето,
знаех че това е моето изпитание, моята
голгота, кръстния венец на главата ми,
с който щях да посрещна отново слънцето,
в деня в който нямаше да има съмнение
че Той
е потънал необратимо.
Странната
ми убеденост че съм постъпил правилно
онзи ден, и че това ще върне слънцето,
ме накара да се замисля над това как ще
изглежда всичко това в очите на другите.
Но това ще
съдържаше условието някой да ме е видял,
което ако беше така – днес, месец след
онази сряда от средата на септември не
бих се разхождал спокойно по брега:
навън се кани да завали, но въздухът е
все още топъл, малко непривично за края
на октомври но по тези места лятото
винаги си тръгва късно. Опитвам да не
мисля за случилото се, но то се завръща
с прибоя, и когато съм напълно подгизнал
и поуспокоен се прибирам – по пътя ще
събера малко дърва за огъня,
защото нощта се очертава студена, излезе
и вятър, а тук това със сигурност означава
че облаците ще се появят съвсем скоро;
после дълго стоя приведен до печката,
светлината която идва от нея се отразява
в прозореца и не виждам какво се случва
навън, но знам че ей сега ще загърми и
ще имам време да допиша историята.
Останалото
върша почти като на сън – събличам
дрехите си и нагазвам във водата стараейки
се да не поглеждам към лицето на удавника,
въпреки че успях да го зърна за миг.
Просто забутвам въпросите до онова
прохладно място в съзнанието, където
мръсно-зелените ми мисли играят шах
загърнати с непромокаеми плащове,
наблюдавам ги отдалече – съвсем леко
помръдват приведените си гърбове и в
сумрака ми приличат на гергьовски
агнета в торба; изглежда са минали доста
дни преди въжето да поддаде и тялото да
се озове там където го намерих, защото
кожата е подпухнала и неприятна на
допир. Водата е по-студена отколкото
очаквах, но това само ми помага да се
отърва по-бързо от тялото. Когато
приключвам се оглеждам на всички страни,
нищо не се е променило, сам съм.
Не
помня кога за последно говорих с човек,
но не съм отшелник: построих си тази
къщичка с парите от пенсията, защото
обичам да съм далеч от хората. Веднъж
прочетох, че живеещите сами по-трудно
се справяли със старостта, а при мен е
обратното – морето и онова слънце с
пурпурното наметало, от дните преди да
изчезне с останките на този нещастник,
са всичко за мен. В протяжните сутрини
когато небосвода започва да изсветлява
и очакването е по-силно забелязвам че
вече никой не идва тук, не че преди имаше
много хора, но сега просто всичко наоколо
сякаш умря – стотици риби изплуваха по
корем и обсипаха брега, а водата сякаш
стана по-студена и мътна, като че казана
на Св. Петър с всичката помия на милиони
грехове е изсипана тук. Мирише. Докато
се разхождам придържам една стара кърпа
към лицето си.
Бързам. Да се
прибера и да се опитам да попреча на
тази миризма да влезе и зад прозорците.
Уплътнявам ги с тиксо, което намерих в
едно чекмедже, захвърлено неотдавна
там. Ще се опитам да поспя, защото всичко
друго ми се струва непосилно.
Вероятно
това съм аз
– или се рея
ниско над водата където пръските от
вълните гъделичкат кожата ми, или сънувам
че го правя, но усещането е като истинско,
все едно се опитвам да се гмурна надълбоко
и когато почти докосвам повърхността
на водата нещо ме спира, само за момент
съм отгоре, но краката ми все повече
натежават... ококорено слънце, морската
вода пари по повърхността като тиган,
няма бряг и по напуканите му устни
капките вода изгарят като на клада...
вече дори не се опитва да крещи към
слънцето..., само болка от опитите да
запази самообладание докато парещото
слънце отслабне... вече е сигурен че ще
умре, още миг и устата му ще се препълни
и носоглътката му ще захрипа конвулсивно.
По-надълбоко звуците утихват като преди
изгрев.
И тази
сутрин слънцето не изгря. Вместо това
едри капки дъжд, като камбанки проглушиха
стаята с песента си.
Подплашени
гларуси разбиха единствения прозорец
който ме делеше от морето и то нахлу при
мен с всичките си гадинки и се настани
върху леглото ми, повдигна масата и от
стола на който вечер присядах за да се
нахраня видях помията която се изля,
по-точно погълна стаята като огромен
кит, в който изчезва изгубена рибарска
лодка. Просто едно движение преди всичко
да потъне в тъмнина, изпразнено от
подплашените сенки на смъртници, и
непознато като вдовицата на брат ти,
като смърт без цветя, некролози от
пурпурно наметало, и слънце което не
изгрява никога.
