Почти не мигна тази нощ. Когато пердетата започнаха да избеляват от светлината на настъпващото утро Жоел стана и я потърси с поглед. Беше там. Позвъни по телефона, за да се спаси, или да избяга, но мълча дълго долепил слушалката до ухото си. После затвори и продължи да я наблюдава. Затвори очи и помисли че ще заспи.
Искаше да забрави. Или поне да спре да мисли за случилото се. "Невъзможна история за една любов без граници и възприятия, някак витаеща в облаците – прочетох я наскоро на същата пейка в парка." ...предпочитам голите струни на младостта да кънтят в ушите ми, вместо това все бягам" – продължаваше да чете тя – "ще потъна, ако не отпусна платната, вятърът е силен, като предзнаменование" – каза.
Изведнъж се бяха озовали толкова близо, а всичко наоколо се отдалечи, после я целува дълго, докато напълно забрави. Забрави кой е, искаше да го отнесе този екстаз, но се събуди отрезвен – видя гладката и кожа, после бенките, които на дневна светлина изглеждаха още по-нежни. Заболя го от всичко това. Плака дълго. Когато най-после болката отмина вече бе късно да си тръгне. Остана там и завинаги влюбен.
Не помни откога лежи така, усеща тънки стрелички по кожата си, но не помръдва – вперил очи в нея, в недосегаемата и същност, има нещо което няма да разбере никога, и това е безусловно като слънчевия параван пред прозореца. Едно невидимо зайче препуска по чаршафите, докато Жоел продължава да стои все така застинал пред лицето и. Толкова близо до дъха и, прилошава му от тази близост, от невъзможността и. Ако докосне устните и ще изтече в нея като пълноводен поток, ще прелива от порите и, ще окъпе тялото и в чистите води на порива – чак до петите изпълнен от неописуема болка, иска да изкрещи, но е задавен от страх че не може да понесе нито миг без да бъде до нея. От тогава не спи. Минават дни, отминават месеците. Обърнат на една страна, повтарящ извивките на тялото и, без да я докосва. Само да можеше да се махне от тази стая, да разбие слънчевия параван зад прозореца. Да се спаси от себе си. Да претопява страха си, докато попие в зениците и – все по-навътре и по- навътре в нея.
Лу потръпна в съня си, сякаш нещо я изпълни отвън-навътре, опъна кожата и; пръстите на ръцете и стиснаха чаршафа, а очите и примигнаха конвулсивно. В първия момент не видя нищо, после светлината помътня, предметите придобиха форма, и тогава си спомни. Жоел – като че ли купчината дрехи на леглото до нея още пазеше топлината от тялото му – беше я усещала в съня си, знаеше че той е там, до нея, през цялото това време. Колко безмълвни нощи искаше да се отпусне, да издуе силно платната и да полети, но топлината я обгръщаше и отнасяше болката някъде надълбоко в зениците и.
Изведнъж се бяха озовали толкова близо, но изгубени завинаги.
