Не съм нито слънчево, нито мрачно дете – все още наричам себе си дете, защото е по-удобно, скрит зад ръста ми – само метър и двайсет и шест, да наблюдавам околните. Правя го отдавна – сврян до прозореца, където светлината е по-силна, откривам човешкия си облик: по-скоро съм грозноват, но майка ми казва че това е повърхностен поглед, защото съм бил душевно извисен – последното много не го разбирам, но сутринта когато се събудих имах странното усещане че нещо ще се промени,нещо ще ме издаде, както мократа сянка на непознат, скрит зад ъгъла.
Така започна всичко: както винаги потърсих опора за да се изправя, в редки случай за целта използвам патерици, но по-често предпочитам собственото си тяло – някак смачкано и немощно, но достатъчно силно да влачи след себе си неподвижните ми крака; подпрях се до стената, отворих широко прозореца и зачаках. Минаха часове, или поне така си мислех наблюдавайки преминаващи по отсрещния тротоар хора. Светло е, а пък не различавам добре лицата им, това е нещо което ме притеснява – виждам когато се усмихват, или докато подсмърчат, но само това, къде е онази искра в очите която преследвам, и защо не виждам по-навътре от тази досадна фасада зад която се крият всички. Всичко е объркано. Колко време изгубих в преследване на нещо, което сега се оказва непостижимо: когато бях все още малък за да се изправям сам, в изолираната стая на моето детство, не притежавах нищо освен мъждукащата светлина – единствената която очите ми не отхвърляха, и после изведнъж същата тази светлина нахлуваща на талази, помня как притисках до болка парещите си очи, когато за първи път различих очертанията на предметите в стаята. И разбих собствените си представи.
Излязоха облаци, след малко ще завали, а аз още се взирам в тълпата. Моментът ми се изплъзва. Мисля си че съм го открил, когато представата ми за него помътнява, и вече не съм толкова сигурен. Пак се взирам – нищо. Само силуети, и монотонния шум на отекващи по плочките стъпки. Почти не виждам, прекалено дълго съм се напрягал за да различа лицата им, но продължавам. Толкова е силна убедеността ми, или по-скоро усещам присъствието му – някъде там, зад ъгъла, приближава, всеки момент ще се появи в полезрението ми, и тогава нещото ще се случи.
Не се появява никой, но убедеността ми не изчезва. Докато си мисля, че ще изгрее слънце, се появява дъга, която осветява лицата им, върволицата от хора намалява, но не спира. Точно такива запомних лицата им, изплуващи изпод белезникавата плът, която допреди малко виждах: самотни лица, празни отвътре лица, лица на болни. Всичките самотни лица. Всички те.
